Серия
Фондацията (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Foundation’s Edge, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 49 гласа)

XVI. СРЕЩАТА

64

Когато най-накрая Стор Гендибал откри кораба на Компор на своя монитор, стори му се, че идва краят на едно невероятно дълго пътуване. Макар, разбира се, това да не бе краят, а само началото. Пътешествието от Трантор до Сейшел беше просто пролог.

Нови гледаше към екрана със страхопочитание.

— Учителю, това друг кораб от космоса ли е?

— Космически кораб, Нови. Да. Същият този кораб, до който се опитвахме да стигнем. Той е по-голям от нашия, а и по-хубав. Може да се движи из космоса тъй бързо, че ако побегне, сигурно няма да успеем да го настигнем или дори да го последваме.

— По-бърже от кораба на господарите? — Сура Нови изглеждаше ужасена от тая мисъл.

Гендибал сви рамене.

— Аз може и да съм, както ти казваш, господар, но не и на всички неща. Ние, учените, нямаме кораби като този, както нямаме и много от материалните устройства, които собствениците им притежават.

— Но как е възможно господарите да нямат тия неща, учителю?

— Понеже ние сме господари на онова, което е важно. Материалните придобивки не са нищо друго, освен дреболии.

Веждите на Нови се извиха в размисъл.

— Струва ми се, че да пътуваш тъй бърже, та един господар да не може да те последва, не е дреболия. Кои са тия хора, дето са чудоимащи… сиреч имат такива чудни неща?

На Гендибал му стана забавно.

— Те се наричат Фондацията. Чувала ли си за нея?

(Улови се, че се пита какво точно демяните знаят за Галактиката и защо на говорителите никога не им е хрумвало да се замислят над този въпрос… Или просто на него не му бе хрумвало; може би само той си бе въобразил, че демяните умеят единствено да човъркат пръстта.)

Нови поклати глава.

— Въобще не съм чувала за нея, учителю. Когато даскалът в школото ме учеше на буквознание — имам предвид как да чета — той ми казваше, че съществуват много други светове и дори споменаваше имената на някои от тях. Говореше, че правилното име на нашия демски свят е Трантор и че някога той е управлявал всички останали. Говореше още, че Трантор бил покрит с блестяща стомана и имал един Император, който бил всегосподар.

Очите й се втренчиха в Гендибал със срамежлива дяволитост.

— Аз обаче не повярвах на повечето неща. Слушала съм много истории, които въртодумците ни разправяха в залосборите по времето на дългите нощи. Когато бях малко момиченце, вярвах на всички, но щом пораснах, открих, че не са истина. Сега вярвам на съвсем малко; май дори на нито една. То и даскалите разправят невероятности.

— Въпреки това, Нови, точно този разказ на даскала е верен, но е било преди много време. Трантор наистина е бил покрит с метал и наистина е имал Император, който е владеел цялата Галактика. Сега обаче хората, дето някой ден ще управляват всички светове, са именно ония от Фондацията. Те непрекъснато стават все по-силни.

— И ще управляват всички, учителю?

— Не съвсем скоро. След петстотин години.

— И ще господаруват дори над господарите?

— Не, не. Те ще управляват световете. А ние ще управляваме тях — заради собствената им безопасност и заради безопасността на всичките планети.

Нови пак се намръщи и каза:

— Учителю, наистина ли хората от Фондацията имат много от тия забележителни кораби?

— Мисля, че да, Нови.

— И други неща, дето са тъй… изумителни?

— Те притежават всевъзможни мощни оръжия.

— Тогава, учителю, не могат ли да превземат световете още сега?

— Не, не могат. Не му е дошло времето.

— Че защо да не могат? Господарите ли ще ги спрат?

— Няма да се наложи, Нови. Даже и нищо да не направим, те няма да са в състояние да превземат всички светове.

— Но какво тогава ще ги спре?

— Виждаш ли — започна Гендибал, — има един план, измислен от много мъдър човек…

Млъкна, усмихна се леко и поклати глава.

— Трудно е да ти го обясня, Нови. Може би някой друг път. Всъщност когато видиш какво ще се случи, преди отново да съзрем Трантор, сигурно ще разбереш и без моите обяснения.

— Какво ще се случи, учителю?

— Не съм съвсем наясно, Нови. Но всичко ще е за добро.

Той се обърна и се приготви да влезе в контакт с Компор. Докато се подготвяше, не можа да удържи напълно една заседнала дълбоко мисъл, която му нашепваше: „Или поне така се надяваш.“

Ядоса се сам на себе си, защото знаеше кой е източникът на тази глупава и разхлабваща го мисловна интервенция. Представата за огромната мощ на Фондацията, въплътена в кораба на Компор, както и собственото му раздразнение поради явната възхита на Нови.

Глупаво! Как можеше да се отпусне толкова, та да сравнява притежаването на обикновена материална сила с умението да се направляват събитията? Именно това поколенията говорители определяха като: „самозаблуда, че ръката е стиснала гърлото“.

Изглежда, все още не беше придобил имунитет към съблазните на грубата мощ.