Серия
Фондацията (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Foundation’s Edge, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 49 гласа)

32

— Е — каза Тривайз, — пропиляхме един ден.

— О? — Пелорат вдигна очи от индекса, който грижливо съставяше. — Как така?

Тривайз разпери ръце.

— Не повярвах на компютъра. Не се осмелих да му се доверя, така че съпоставих нашето местоположение с онова, в което се бяхме прицелили преди скока. Разликата е неизмерима. Грешката не може да се установи.

— Това е хубаво, нали?

— Повече от хубаво, невероятно е. Никога не съм чувал за такова нещо. Правил съм скокове и съм ги насочвал по всички възможни начини и с всички възможни устройства. В училище трябваше да изчисля един с помощта на ръчен компютър и после да изпратя хиперреле, за да проверя резултата. Естествено, не можех да изстрелям истински кораб, понеже — като оставим настрана разходите — лесно можех да го набутам насред някоя звезда в другия край на Галактиката. Разбкра се, никога не съм се издънвал чак толкова — продължи Тривайз, — но винаги е имало достатъчно голяма грешка. Грешка винаги има, даже и при експертите. Просто трябва да има, понеже съществуват толкова много променливи. Геометрията на космоса е прекалено сложна за манипулиране, а хиперпространството притежава освен туй такава собствена сложност, че ние даже не можем да претендираме за опознаването й. Ето защо ще трябва да вървим на отделни стъпки, вместо да направим един голям скок от тук до Сейшел. С разстоянието грешките ще нараснат.

— Но ти каза, че този компютър не е направил никаква грешка — рече Пелорат.

— Той казва, че не е направил грешка. Аз го накарах да сравни действителното ни положение с предварително изчисленото — „това, което е“ с „това, което се искаше“. Той заяви, че в рамките на приближението от измерванията двете неща са идентични и аз си помислих: „Ами ако лъже?“

До тоя миг Пелорат държеше принтера си в ръка. Сега го остави и погледна потресен към Тривайз.

— Шегуваш ли се? Един компютър не може да лъже. Освен ако искаш да кажеш, че не е наред.

— Не, дори не си помислих това. Космосе! Помислих си, че лъже. Този компютър е толкова съвършен, че не мога да мисля за него другояче, освен като за човек, или може би като за свръхчовек. Достатъчно човек, за да има гордост, и може би — за да лъже. Дадох му инструкции да разработи курс през хиперпространството до място в близост с планетата Сейшел — столицата на Сейшелския съюз. Той го направи и начерта курс от двадесет и девет стъпки, което е най-отвратителна арогантност.

— Защо пък арогантност?

— Грешката при първия скок прави втория далеч по-малко сигурен, а после добавената от него грешка прави третия скок съвсем несигурен и невнушаващ доверие и така нататък. Двадесет и деветият скок може да свърши на всяко място в Галактиката, където и да е. Така че аз го накарах да извърши само първия скок. Преди да продължим, ще направим проверка.

— Предпазлив подход — топло каза Пелорат. — Одобрявам!

— Да, но след първия скок няма ли компютърът да се почувства обиден, задето не съм му се доверил? Дали това не би го принудило да спасява гордостта си и щом го попитам, да ми каже, че няма никаква грешка? Дали не ще му бъде невъзможно да си признае грешката, защото би се уличил в несъвършенство? Ако е тъй, спокойно можем и да нямаме компютър.

Дългото благо лице на Пелорат се помрачи.

— Какво да направим в такъв случай, Голан?

— Онова, което направих аз — да пропилеем един ден. Проверих положението на няколко от заобикалящите ни звезди по най-примитивните възможни начини: телескопски наблюдения, фотографиране и ръчно измерване. Сравних всяко действително местоположение с очакваното при условие, че няма грешка. Тая работа ми отне цял ден и ме измори адски.

— Да, но какво постигна?

— Намерих две опашати грешки, проверих повторно и ги открих в собствените си изчисления. Аз самият бях ги допуснал! Поправих изчисленията и отново ги вкарах в компютъра — просто за да видя дали той ще стигне до същите резултати независимо от мен. Като се изключи това, че изчисли няколко знака повече след десетичната запетая, оказа се, че сметките ми са верни, а те показваха, че компютърът не е направил никаква грешка. Той може да е един арогантен мулешки син, но поне има за какво да е арогантен.

Пелорат изпусна една протяжна въздишка.

— Е, това е добре.

— И още как! Тъй че възнамерявам да го оставя да направи другите двадесет и осем стъпки.

— Всички наведнъж? Но…

— Не всички наведнъж, не се безпокой. Все още не съм си загубил ума. Ще ги направи последователно, като след всяка стъпка ще проверява какво има наоколо и ако то е в поносими граници, ще може да предприеме следващата. Щом установи, че грешката е прекалено голяма — а, повярвай ми, не съм се скъпил в ограниченията — той ще трябва да спре и да преизчисли останалите стъпки.

— Кога се каниш да го направиш?

— Кога ли? Ами сега. Слушай, ти си работиш над индексирането на твоята библиотека…

~ О, сега му е времето да го направя, Голан. От години искам да го сторя, но винаги се намираше какво да ми попречи.

— Не възразявам. Продължавай да го вършиш и не се безпокой. Съсредоточи се върху индекса. Аз ще се погрижа за всичко останало.

Пелорат поклати глава.

— Не ставай глупав. Не мога да се отпусна, докато това не свърши. Ужасно съм притеснен.

— Значи не е бивало да ти казвам… само че трябваше да кажа на някого, а ти си единственият човек тук. Ще ти обясня честно. Винаги има шанс да спрем на идеално място в междузвездното пространство и това място да е същото, което в момента заема някой метеорит бързак или миниатюрна черна дупка, и корабът да бъде потрошен, а ние — убити. Такива неща — на теория — могат да се случат. Вероятността обаче е много малка. В края на краищата, Янов, ти може да си си у дома — в своя кабинет, да работиш с филмите си или да спиш в леглото — и някой метеорит да се понесе към теб през атмосферата на Терминус, да те удари по главата и да умреш. Само че, нали, вероятността е малка. Всъщност шансът при хиперпространствен скок да пресечем пътя на нещо фатално, но твърде дребно, за да бъде забелязано от компютъра, е далеч — далеч по-малък от този да бъдеш ударен от метеорит в дома си. Никога през цялата история на хиперпространствените пътувания не съм чувал кораб да е бил изгубен по този начин. А всеки друг риск — като например да се озовеш в ядрото на някоя звезда — е дори още по-малък.

— Тогава защо ми разправяш всичко това, Голан? — попита Пелорат.

Тривайз млъкна, наведе замислено глава и накрая каза:

— Не знам… Не, знам. Предполагам, че колкото и малка да е вероятността за катастрофа, ако достатъчно много хора рискуват, най-подир белята може да се случи. Колкото и да съм сигурен, че всичко ще бъде наред, вътре в мен едно досадно гласче ми нашепва: „Може би този път ще се случи.“ И това ме кара да се чувствам виновен. Предполагам, че е то. Янов, ако нещо тръгне на зле, прости ми!

— Но, Голан, мой скъпи друже, ако нещо тръгне не както трябва, ние и двамата моментално ще умрем. Аз няма да съм в състояние да ти простя, нито пък ти да получиш прошката.

— Това ми е ясно, така че ще ми простиш ли сега?

Пелорат се усмихна.

— Не зная защо, но въпросът ти ме ободрява. В него има нещо приятно комично. Разбира се, Голан, ще ти простя. В световната литература има много митове за някаква форма на живот след смъртта и ако наистина излезе, че съществува такова място — предполагам, шансът е същият както да кацнем в миниатюрна черна дупка или дори по-малък — и двамата се окажем в него, аз ще свидетелствам, че ти честно си направил всичко, което е зависело от теб, и не трябва да бъдеш упрекван за моята смърт.

— Благодаря! Сега съм спокоен.

Пелорат стисна ръката му.

— Виждаш ли, Голан, познавам те по-малко от седмица и предполагам, че не би трябвало да правя прибързани заключения по тия въпроси, но мисля, че си отлично момче. Хайде вече да го направим и да приключим.

— Чудесно! Трябва просто да установя контакт. Компютърът е получил инструкции и само ме чака да кажа „Старт!“. Би ли искал ти да…

— Не! Това си е твоя работа! Това е твоят компютър.

— Много добре. И отговорността е моя. Както виждаш, още се опитвам да се измъкна. Гледай екрана!

С напълно спокойна ръка и усмивка, която изглеждаше съвсем истинска, Тривайз осъществи контакта.

Последва моментна пауза, а сетне звездното поле се смени — и пак — и пак. Блестящите точки на екрана изглеждаха все по-нагъсто и все по-ярки.

Пелорат броеше полугласно. На 15 последва спиране, сякаш някаква част от апаратурата се бе задръстила.

Той прошепна, очевидно уплашен да не би някой случаен звук да повреди невъзвратимо механизма:

— Какво не е наред? Какво стана?

Тривайз сви рамене.

— Предполагам, че преизчислява. Някакъв космически обект е добавил забележима издутина към общата форма на цялостното гравитационно поле — някой обект, дето не е бил взет предвид — некартирана звезда-джудже или голяма планета…

— Опасно ли е?

— Доколкото сме живи, почти сигурно е, че не е опасно. Една планета може да се намира на сто милиона километра и все пак да предизвиква достатъчно голямо гравитационно изменение, което да изисква преизчисляване. Една звезда-джудже може да е на десет милиарда километра и…

Екранът отново се смени и Тривайз млъкна. Смени се пак — и пак… Накрая, когато Пелорат изрече „28“, движението спря.

Тривайз направи справка с компютъра.

— Пристигнахме — каза той.

— Аз броих първия скок като 1 и в тази серия започнах от 2. Това прави общо двадесет и осем скока. Ти каза двадесет и девет.

— Вероятно преизчислението при скок 15 ни е спестило един. Ако искаш, мога да проверя, но няма практическа необходимост. Ние сме в околността на планетата Сейшел. Компютърът го твърди и аз не се съмнявам. Ако ориентирам правилно монитора, ще видим едно хубаво ярко слънце, но няма защо да насилваме без нужда екраниращите му способности. Планетата Сейшел е четвърта в системата и е на около 3,2 милиона километра от сегашното ни местоположение, а това е горе-долу толкова близо, колкото бихме искали да бъдем при приключването на скока. Ще стигнем там за три дни, ако се разбързаме — и за два.

Тривайз си пое дълбоко дъх и остави напрежението да се изцеди от съзнанието му.

— Разбираш ли какво значи това, Янов? — рече той. — Всички кораби, на които съм бил или за които съм чувал, щяха да правят тези скокове с поне един ден време помежду им заради старателните изчисления и повторните проверки, даже и с компютър. Пътешествието щеше да отнеме близо месец. Или, може би, две-три седмици, ако рекат да бъдат по-безразсъдни. Ние го направихме за половин час. Когато всеки звездолет бъде оборудван с такъв компютър…

Пелорат каза:

— Чудя се защо госпожа кметът ни даде толкова съвършен кораб. Той трябва да е невероятно скъп.

— Експериментален е — сухо отвърна Тривайз. — Може би добрата жена е искала да ни накара да го изпробваме и да видим какви недостатъци ще прояви.

— Сериозно ли говориш?

— Не се изнервяй. В края на краищата, няма за какво да се безпокоим. Не открихме никакви недостатъци. Аз обаче няма да й го съобщя. Ако го чуе, чувството й за човещина би се подложило на голямо изпитание. Освен туй тя не ни даде нападателни оръжия, а това значително снижава разходите.

Пелорат вглъбено добави:

— Мисля си за компютъра. Той като че ли е пригоден специално за теб — просто не би могъл да е така добре напасван за всекиго. С мен едва-едва работи.

— Толкова по-хубаво, че работи тъй добре с единия от двама ни.

— Да, но дали това е просто случайност?

— Че какво друго ще е, Янов?

— Вероятно госпожа кметът те познава много добре.

— И аз мисля, че тази стара гемия ме познава отлично.

— Тя не би ли могла да нареди създаването на един компютър специално за теб?

— Защо?

— Просто се чудя дали не отиваме там, където компютърът иска.

Тривайз се ококори.

— Излиза, че докато съм свързан с него, той — а не аз — всъщност взима решенията?

— Просто се чудя.

— Но това е абсурдно. Параноично. Престани, Янов.

Тривайз се обърна към екрана, за да фокусира планетата Сейшел и да изчисли курса към нея през нормалното пространство.

Абсурдно!

Само че защо Пелорат пъхна тази идея в главата му?