Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Фондацията (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Foundation’s Edge, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 52 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ОСТРИЕТО НА ФОНДАЦИЯТА. 1995. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No.11 Фантастичен роман. Превод: от англ. Кънчо КОЖУХАРОВ [Foundation’s Edge, Isaac ASIMOV]. С портр. Формат: 20 см. Страници: 448. Цена: 120.00 лв. ISBN: 954-570-012-2.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

42

Космодрумът не бе голям по стандартите на Фондацията, но изглеждаше добре поддържан. Тривайз гледаше как „Далечната звезда“ се намества на мястото за приставане и бива закотвена. Бяха им дали някаква сложно кодирана квитанция.

С тих глас Пелорат попита:

— Просто ще го оставим тук, така ли?

Тривайз кимна и сложи ръка на рамото му.

— Не се безпокой — рече също тъй тихо.

Влязоха в наетия от тях автомобил и Тривайз включи картата на града, чиито постройки се виждаха на хоризонта.

— Сейшел — каза той. — Столицата на планетата. Столица, планета, звезда — всички се казват все Сейшел.

— Безпокоя се за кораба — настойчиво го прекъсна Пелорат.

— Няма от какво — рече Тривайз. — Довечера ще се върнем и ако се наложи да останем тук повече от няколко часа, ще нощуваме в него. Трябва да разбереш, че съществува междузвезден кодекс на космодрумна етика, който — доколкото знам — никога не е бил нарушаван, дори по време на война. Корабите, идващи с мир, са неприкосновени. Ако не беше тъй, никой нямаше да се чувства сигурен и щеше да стане невъзможно да се търгува. Всеки свят, нарушил този кодекс, ще бъде бойкотиран от всички космически пилоти в Галактиката. Уверявам те, никой няма да рискува подобна участ. Освен това…

— Освен това?

— Ами аз наредих на компютъра всеки, който не изглежда и не говори като нас да бъде убит, ако се опита да се качи на борда. Позволих си да обясня това на командира на космодрума. Много учтиво му казах, че бих искал да изключа тази специфична защитна система поради уважение към всеизвестната в цялата Галактика безупречна репутация на космическия пристан в Сейшел сити, но че корабът е нов модел и аз не зная как да я изключа.

— Виж, за това сигурно не ти е повярвал.

— Разбира се, че не! Само се престори, че ми вярва, тъй като иначе не му оставаше нищо друго, освен да се обиди. А пък тъй като нищо нямаше да се промени, ако се беше обидил, щеше да се почувства унижен. И понеже не му се искаше, най-лесният начин бе да приеме думите ми.

— Още един пример за това какви са хората?

— Да. Ще свикнеш.

— Откъде знаеш, че този автомобил не е подслушван?

— Помислих си го, така че когато ми предложиха кола, аз съвсем случайно избрах друга. Ако всичките са с подслушвателни устройства — е, какво пък толкова ужасно сме казали?

Пелорат не изглеждаше доволен.

— Не знам как да го река. Вижда ми се доста неучтиво да се оплаквам, но не ми харесва как мирише. Има една… миризма.

— В колата?

— Не, още от космодрума. Предположих, че така миришат космодрумите, но и колата носи миризмата със себе си. Можем ли да отворим прозорците?

Тривайз се разсмя.

— Предполагам, че ще разбера коя част от контролния панел отговаря за тази операция, но то няма да ти помогне особено. Просто самата планета вони. Много ли ти е неприятно?

— Не чак толкова, но се забелязва и е донякъде отблъскващо. Цялата ли мирише така?

— Винаги забравям, че досега не си бил на друг свят. Всяка населена планета си има собствен аромат. Зависи най-вече от растителността, макар че лично аз предполагам, че и животните, и дори хората допринасят за него. Доколкото ми е известно, никой никога не е харесал миризмата на който и да е свят, дето каца за пръв път. Нищо, Янов, ще свикнеш. Обещавам ти, че след няколко часа няма да го забелязваш.

— Сигурно не искаш да кажеш, че всички светове миришат така.

— Не. Нали ти казах, всеки си има собствен аромат. Ако наистина му обръщахме внимание или ако носовете ни бяха по-чувствителни — като тия на анакреонските кучета — вероятно бихме могли да разберем къде сме попаднали само с едно подушване. Когато отначало постъпих във флотата, никога не можех да ям през първия ден на нов свят; после от един стар космонавт се научих по време на приземяването да душа кърпичка с миризмата на съответната планета. Докато дойде време да излезеш на открито, вече не те дразни толкова. А след още малко време ставаш съвсем нечувствителен към нея — просто се научаваш да не й обръщаш внимание… Най-лошото е, когато се връщаш у дома.

— Защо?

— Мислиш ли, че Терминус не мирише?

— Да не искаш да кажеш, че и той?…

— Разбира се. Когато се аклиматизираш към миризмата на някой друг свят, например Сейшел, ще се изненадаш от вонята на Терминус. Едно време, щом отворехме шлюзовата камера след някое по-продължително учебно пътуване, целият екипаж ревваше: „Хайде пак в нашите си лайна.“

Пелорат изглеждаше отвратен.

Кулите на града вече бяха забележимо по-близо, ала той се взираше в близката околност. В двете посоки се движеха и други автомобили, от време на време отгоре прелиташе по някоя въздушна кола, но Пелорат явно изучаваше дърветата.

— Растителният живот изглежда странен. Предполагаш ли, че в него може да има нещо местно?

— Съмнявам се — разсеяно отговори Тривайз. Той проучваше картата и се опитваше да програмира компютъра на колата. — На която и да е обитавана от хора планета няма кой знае колко туземен живот. Заселниците винаги докарват собствените си растения и животни — или по време на самото преселение, или малко след него.

— Въпреки това изглежда странно.

— Не очаквай, че навсякъде ще срещаш едни и същи видове, Янов. Веднъж ми разправяха, че хората от Енциклопедия Галактика направили атлас на разновидностите, който бил вкаран на осемдесет и седем дебели компютърни диска и дори в тоя си вид бил непълен — а и докато го завършили, вече остарял.

Автомобилът продължаваше да се движи — покрайнините на града зинаха и ги погълнаха. Пелорат леко потрепери.

— Нямам високо мнение за градската им архитектура.

— Всекиму неговото — рече Тривайз с безразличието на обръгнал космически пътешественик.

— Между другото, къде отиваме?

— Ами — с известен апломб отвърна другият, — опитвам се да накарам компютъра да замъкне туй чудо до туристическия център. Надявам се да знае кои улици са еднопосочни и какви са правилата за движение, понеже аз и понятие си нямам.

— Какво ще правим там, Голан?

— Първо на първо, ние сме туристи, така че е естествено да идем на подобно място, ако искаме да изглеждаме поне толкова неподозрителни, колкото е възможно. И второ, къде би отишъл ти, за да получиш информация за Гея?

— В някой университет или антропологическо общество, или музей, но положително не в туристически център.

— Е, тук бъркаш. В туристическия център ние ще бъдем интелектуални типове, които искат списък на градските университети, музеи и така нататък. Ще решим къде най-напред да отидем и може би там ще намерим нужните хора, дето да ни дадат консултации по древна история, галактография, митология, антропология и каквото друго ти дойде на ум. Само че цялата работа започва именно от туристическия център.

Пелорат премълча и колата продължи като костенурка, тъй като вече бе станала част от уличното движение. Мушнаха се в едно второстепенно шосе и минаха край знаци, които може би съдържаха инструкции за движението им, но бяха така изписани, че почти не се разчитаха.

За късмет автомобилът се държеше като че ли наистина знае пътя и когато спря и се напъха в някакъв паркинг, двамата видяха надпис СЕЙШЕЛСКА ЧУЖДОЗЕМНА ОБЩЕСТВЕНА СРЕДА, изписан със същия почти неразбираем шрифт, а под него СЕЙШЕЛСКИ ТУРИСТИЧЕСКИ ЦЕНТЪР — с ясните и лесни за четене букви на стандартния галактически език.

Влязоха в сградата, която съвсем не бе толкова голяма, колкото фасадата й ги бе подлъгала да мислят. Вътре определено липсваше особено движение.

Озоваха се пред редица от будки. Една бе заета от някакъв мъж, който четеше лентите с новини, появяващи се от малък изхвъргач; в друга имаше две жени, изглеждащи тъй, сякаш играеха някаква сложна игра с карти и плочки. Зад несъразмерно голям щанд с мигащ компютърен екран седеше изпълнен с досада сейшелски чиновник, облечен в нещо като многоцветно табло за игра на дама.

Пелорат се ококори и прошепна:

— Това определено е планета на екстравертни одеяния.

— Да — кимна Тривайз, — забелязах го. Все пак модата се мени от планета на планета, а понякога дори от област на област в един и същи свят. А се променя и с времето. Доколкото можем да предполагаме, нищо чудно преди петдесет години всички на Сейшел да са се обличали в черно. Приеми го както си е, Янов.

— Предполагам, че ще ми се наложи — отвърна Пелорат, — но все пак предпочитам нашата мода. Тя поне не атакува очния нерв.

— Понеже толкова много носим сиво на сив фон? Някои са дразнят от това. Чувал съм да говорят, че се обличаме „в мръсотия“. И после, вероятно точно безцветността на Фондацията държи тия хора издокарани в цветовете на дъгата — просто за да подчертаят своята независимост. Работата е в това с какво си свикнал. Хайде, Янов.

Двамата се отправиха към щанда и в същия момент мъжът в будката заряза новините, стана и тръгна да ги посрещне с усмивка на лицето. Неговите дрехи бяха в различни оттенъци на сивото.

Отначало Тривайз не погледна към него, но щом го забеляза, замря на място и пое дълбоко дъх.

— В името на Галактиката… моят приятел, предателят!