Серия
Фондацията (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Foundation’s Edge, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 49 гласа)

XIV. НАПРЕД!

55

Янов Пелорат погледна навън към мержелеещия се под просветляващото небе пейзаж със странна смесица от съжаление и неувереност.

— Не останахме достатъчно дълго, Голан. Този свят ми изглежда приятен и интересен. Бих искал да науча нещо повече за него.

С крива усмивка Тривайз вдигна очи от компютъра.

— Не мислиш ли, че и аз бих искал същото? На три пъти здравата си хапнахме на планетата и винаги ястията бяха съвършено различни, ала всяко от тях отлично. Бих искал, разбира се, да опитам още. Единствените жени пък, които видяхме, ги зърнахме съвсем за малко, а някои от тях изглеждаха твърде съблазнителни за… добре де, за това, дето ми е на ума.

Пелорат леко сбърчи нос.

— О, скъпи ми друже. С тия кравешки хлопатари, дето ги смятат за обувки, и всичките увити в крещящи цветове. Ами онуй, което правят с миглите си! Забеляза ли миглите им?

— Янов, можеш спокойно да ми вярваш, че съм забелязал всичко. Това, което не приемаш, е съвсем повърхностно. Те лесно могат да бъдат убедени да си измият лицата, а в нужния момент обувките и крещящите цветове отпадат.

— За момента ти вярвам, Голан. Аз обаче по-скоро мислех да проучим още въпроса за Земята. Засега туй, дето ни казаха за нея, е толкова незадоволително, толкова противоречиво — според един радиация, според друг роботи…

— И в двата случая смърт.

— Вярно е — с неохота призна Пелорат, — но може да излезе, че е прав единият, а не другият, или че и двамата са прави, или пък че не е прав ни единият, ни другият. Наистина, Голан, когато чуваш истории, които просто забулват нещата във все по-сгъстяващата се мъгла на съмнението, положително започваш да усещаш сърбеж да проучиш, да откриеш.

— Усещам го и аз — рече Голан. — В името на всяка звезда джудже в Галактиката, усещам го! Непосредственият ни проблем обаче е Гея. Щом го решим, можем да идем на Земята или да се върнем тук на Сейшел, за да постоим по-дълго. Само че първото нещо е тя.

Пелорат кимна.

— Непосредственият ни проблем! Ако приемем онова, което ни каза Квинтесец, на Гея ни чака смърт. Трябва ли да отиваме там?

— И аз се питам — отвърна Тривайз. — Ти боиш ли се?

Пелорат се поколеба, сякаш проверяваше чувствата си. После съвсем простичко и сухо отвърна:

— Да. Ужасно!

Тривайз се облегна назад в креслото си и извъртя лице, за да го погледне. След малко рече също тъй тихо и суховато:

— Янов, няма причина ти да рискуваш. Просто кажи само една дума и ще те оставя на Сейшел с всичките ти лични вещи и половината ни кредити. Ще те взема на връщане и ще поемем към сектор Сириус и към Земята, ако тя е там. Не се ли върна, нашите хора на Сейшел ще се погрижат да се прибереш на Терминус. Няма да ти се обидя, ако останеш, стари приятелю.

Очите на Пелорат бързо примигаха и някое време устните му останаха здраво стиснати. После той рече с доста дрезгав глас:

— Стари приятелю? Колко време се познаваме? Около една седмица? Не е ли странно, че отказвам да напусна кораба? Боя се, но искам да бъда с теб.

Тривайз размърда длани в жест на неувереност.

— Но защо? Честно ти казвам, няма да се обидя.

— Не съм сигурен защо, но аз го искам от самия себе си. Голан, аз… аз ти вярвам. Струва ми се, че винаги знаеш какво правиш. Исках да ида на Трантор, където вероятно — както виждам сега — нищо нямаше да се случи. Ти настоя за Гея и Гея някак си се оказва един оголен нерв в Галактиката. Изглежда, че това, което става, е свързано с нея. И ако туй не е достатъчно, Голан, наблюдавах те как принуди Квинтесец да ти даде информацията за Гея. Беше толкова изкусен блъф. Направо ти се възхитих.

— Значи ми вярваш.

— Да, вярвам ти — рече Пелорат.

Тривайз сложи ръка на рамото му и за момент се поколеба, като че ли търсеше точните думи. Накрая каза:

— Янов, ще ми простиш ли предварително, ако преценката ми се окаже неправилна и ако тъй или иначе се сблъскаме със… каквито и неприятности да ни очакват?

— О, скъпи ми приятелю — рече Пелорат, — защо питаш? Аз взимам решението си свободно и изцяло по мои, а не по твои съображения. И, моля те, нека да тръгваме по-бързо. Опасявам се собствената ми страхливост да не ме сграбчи за гърлото и ме накара да се срамувам през целия си останал живот.

— Както кажеш, Янов — отвърна Тривайз. — Ще напуснем в първия момент, щом компютърът ни даде възможност. Този път ще се движим гравитачно — право нагоре, след като ни уверят, че атмосферата над нас е свободна от други кораби. А тъй като околният въздух ще става все по-рядък и по-рядък, ние все повече ще увеличаваме скоростта си. За по-малко от час ще бъдем в открития космос.

— Добре — рече Пелорат и откъсна крайчеца на една пластмасова опаковка кафе. От отверстието почти веднага започна да излиза пара. Той пъхна цицката в устата си и сръбна, оставяйки заедно с течността да влезе и достатъчно въздух, та да охлади кафето до поносима температура.

Тривайз се ухили.

— Идеално си се научил как да се оправяш с тия неща. Вече си космически ветеран, Янов.

Пелорат за миг се втренчи в пластмасовата опаковка и каза:

— След като сега разполагаме с кораби, които могат да регулират гравитационното поле по наша воля, положително бихме могли да използваме обикновени опаковки, нали така?

— Разбира се, но няма лесно да накараш космонавтите да се откажат от своята специфична апаратура. Как един космически плъх ще може да се държи на дистанция от земните червеи, ако използва обикновена чаша? Виждаш ли тия халки по стените и тавана? От двадесет хиляди години са традиция в космическата индустрия, макар да са абсолютно безполезни в един гравитачен звездолет. Въпреки това ей ги тук и аз залагам целия кораб за една чаша кафе, че твоят космически плъх при излитане ще се преструва, че се задушава, а после ще се люшка напред-назад на халките, като че ли се намира при нулева гравитация, докато всъщност тя е едно же — съвсем нормална, с други думи.

— Шегуваш се.

— Е, може би малко да, но във всяко нещо съществува социална инерция — даже и в техническия напредък. Безполезните халки по стените си стоят, а чашите, с които ни снабдяват, имат цицки.

Пелорат замислено кимна и продължи да посръбва от кафето. След малко попита:

— Кога ще излетим?

Тривайз шумно се разсмя.

— Метнах те. Започнах да бърборя за халките по стените и ти изобщо не забеляза, че в същото време излетяхме. Вече сме на една миля височина.

— Ами, приказваш си.

— Погледни навън.

Пелорат погледна и рече:

— Но аз нищо не усетих.

— Не се и предполага, че ще усетиш.

— Не нарушаваме ли правилата? Сигурно би трябвало да следваме някой насочващ радиолъч по издигаща се спирала, както слязохме по спускаща се такава?

— Няма смисъл, Янов. Никой няма да ни спре. Ама съвсем никой.

— Когато слизахме, ти рече…

— Тогава беше по-различно. Те не се радваха да ни видят, че пристигаме, но сега направо са в екстаз, че си отиваме.

— Защо мислиш така, Голан? Единственият човек, който говори с нас за Гея, беше Квинтесец, а той ни молеше да не отиваме там.

— Не се хващай, Янов. Това беше за пред хората. Той направи всичко възможно да отидем на Гея. Янов, ти рече, че си възхитен от начина, по който съм измъкнал с блъф информация от Квинтесец. Съжалявам, но не заслужавам възхищението ти. Дори да не бях направил нищо, той щеше сам да ни предложи информацията. Ако се бях опитал да си сложа тапи в ушите, щеше да я изкрещи с все сила.

— Защо, Голан? Това са щуротии.

— Параноидно състояние? Да, естествено — Тривайз се обърна към компютъра и внимателно усили чувствителността му. После отбеляза:

— Не ни спряха. Наблизо няма никакви кораби и не получаваме никакви предупреждения.

Отново се извъртя към Пелорат.

— Кажи ми, Янов, как научи за Гея. Ти знаеше за нея още докато бяхме на Терминус. Знаеше, че тя е в сектор Сейшел. Знаеше, че името й е някакъв вариант на това на Земята. Къде чу всичко туй?

Пелорат сякаш се вцепени.

— Ако бях в работния си кабинет на Терминус, можех да проверя във файловете си. Не съм взел със себе си всичко — поне не датите, на които за пръв път съм се сблъскал с едни или други данни.

— Добре, помисли си — мрачно рече Тривайз. — Дай си сметка, че самите сейшелци не си отварят устата по тоя въпрос. Те с такава неохота говорят за Гея, сякаш наистина поощряват суеверието, в което обикновените хора от сектора вярват — че в нормалното пространство не съществува подобна планета. Всъщност мога да ти покажа още нещо. Гледай!

Тривайз се завъртя към компютъра и ръцете му се плъзнаха към очертанията за тях с лекотата и грацията на дългата практика. Когато постави дланите си върху контролната повърхност, дори му стана приятно от топлото докосване и усещането за меки ръкавици. Както винаги усети, че част от волята му се процежда навън.

— Това е компютърната карта на Галактиката — рече той, — съществуваща в базата данни отпреди нашето кацане на Сейшел. Искам да ти покажа тази част от картата, която представя нощното небе на планетата такова, каквото го видяхме снощи.

В стаята притъмня и на екрана изскочи изображение на небето.

С тих глас Пелорат каза:

— Също тъй красиво, както му се любувахме на Сейшел.

— По-красиво — нетърпеливо отвърна Тривайз. — Няма атмосферни смущения, няма облаци, няма абсорбция на хоризонта. Само че почакай да наглася една работа.

Изображението започна да се върти, създавайки у двамата неприятната илюзия, че всъщност се движат те. Пелорат инстинктивно докопа подлакътниците на креслото си.

— Ето! — извика Тривайз. — Познаваш ли го?

— Разбира се. Това са Петте сестри, звездният петоъгълник, който ни показа Квинтесец. Няма как да го сбъркам.

— Наистина няма. Само че къде е Гея?

Професорът примигна. Мъждукащата звездичка в центъра я нямаше.

— Не е тук — рече той.

— Точно така. Не е тук. Просто защото местонахождението й не е включено в базата данни на компютъра. И тъй като е твърде невероятно тази база преднамерено да е била непълна в това отношение, специално за наше удоволствие, аз стигам до извода, че за фондационните галактографи, които са я създали — имам предвид базата данни — и които са разполагали с чудовищни количества информация, Гея е неизвестна.

— Мислиш ли, че ако бяхме отишли на Трантор… — започна Пелорат.

— Подозирам, че и там нямаше да намерим никакви данни за Гея. Нейното съществуване се пази в тайна от сейшелците, нещо повече — подозирам, че и от самите геянци. Ти самият преди няколко дни каза, че някои светове нарочно гледат да се укрият, за да избегнат облагането с данъци или външната намеса.

— Обикновено — рече Пелорат, — когато картографите и статистиците се натъкнат на такъв свят, той е в слабо населените райони на Галактиката. Тъкмо изолираността им позволява да се укриват. Гея обаче не е изолирана.

— Точно така. Още едно необичайно обстоятелство. Но да оставим тази карта на екрана, за да продължим да се удивляваме на невежеството на нашите картографи; и пак ще те попитам — като се има предвид подобно невежество от страна на едва ли не най-знаещите хора, как стана така, че ти научи за Гея?

— Мили ми Голан, аз събирам данни за земните митове, земните легенди и земната история повече от тридесет години. Без целия си архив как бих могъл…

— Да започнем отнякъде, Янов. Дали си научил за нея, да кажем, през първите петнадесет години от изследванията си или през вторите петнадесет?

— Е, ако ще сме толкова неточни, беше по-скоро напоследък.

— Можеш и по-добре да се справиш. Хайде помисли си, аз предполагам, че си научил за Гея едва през последните две години.

Тривайз хвърли поглед към Пелорат, разбра, че в полумрака е невъзможно да разгадае физиономия, която почти не се вижда, и леко увеличи общото осветление в стаята. Великолепието на нощното небе на екрана веднага намаля. Лицето на Пелорат беше сякаш каменно и не изразяваше нищо.

— Е? — попита Тривайз.

— Мисля — меко каза Пелорат. — Може би си прав, но не бих се заклел в това. Когато писах на Джимбор от университета в Ледбет, не споменах за Гея, въпреки че в този случай щеше да е много подходящо да го направя, а това беше — чакай да видя — през деветдесет и пета, значи преди три години. Мисля, че си прав, Голан.

— И как се натъкна на нея? — попита Тривайз. — По време на разговор? В книга? В научна статия? В някоя древна песен? Как? Хайде!

Професорът се облегна назад и скръсти ръце на гърдите си. После дълбоко се замисли. Тривайз чакаше, без да каже нищо.

Накрая Пелорат отговори:

— В частен разговор. Само че няма смисъл да ме питаш с кого, скъпи ми друже. Не си спомням.

Тривайз плъзна ръце по пояса си. Усещаше ги студени и влажни, докато продължаваше да се опитва да извлече информация, без прекалено явно да вкарва думите в чуждата уста. Той каза:

— С някой историк. С някой експерт по митология? С някой галактограф?

— Няма смисъл. Просто не мога да свържа разговора с ничие име.

— Да не би понеже не е имало име?

— О, не. Това едва ли е възможно.

— Защо? Би ли се отказал от един анонимен разговор?

— Предполагам, че не.

— А някога разговарял ли си, без да знаеш с кого?

— Много рядко. През последните години станах доста известен в научните среди като събирач на определен тип митове и легенди и от време на време някои от моите кореспонденти са били така любезни да ми предоставят материал, който са извлекли от неакадемични източници. Понякога просто не мога да свържа съобщенията конкретно с някого.

Тривайз каза:

— Да, но случвало ли ти се е да получиш анонимна информация пряко, а не чрез академичен кореспондент?

— Бивало е, но много рядко.

— Сигурен ли си, че в случая с Гея не е станало тъй?

— Мисля, че щях да си спомня за подобен случай. Все пак не мога със сигурност да твърдя, че информацията не е от анонимен източник. Това обаче не означава и че наистина съм я получил по такъв начин.

— Ясно ми е. Но все пак има известна възможност, нали?

С голяма неохота Пелорат потвърди:

— Предполагам, че има. Само че за какво е всичко туй?

— Не съм свършил — властно заяви Тривайз. — Откъде получи информацията — независимо дали е била анонимна или не? От кой свят?

Пелорат сви рамене.

— Хайде сега, за това нямам никаква представа.

— Възможно ли е да е дошла от Сейшел?

— Казах ти, не знам.

— Предполагам, че действително си я получил от Сейшел.

— Можеш да предполагаш каквото си щеш, но това не означава, че то непременно е вярно.

— Не означава ли? Щом Квинтесец посочи слабата звезда в центъра на Петте сестри, ти веднага разбра, че това е Гея. Така рече на професора и я идентифицира, преди той да го е сторил. Помниш ли?

— Да, разбира се.

— Как е възможно? Как така изведнъж разбра, че мъждивата звездичка е Гея?

— Защото в материала, който имах за Гея, тя рядко беше наричана с това име. Най-често се използваха различни евфемизми. Един от тях, който дори се повтаряше няколко пъти, беше „малкият брат на Петте сестри“. Освен това имаше „Центъра на петоъгълника“, а понякога я наричаха и „Нулата на петоъгълника“. Когато Квинтесец посочи Петте сестри и централната звезда, тези алюзии неудържимо ми дойдоха на ум.

— Никога преди това не си ми споменавал за подобни алюзии.

— Не знаех какво точно означават и не мислех, че ще се окаже важно да обсъждам тоя въпрос е теб, след като ти не си…

— …не съм специалист?

— Да.

— Надявам се, разбираш, че петоъгълникът на Петте сестри е съвършено относителна форма.

— Какво искаш да кажеш?

Тривайз от сърце се разсмя.

— Земен червей такъв. Да не мислиш, че небето притежава свои собствени обективни форми? Че звездите са заковани на място? Петоъгълникът има този вид от повърхността на световете от планетната система, към която принадлежи планетата Сейшел — единствено от тяхната повърхност. От планета, която обикаля около друга звезда, образът на Петте сестри ще е съвършено различен. Първо, те ще се виждат под друг ъгъл. Освен това са на нееднакви разстояния от Сейшел и гледани от друг ъгъл, могат да са разположени така, че между тях въобще да няма видима връзка. Една или две звезди ще бъдат, например, в едната половина на небето, останалите — в другата половина. Виж сега…

Тривайз пак затъмни стаята и се приведе над компютъра.

— Сейшелският съюз е съставен от осемдесет и шест населени планетни системи. Да фиксираме Гея, или пространството, където би трябвало да бъде тя, на едно място — докато изричаше това, в центъра на петоъгълника на Петте сестри се появи червено кръгче — и да местим небесата, както те ще се виждат от някой случайно избран от останалите осемдесет и пет свята.

Небето се смени и Пелорат примигна. Малкият червен кръг остана в центъра на екрана, но Петте сестри изчезнаха. Наблизо имаше ярки звезди, ала те не образуваха ясен петоъгълник Небето отново се смени, а после пак и пак. Гледката също продължаваше да се променя. Червеното кръгче оставаше на мястото си, ала нито веднъж не се появи малък петоъгълник от еднакво ярки звезди. Понякога се мяркаше разкривена петоъгълна конфигурация от нееднакво ярки светила, но тя въобще не приличаше на прекрасното съзвездие, което бе посочил Квинтесец.

— Това стига ли ти? — попита Тривайз. — Уверявам те, Петте сестри никога не могат да се видят точно както ние ги видяхме от който и да е населен свят, освен от световете от Сейшелската планетна система.

— Може би гледката от Сейшел е била транслирана на други планети — рече Пелорат. — По времето на Империята е имало много поговорки, някои от тях всъщност са оцелели и до днес, които се въртят около Трантор.

— При положение, че знаем в каква тайна Сейшел пази Гея? А защо пък световете извън Сейшелския съюз да бъдат заинтересовани? Какво ще ги е грижа за „малкия брат на Петте сестри“, ако не могат да го посочат на небето?

— Може би си прав.

— Тогава не разбираш ли, че твоята първоначална информация трябва да е дошла от самия Сейшел? Не просто някъде от Съюза, а точно от планетната система, към която принадлежи централният му свят.

Пелорат поклати глава.

— Ако те слуша човек, изглежда, че наистина трябва да е тъй, но това не е нещо, дето да си спомням.

— Въпреки това виждаш колко са убедителни аргументите ми, нали?

— Да, така е.

— По-нататък… Откога, мислиш, датира тази легенда?

— Кой знае откога. Бих предположил, че се е появила много отдавна в Имперската ера. Тя носи усещането за някакъв древен…

— Бъркаш, Янов. Петте сестри са относително близо до планетата Сейшел, поради което и са толкова ярки. Като следствие от това четири от тях имат високо относително изместване, а няма и две, които да са от едно семейство, така че се движат в различни посоки. Виж какво става, когато бавно изместя картата назад във времето.

Червеното кръгче, което маркираше мястото на Гея, отново остана на мястото си, но петоъгълникът бавно се разпадна, като четири от звездите се отклониха в различни посоки, а петата леко се измести.

— Я погледни това, Янов — рече Тривайз. — Би ли казал, че е правилен петоъгълник?

— Съвсем е килнат — отвърна Пелорат.

— А Гея в центъра ли е?

— Не, доста е изместена.

— Много добре. Съзвездието е изглеждало така преди сто и петдесет години. Само век и половина и толкоз. Материалът за „центъра на петоъгълника“, дето си го получил, не е имал никакъв смисъл до този век никъде, дори и на Сейшел. Той би трябвало да идва от Сейшел и то от това столетие, може би дори от последните десет години. И си го получил, въпреки че тук толкова си траят за Гея.

Тривайз включи осветлението, изключи звездната карта и впи остър поглед в Пелорат.

— Много съм объркан — призна си професорът. — Какво означава това?

— Помисли! Навремето в главата ми кой знае защо дойде идеята, че Втората фондация все още съществува. Почнах да говоря за това по време на своята избирателна кампания. Предприех някои допълнителни действия с намерението да изцедя гласове от неопределилите се избиратели с драматичното „Ако Втората фондация все още съществува…“ и малко по-късно същия ден си помислих: „Ами ако наистина все още съществува?“ Започнах да чета исторически книги и след една седмица вече бях убеден. Липсваха истински доказателства, но винаги съм имал усещането, че владея някакъв чалъм да извличам верни заключения от бъркотията с догадки. Този път обаче…

За малко Тривайз се отнесе нанякъде, сетне продължи:

— Забележи какво се случи оттогава. От всички възможни хора избрах за довереник Компор и той ме предаде. Веднага след туй кмет Бранно накара да ме арестуват и ме прати в изгнание. Защо в изгнание, вместо да ме затвори или чрез заплахи да се опита да ме принуди да мълча? И защо с кораб най-последен модел, който ми дава изключителната възможност да скачам през цялата Галактика? И защо на всичко отгоре тя ще настоява да взема теб и ще ми предлага да ти помогна в търсенето на Земята? А защо бях толкова сигурен, че не трябва да ходим на Трантор? Бях убеден, че имаш по-добра мишена за нашите издирвания и ти веднага предложи мистериозния свят на Гея, за който — както сега излиза — си получил информация при много озадачаващи обстоятелства. Отиваме на Сейшел — първата ни естествена спирка — и веднага попадаме на Компор, който ни разказва нашироко една история за Земята и нейната смърт. Сетне ни уверява, че тя се намира в сектор Сириус и се опитва да ни подтикне да идем там.

— Улових те — намеси се Пелорат. — Ти, изглежда, се опитваш да намекнеш, че обстоятелствата ни насочват към Гея, но — както сам каза — Компор се опитваше да ни убеди да заминем за където и да било другаде.

— И в отговор на това аз реших да продължа първоначалната ни линия на разследване, просто заради голото ми недоверие към него. Не мислиш ли, че той може би точно на това е разчитал? Може нарочно да ни е казал да идем където и да било другаде, за да ни спре да го направим.

— Това са чисти измислици — промърмори Пелорат.

— Така ли? Добре, да продължим. Влизаме във връзка с Квинтесец, просто защото той ни е подръка…

— Нищо подобно — каза Пелорат. — Аз си спомних името му.

— То ти се видя познато. Ти никога не си чел нещо, написано от него, иначе щеше да се досетиш. Защо ти е познато? Във всеки случай той беше чел една твоя статия и бе поразен от нея — това много вероятно ли ти се вижда? Ти самият признаваш, че трудовете ти не са кой знае колко известни. Нещо повече, водейки ни при него, младата дама съвсем безпричинно споменава Гея и продължава, просто за да ни уведоми, че тя е в хиперпространството и е хубаво да го запомним. Когато питаме Квинтесец за същото, той започва да се държи, като че ли не желае да говори, но не ни изхвърля, при все че аз съм почти груб с него. Вместо това ни отвежда у дома си и по пътя си дава труда да ни посочи Петте сестри. Даже иска да се увери, че ще забележим слабата звезда в центъра. Защо? Това не е ли едно изключително струпване на съвпадения?

— Ако ги изброяваш по тоя начин…

— Изброй ги по който си щеш начин. Аз не вярвам в изключителните струпвания на съвпадения.

— В такъв случай какво означава всичко това? Че сме били подтиквани към Гея?

— Да.

— От кого?

— За подобен въпрос просто няма място — рече Тривайз. — Кой е способен да настройва умове, леко да подтиква или да отклонява прогреса в една или друга посока?

— Сега остава да кажеш, че е Втората фондация.

— Добре де, какво ни разправяха за Гея? Тя е недосегаема. Флотилиите, които тръгват срещу нея, биват унищожавани. Хората, който я достигат, не се връщат. Дори Мулето не се осмели да й се противопостави, а всъщност той вероятно е бил роден там. Определено изглежда, че Гея е Втората фондация, а крайната ми цел в последна сметка е да я открия.

Пелорат поклати глава.

— Но според някои историци Втората фондация е спряла Мулето. Как би могъл той да е един от самата нея?

— Предполагам, че се е отрекъл, станал е ренегат.

— Но защо трябва тъй неотклонно да бъдем насочвани към Втората фондация от… Втората фондация?

Погледът на Тривайз беше разфокусиран, веждите му — свъсени. Той каза:

— Хайде да поразсъждаваме. За Втората фондация изглежда винаги е било важно Галактиката да има колкото е възможно по-малко информация. В идеалния случай тя би искала да не се знае за самото й съществуване. Поне това ни е известно със сигурност. В продължение на сто и двадесет години се е мислело, че Втората фондация е изчезнала и то трябва да ги е устройвало напълно. Въпреки туй те не правят нищо, когато аз започвам да подозирам, че наистина съществуват. Компор знае за мен. Те биха могли да го използват, за да ме накарат да замълча по един или друг начин и дори да ме убият. Но не предприемат нищо.

— Те са направили така — рече Пелорат, — че да те арестуват, ако много ти се прииска да се заемеш с Втората фондация. Според това, което ми каза, резултатът е, че хората от Терминус не научават за твоите възгледи. Членовете на Втората фондация постигат целта си без насилие — може би са привърженици на забележката на Салвор Хардин, че „насилието е последното убежище на некомпетентния“.

— Но с това, че ще попречат на хората от Терминус да разберат възгледите ми, те всъщност нищо не постигат. Кмет Бранно знае за тях и най-малкото трябва да се запита дали не съм прав. Така че, както виждаш, сега вече е твърде късно да ни навредят. Ако се бяха избавили от мен още в самото начало, щяха да са на чисто. Ако ме бяха оставили на спокойствие, пак щяха да си бъдат на чисто, тъй като биха могли да подведат цял Терминус да повярва, че аз съм някакъв ексцентричен човек, а може би дори луд. Вероятният провал на политическата ми кариера сигурно щеше да ме накара да млъкна веднага, щом видя какво би означавало оповестяването на моите възгледи. А сега вече за тях е твърде късно да направят каквото и да било. При това положение кмет Бранно е достатъчно подозрителна да изпрати Компор след мен и — бидейки твърде умна, за да му има вяра — поставя на кораба му хиперреле. Като следствие тя знае, че сме на Сейшел. Докато ти снощи спеше, аз накарах нашия компютър да изпрати едно съобщение направо до компютъра на посланика на Фондацията в Сейшел, обяснявайки, че сме на път към Гея. Направих си труда да им дам и нейните координати. Ако сега Втората фондация предприеме нещо срещу нас, сигурен съм, че Бранно ще поиска разследване, а те определено не биха желали да привлекат вниманието на Фондацията.

— Щеше ли да ги е еня, че ще привлекат нечие внимание, ако бяха толкова могъщи?

— Да — убедено рече Тривайз. — Те се крият, понеже по някакъв начин трябва да изглеждат слаби и понеже Фондацията е напреднала в техническо отношение може би далеч повече, отколкото дори Селдън би могъл да предвиди. Самият маниер — тихичко, едва ли не крадешком — по който ни насочиха към техния свят изглежда показва колко много биха желали да не правят нищо, което ще привлече вниманието. Но даже и при това положение те вече са загубили — поне отчасти, — защото тъй или иначе са привлекли вниманието ни, а аз се съмнявам, че могат да сторят каквото и да е, за да обърнат ситуацията.

— Но защо да си създават всичките тези трудности? — възкликна Пелорат. — Защо да се погубват сами, ако анализът ти е верен, като ни влачат едва ли не на въдица през цялата Галактика? Какво искат от нас?

Тривайз се втренчи в него и леко се изчерви.

— Янов — рече той, — имам едно усещане. Аз притежавам дарбата да стигам до правилно заключение без почти никаква основа. У мен дреме особен вид увереност, която се обажда, когато съм прав — а в момента съм сигурен в това. Те искат нещо, което аз притежавам, и го искат достатъчно силно, за да рискуват заради него самото си съществуване. Не знам какво може да е то, но имам намерение да разбера, защото ако го владея и действително е толкова мощно, тогава ще мога да го използвам за каквото аз реша — той сви рамене. — Все още ли желаещ да дойдеш с мен стари приятелю, след като виждаш колко съм откачен?

— Казах ти, че ти вярвам — отвърна Пелорат. — Все още ти вярвам.

И Тривайз се разсмя с огромно облекчение.

— Великолепно! Понеже едно друго мое усещане ми казва, че по някаква причина ти също ще си важен в цялата тази история. В такъв случай, Янов, потегляме към Гея с пълна скорост. Напред!