Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Фондацията (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Foundation’s Edge, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 52 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ОСТРИЕТО НА ФОНДАЦИЯТА. 1995. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No.11 Фантастичен роман. Превод: от англ. Кънчо КОЖУХАРОВ [Foundation’s Edge, Isaac ASIMOV]. С портр. Формат: 20 см. Страници: 448. Цена: 120.00 лв. ISBN: 954-570-012-2.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

25

Гендибал знаеше, че няма да се върне у дома навреме, за да може да присъства на събирането на Масата. Бе напълно възможно изобщо да не се върне у дома.

Държаха го здраво и той отчаяно изследваше умовете около себе си, за да разбере как точно да накара демяните да го пуснат.

Сега ликуващият Рафирант застана до него.

— Бъдеш готов, ойчен? Удар за удар, тупаник за тупаник — по демски. Хайде, ти бъдеш по-малък, значи удряш пръв.

— А теб ще те държи ли някой — попита Гендибал — така, както ме държат мен?

— Пуснете — рече Рафирант. — Не, не. Само ръце. Оставете ръце свободни, но дръжте крака здраво. Не искаме никакви танци.

Гендибал се почувства като забит в земята. Ръцете му обаче бяха свободни.

— Удряй, ойчен — рече Рафирант. — Тресни ни един тупаник.

В тоя миг търсещият ум на Гендибал намери нещо, което се отзова с негодуване, усещане за несправедливост и жал. Нямаше избор, трябваше да рискува явното му усилване и после да импровизира на основата на…

Не, нямаше никаква нужда! Още не бе докоснал този нов ум, а той вече реагираше така, както би искал Гендибал. Идеално.

Изведнъж съзря една дребна фигурка — набита, с дълга сплетена черна коса и протегнати напред ръце — как се втурва лудешки в полезрението му и диво започва да блъска демския фермер.

Фигурата беше женска. Гендибал мрачно си помисли до каква степен е бил напрегнат и ангажиран, за да не я забележи, преди очите да му съобщят за нея.

— Карол Рафирант — изпищя тя към фермера. — Ти бъдеш побойник и страхливец! Удар за удар — по демски? Ти бъдеш голям два пъти колкот’ тоз ойчен. Ти бъдеш в много по-голяма опасност да атакуваш мен. Бъдеш прочут, че си катурнал тоз беден хлапак? Мисля, голям срам ще бъдеш. Сума пръсти ще сочат и навсякъде ще казват: „Те го оня Рафирант, прочут бебеубиец.“ Мисля, смях ще падне и никой достоен демянин няма с теб да пие, и никоя достойна демянка няма теб да иска.

Рафирант се опитваше да прегради пороя, като се бранеше от нанасяните му удари и плахо се опитваше да отвърне с успокояващото: „Стига, Сура. Стига, Сура.“

Гендибал осъзна, че ръцете вече не го държат, че Рафирант вече не гледа към него, че умовете на всички вече не се занимават с личността му.

Сура също не бе заета с него — яростта й се беше концентрирала изцяло върху Рафирант. Гендибал се посъвзе и се приготви да поддържа тази ярост, да подсили неловкостта и срама, които нахлуваха в ума на демянина, да го направи така леко и умело, че да не остави никаква следа. Отново се оказа, че няма нужда.

— Всички вие, назад — викна жената. — Я виж ти! Бъдеш недостатъчно този Карол-канара като великан за тоз гладньо, та трябва пет-шестима да придружат в срама и се върнат във ферма със славна история за храброст в бебеубийство. „Аз държах на хлапе ръката, ще кажеш, а великанът Карол-пън го тресна в Лице, когато то не можеше да отвърне на удар.“ А ти ще кажеш: „Ама аз държах неговия крак, така че дайте мен също слава.“ А Рафирант-чукан ще кажеш: „Аз не можах да го ударя на пътя, та моите приятели по оран него сграбиха и с помощта на всичките шестима слава взех.“

— Ама, Сура — почти изскимтя Рафирант, — аз казах на ойчен бъдеш първоудрящ.

— Много страх те от мощни удари на тънки негови ръце, нали, Рафирант-дебелоглавец. Хайде. Пуснете го, къдет’ отива, а останалите вие пълзете обратно в свои къщи, ако тия все още добре дошли ви вас намерят. Най-хубаво надявайте се днешни велики деяния забравени да бъдеш. А те не ще бъдеш, защот’ аз ще приказвам нашир-надлъж, ако ме ядосате още по да се ядосам, отколкот’ аз бъдеш ядосана сега.

И те тихо се разотидоха — с провесени глави и без да поглеждат назад.

Гендибал се втренчи подире им, а после отново погледна жената. Беше с блуза, панталони и грубо изработени обувки. Лицето й бе овлажнено от пот, дишаше тежко. Носът й бе доста голям, гърдите — едри (доколкото Гендибал можеше да прецени през широката блуза), а голите й ръце — мускулести. В края на краищата демянките работеха на полето заедно с мъжете.

Погледна го сурово, сложила ръце на хълбоците си.

— Е, ойчен, защо се маеш? Върви в имението на ойчените. Бъдеш уплашен? Да дойда с теб?

Гендибал подушваше миризмата на пот от дрехите, които явно не бяха прани скоро, но при дадените обстоятелства щеше да е изключително неучтиво да покаже погнусата си.

— Благодаря ти, госпожице Сура…

— Името бъдеш Нови — рече рязко тя. — Сура Нови. Ти можеш да наричаш Нови. Няма защо да ощеказваш.

— Благодаря ти, Нови. Много ми помогна. Ще се радвам да ме придружиш — не заради моя страх, а заради компанията и удоволствието да бъда с теб — и той се поклони грациозно, както би се поклонил на някоя от младите жени в Университета.

Нови се изчерви, поколеба се и се опита да имитира жеста му.

— Удоволствието бъдеш мое — рече тя, сякаш дирейки думи, които да изразят подобаващо нейното достойнство и да й придадат културно излъчване.

Тръгнаха заедно. Гендибал добре знаеше, че с всяка ленива крачка все по-непростимо закъснява за събирането на Масата, но вече бе имал време да размисли за значението на случилото се и с леден ум бе решил да остави закъснението да нараства.

Университетските сгради започваха да се извисяват пред тях, когато Сура Нови спря и нерешително рече:

— Учителю ойчен?

Очевидно, помисли си Гендибал, с приближаването на това, което наричаше „имението на ойчените“, тя бе станала по-учтива. За миг му се прииска да каже: „Не наричаш мен тоя беден хлапак?“, но това би я разстроило неприемливо.

— Да, Нови?

— Бъдеш много фино-хубаво и богато в имението на ойчените?

— Хубаво е — отвърна Гендибал.

— Веднъж сънувах аз бъдеш в имението. И… и аз бъдеш ойчен.

— Някой ден — учтиво рече Гендибал — ще ти го покажа.

Тя го изгледа така, че стана ясно, че не го е взела за обикновена вежливост.

— Аз мога да пиша. Аз учена от учител. Ако аз напиша писмо до теб — опита се да го каже съвсем естествено, — как да бележа, та да стигне?

— Просто напиши „Дом на говорителите, апартамент 27“ и то ще стигне до мен. Само че сега трябва да вървя, Нови.

Той пак се поклони и тя отново се опита да имитира движението. Тръгнаха в противоположни посоки и Гендибал бързо я извади от ума си. Замисли се за събирането на Масата и особено за говорител Делора Деларми. Мислите му съвсем не бяха хрисими.