Серия
Фондацията (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Foundation’s Edge, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 49 гласа)

I. СЪВЕТНИКЪТ

1

— Разбира се, че не вярвам — рече Голан Тривайз, застанал на широките стъпала на Палатата на Селдън, и се загледа в блесналия под слънцето град.

Терминус беше планета с мек климат и оптимално съотношение между вода и суша. Тривайз често си мислеше, че въвеждането на контрола над времето я бе направило много по-удобна и значително по-безинтересна.

— Въобще не го вярвам — повтори той и се усмихна. Белите равни зъби сякаш изгряха на младежкото му лице.

Неговият компаньон и съсъветник Мун Ли Компор, който напук на традициите на Терминус бе приел двойно име, загрижено поклати глава.

— Какво не вярваш? Че спасихме града ли?

— О, това го вярвам. Нали го направихме? И Селдън е казал, че би трябвало да го спасим и че е знаел всичко за това преди около петстотин години.

Гласът на Компор стихна и той изрече в полушепот:

— Слушай, нямам нищо против да говориш така на мен, понеже го приемам като обикновен разговор, но ако го крещиш в тълпата, ще те чуят и други, а аз, честно казано, не искам да съм близо до теб, когато гърмът удари. Не съм сигурен дали ще уцели достатъчно точно.

Усмивката на Тривайз не трепна.

— Лошо ли е да се твърди, че градът е спасен? И че го направихме, без да воюваме? — Нямаше с кого да се бием — рече Компор. Косата му бе масленожълта, очите — сини като небето, ала той винаги бе устоявал на подтика да промени тези старомодни цветове.

— Никога ли не си чувал за гражданска война, Компор? — попита Тривайз. Той бе висок, с черна, леко начупена коса и имаше навика да върви, пъхнал палци в мекия пояс, който винаги носеше.

— Гражданска война за местоположението на столицата?

— Проблемът бе достатъчен да доведе до Селдънова криза и да провали политическата кариера на Ханис. Той вкара теб и мен в Съвета на миналите избори, но въпросът си остана… — Тривайз бавно завъртя длан напред-назад като укротяваща се в равновесно положение везна.

Спря се на стъпалата, без да обръща внимание на другите членове на правителството и на медиите, както и на модерните люде от обществото, които бяха измъкнали покана да наблюдават завръщането на Селдън (или поне завръщането на неговото изображение).

Всички слизаха по стълбите — говореха, смееха се, тържествуваха заради всеобщата изрядност и се грееха в лъчите на Селдъновото одобрение.

Тривайз не помръдна и остави тълпата да се вихри около него. Компор, който вървеше две стъпала по-напред, спря — между тях се бе опънала някаква невидима нишка — и попита:

— Няма ли да дойдеш?

— Защо да бързам? Няма да започнат събранието на Съвета, преди кмет Бранно да направи обзор на положението по обичайния си тромав начин — сричка след сричка. Въобще не държа да слушам още една досадна реч. Виж града!

— Виждам го. И вчера го видях.

— Да, но виждаш ли го преди петстотин години, когато е бил основан?

— Четиристотин деветдесет и осем — автоматично го поправи Компор. — След две години ще се празнува половин хилядолетие и кмет Бранно все още ще заема поста, за да попречи на някои събития, които са, надяваме се, малко вероятни.

— Да се надяваме — каза сухо Тривайз. — Как ли е изглеждал обаче преди петстотин години, когато са го основали? Един град! Един малък град, населен от група хора, подготвящи Енциклопедия, дето така и не е завършена!

— Разбира се, че е завършена.

— Нямам предвид Енциклопедия Галактика, с която разполагаме сега. Това, което имаме, не е онова, над което те са работили. Нашата е в компютър и се обновява всеки ден. Поглеждал ли си някога незавършения оригинал?

— Искаш да кажеш тази в музея на Хардин?

— В музея на Първоначалото „Салвор Хардин“. Щом толкова се грижиш за точните дати, нека караме с пълното име. Поглеждал ли си го?

— Не. Трябва ли?

— Всъщност не си струва. Във всеки случай те са били ей тук — група енциклопедисти, оформили ядрото на едно градче — малко градче в свят практически без метали, обикалящ около слънце, изолирано от останалата Галактика и стоящо на края, на самия й край. А сега, петстотин години по-късно, ние сме свят, съставен от предградия. Един голям парк с всичкия метал, който искаме. Сега сме в центъра на всичко!

— Не съвсем — рече Компор. — Все още се въртим около изолирано от останалата Галактика слънце. Все още сме на самия й край.

— А, не, говориш, без да мислиш. Точно туй беше причината за тази малка Селдънова криза. Ние сме нещо повече от единичния свят на Терминус. Ние сме Фондацията, която простира пипалата си по цялата Галактика и я управлява. Можем да го правим, понеже не сме изолирани, като се изключи местоположението ни, а то не се брои.

— Добре. Приемам. — Компор очевидно не бе особено заинтригуван и направи нова стъпка надолу. Невидимата нишка между двамата се опъна още повече. Тривайз протегна ръка, сякаш за да издърпа събеседника си пак нагоре по стълбите.

— Не разбираш ли значението, Компор? Ето ти тая огромна промяна, но ние не я възприемаме. В сърцата си искаме малката Фондация, ограничените в един свят действия, каквито са били някога — в епохата на железните герои и благородните светци, която завинаги си е отишла.

— Продължавай!

— Наистина го мисля. Погледни Палатата на Селдън. В началото, при първите кризи по времето на Салвор Хардин тя е била просто Крипта на Времето — малка аудитория, в която се е появявало холографското изображение на Селдън, и толкоз. Сега е колосален мавзолей, но има ли в него подвижни стълби със силово поле? Плъзгаща се пътека? Гравитационен асансьор? Не, съществуват само тези стъпала и ние се изкачваме по тях или слизаме надолу, както би се наложило и на Хардин. В странни и непредсказуеми времена от уплаха се държим здраво за миналото.

Той афектирано махна с ръка.

— Забелязва ли се някакъв структурен компонент от метал? Нито един. Не би и трябвало, понеже по времето на Салвор Хардин не е имало природен метал, за който да се говори, и почти не е бил доставян вносен. Когато сме строили тази грамада, дори сме инсталирали старата, порозовяла от годините пластмаса, та посетителите от другите светове да могат да спират и да си казват: „Галактико! Каква прекрасна древна пластмаса!“ Слушай, Компор, това е фалшификация!

— И в това ли не вярваш? В Палатата на Селдън?

— Както и в цялото й съдържание — рече Тривайз с яростен шепот. — Не вярвам, че наистина има някакъв смисъл да се крием тук, на края на света, просто защото нашите предци са го правили. Мисля, че трябва да сме навън, в центъра на всичко.

— Но Селдън казва, че ти грешиш. Планът му действа както трябва.

— Знам. Знам. И всяко дете на Терминус го карат да повярва, че Хари Селдън е формулирал някакъв план, че преди пет века е предвидил всичко, че е изградил Фондацията така, та да може да набележи определени кризи, и че холографското му изображение ще се появява в тези кризи и ще ни казва минималното, което трябва да знаем, за да продължим до следващата, като по тоя начин ще ни преведе през хиляда години история до мига, в който ще можем безопасно да изградим Втора и по-велика галактическа империя върху руините на старата порутена конструкция, дето се е катурнала преди пет и се е разпаднала напълно преди два века.

— Защо ми разправяш всичко това, Голан?

— Защото наистина мисля, че е срамота. Всичко е фалшификация. Или ако в началото е било истинско, сега е фалшификация! Ние не сме господари на себе си. Не ние сме тези, които следват Плана.

Компор изпитателно погледна другия.

— Ти и по-рано си говорил такива неща, но винаги съм смятал, че просто приказваш смехории, за да ме предизвикваш. В името на Галактиката, струва ми се, че сега действително говориш сериозно.

— Разбира се, че говоря сериозно!

— Не може да бъде. Или това е някакъв много сложен майтап за моя сметка, или ти си полудял.

— Нито едното, нито другото — поуспокоен, Тривайз пъхна палци в пояса си, сякаш вече не се нуждаеше от жестове, за да подчертае изблиците си. — Признавам, че съм разсъждавал на същата тема и по-рано, но онова беше само интуиция. Този фарс тук днес сутринта обаче ми изясни всичко и аз смятам на свой ред да го обясня на Съвета.

— Наистина си луд! — каза Компор.

— Добре. Ела с мен и слушай.

Двамата тръгнаха надолу по стълбите. Бяха останали само те — последните, които трябваше да слязат. И когато Тривайз леко мина напред, устните на Компор едва-едва помръднаха, за да хвърлят в гърба на другия едно беззвучно „глупак!“.