Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Фондацията (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Foundation’s Edge, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 52 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ОСТРИЕТО НА ФОНДАЦИЯТА. 1995. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No.11 Фантастичен роман. Превод: от англ. Кънчо КОЖУХАРОВ [Foundation’s Edge, Isaac ASIMOV]. С портр. Формат: 20 см. Страници: 448. Цена: 120.00 лв. ISBN: 954-570-012-2.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

16

Пелорат се втренчи в Тривайз и сякаш леко се смали. Дългото му ъгловато лице придоби такова объркано изражение, че макар да не изразяваше някакви определени чувства, беше като маска на самата несигурност.

Сетне очите му замърдаха наляво-надясно.

Съветникът си спомни как се бе чувствал при своето първо пътуване извън атмосферата и каза колкото се може по-естествено:

— Янов, — за пръв път се обръщаше така фамилиарно към професора, ала в този случай патилото говореше на старилото и трябваше да изглежда по-възрастно от него — тук сме в пълна безопасност. Намираме се в металната утроба на един боен кораб от флотата на Фондацията. Не сме напълно въоръжени, ала няма такова място в Галактиката, където името на Фондацията да не ни служи като защита. Даже някой да дръзне и да ни атакува, ще можем само за миг да се измъкнем от обхвата му. И, искам да те уверя, открих, че мога идеално да управлявам кораба.

Пелорат отвърна:

— Не е това, Го-Голан, а мисълта за… за нищото…

— Защо, нали навсякъде около Терминус е празно пространство. Между нас, когато сме на повърхността на планетата, и нищото отгоре има само тъничък слой рядък въздух. Сега просто минаваме през този несъществен слой.

— Може и да е несъществен, но го дишаме.

— Ние дишаме и тук. Въздухът на кораба е по-чист и по-свеж и ще бъде по-чист и по-свеж от естествената атмосфера на Терминус неопределено дълго време.

— А метеоритите?

— Какво метеоритите?

— Атмосферата ни предпазва от метеоритите. Ако е за въпрос, също и от радиацията.

Тривайз успокояващо подхвана:

— Струва ми се, че човечеството пътува из космоса от двадесет хиляди години…

— Двадесет и две хиляди. Това е съвсем точно, ако се придържаме към Халблокианската хронология и смятаме…

— Престани! Да си чувал някога за метеоритни катастрофи или за смърт от облъчване? Имам предвид наполедък? Имам предвид на кораби на Фондацията?

— Ще си призная, че не съм следил новините в тази област, моето момче, но аз съм историк и…

— Хронологически погледнато — да, имало е такива работи, ала техниката става все по-съвършена. Няма метеорит, достатъчно голям да ни причини някаква вреда, дето ще може да се доближи до нас, преди да сме предприели нещо, за да му се изплъзнем. Четири метеорита, идващи едновременно от четирите върха на един въображаем тетраедър, сигурно биха могли да ни ударят, но ако изчислиш вероятността това да се случи, ще видиш, че по-скоро ще умреш от старост трилион трилиона пъти, преди да получиш и петдесетпроцентовата възможност да наблюдаваш подобен феномен.

— Искаш да кажеш, ако си до компютъра?

— Не — снизходително отвърна Тривайз. — Ако управлявах компютъра въз основа на собствените си чувства и реакции, щяхме да бъдем ударени, преди още да разбера какво става. Действа самият компютър, като реагира милиони пъти по-бързо, отколкото ние двамата с теб бихме могли да го направим — той рязко протегна ръка. — Янов, ела да ти покажа какво може да прави нашият приятел и да видиш как изглежда космосът.

Пелорат го зяпна леко облещен. После глухо се засмя.

— Не съм сигурен, че ми се ще да знам, Голан.

— Разбира се, че не си сигурен, Янов, понеже не знаеш колко много просто очаква да бъде научено от теб. Стига толкоз! Ела в моята стая!

Тривайз хвана ръката му и наполовина го поведе-повлачи след себе си. Седна пред компютъра и попита:

— Янов, виждал ли си някога Галактиката? Разглеждал ли си я?

— За небето ли питаш? — рече Пелорат.

— Да, естествено. За какво друго?

— Виждал съм го. Всеки го е виждал. Щом погледнеш нагоре и го виждаш.

— Взирал ли си се в него в някоя тъмна и ясна нощ, когато Диамантите са под хоризонта?

„Диамантите“ бяха онези няколко звезди, достатъчно ярки и достатъчно близо, за да светят с умерена яркост на нощното небе на Терминус. Това бе малка група, която на ширина заемаше не повече от двадесет градуса и през по-голямата част от нощта се намираше под хоризонта. Като се изключи тази група, оставаха разпилените бледи звезди, едва видими с невъоръжено око. Не се забелязваше нищо друго, освен слабата млечна белота на Галактиката — гледка, която човек би могъл да очаква, ако живее в свят, който като Терминус е разположен на самия край на външната спирала на Галактиката.

— Защо да се взирам? Не е нищо особено.

— Разбира се, че гледката не е нищо особено — кимна Тривайз. — Затова и никой не я наблюдава. Защо да обръщаш внимание на нещо, дето винаги можеш да го видиш? Сега обаче ти наистина ще я видиш и то не от Терминус, където постоянно я затулват облаци или мъгла. Ще я видиш така, както никога не си я виждал от планетата — независимо колко си се вглеждал и колко ясна и тъмна е била нощта. Как ми се иска аз самият да не съм бил в космоса по-рано, та да мога като теб за пръв път да видя Галактиката в цялата й незабулена красота.

Той побутна един стол към Пелорат.

— Седни, Янов. Може да ми отнеме малко време. Ще трябва още да привиквам с компютъра. От онова, дето вече усетих, знам, че обзорът е холографски, така че няма да ни трябва никакъв екран. Хитрецът влиза в пряк контакт с моя мозък, но мисля, че мога да го накарам да произведе реален образ, тъй че и ти да можеш да наблюдаваш. Би ли загасил светлината? Чакай, недей, ама че съм глупав! Ще накарам компютъра да го направи. Стой си на мястото.

Тривайз се свърза с машината, като протегна ръце с топлота и чувство за интимност.

Светлината замъждука, после напълно угасна и Пелорат се размърда в мрака.

Тривайз му каза:

— Не се изнервяй, Янов. Може да се позабавя, докато се науча да го контролирам, но скоро ще привикна, просто трябва да ме изтърпиш още малко. Виждаш ли полумесеца?

Той висеше в тъмнината пред тях. Отначало бе доста блед и колеблив, но постепенно стана по-ясен и светъл.

Гласът на Пелорат бе пълен със страхопочитание.

— Това Терминус ли е? Толкова ли сме далеч от него?

— Да, корабът се движи бързо.

Звездолетът летеше в нощната сянка на Терминус, който изглеждаше като ярко светещ широк сърп. За миг на Тривайз му се прииска да запрати кораба по широка дъга, която да ги отведе над сгряната от слънцето част на планетата, за да я покаже в цялата й красота, но се удържа.

За Пелорат това можеше да е нещо ново, ала красотата ще е опитомена. Имаше прекалено много снимки, прекалено много карти, прекалено много глобуси. Всяко дете знаеше как изглежда Терминус. Водна планета — в по-голяма степен от останалите — богата на течности и бедна на минерали, с добро селско стопанство и слабо развита тежка индустрия, но най-напреднала в Галактиката във високите технологии и миниатюризацията.

Ако можеше да накара компютъра да използва микровълни и да ги преработи във видим модел, щяха да се забележат десетте хиляди обитаеми острова на Терминус, заедно с единствения, който бе достатъчно голям, за да може да се смята за континент, там, където бе разположен град Терминус, и… „Завий встрани!“

Това бе само мисъл, упражнение на волята, но гледката веднага се смени. Осветеният полумесец се измести към периферията на погледа и се претъркули през него. Очите им се изпълниха с мрака на беззвездния космос.

Пелорат се изкашля.

— Ще ми се да върнеш Терминус обратно, момчето ми. Имам чувството, че съм ослепял — гласът му бе напрегнат.

— Не си ослепял. Виж!

В зрителното поле се появи тънка бледопрозрачна мъглица. Тя се разшири и засвети по-ярко, докато сякаш цялата стая заблестя.

„Свий се!“

Ново волево усилие и Галактиката се отдръпна, като че ли я гледаше през обърнат телескоп, чиято способност да умалява обектите ставаше все по-голяма. Галактиката наистина се смали и се превърна в структура с различни степени на осветеност.

„По-ярко!“

Тя заблестя още повече, без да променя размерите си. Представляваше силно скъсена спирала с два ръкава, разделени от извитите цепнатини на тъмни мъглявини, втурнали се към светещите ръбове на близката до Терминус страна. Каймачената омара на ядрото — далечно и свито от разстоянието — сега изглеждаше маловажна.

С благоговеен шепот Пелорат каза:

— Прав си. Никога не съм я виждал такава. Никога не съм си и представял, че има толкова много подробности.

— Как би могъл да си го представиш? Не е възможно да видиш външната половина, когато между теб и нея е атмосферата на Терминус. От повърхността му дори ядрото й едва-едва се забелязва.

— Колко жалко, че я съзерцаваме от толкова близко до ръба разстояние.

— Не сме длъжни да я гледаме тъй. Компютърът може да ни я покаже от всяка посока. Трябва просто да го пожелая — и то дори не на глас.

„Смени координатите!“

Това желание трудно можеше да бъде наречено точна команда. Но изображението на Галактиката започна бавно да се променя — човешкият мозък поведе компютъра и го накара да прави това, което искаше.

Панорамата бавно се извъртя под прав ъгъл спрямо галактическата равнина. Разпростираше се като гигантски светещ водовъртеж с извивки от мрак, ярки възли и почти безформен блясък в центъра.

Пелорат попита:

— Как може компютърът да я обхване от такова място в пространството, което трябва да е на повече от петдесет хиляди парсека оттук? — И добави със задавен шепот:

— Извинявай, че питам. Нищо не разбирам от това.

— За този компютър — рече Тривайз, — аз знам почти толкова малко, колкото и ти. Даже и един прост електронен мозък обаче може да промени координатите и да покаже Галактиката от всяко положение, като се започне от онова, което се схваща като естествена гледна точка, тоест отговаряща на местоположението на компютъра в космоса. Разбира се, той използва само информацията, с която е започнал, така че когато мине към странични ракурси, в картината ще открием пропуски и размазани места. В тоя случай обаче…

— Да?

— …имаме отлична гледка. Предполагам, че нашият приятел е снабден с пълна карта на Галактиката и затуй може да я покаже от всеки ъгъл с еднаква леснина.

— Какво искаш да кажеш с това „пълна карта“?

— Пространствените координати на всяка звезда би трябвало да са в паметта на компютъра.

— На всяка звезда? — Пелорат изглеждаше поразен.

— Е, може би не на всичките триста милиарда. Със сигурност обаче включва всички онези, които огряват населени планети и вероятно всички звезди от спектрален клас К и по-ярките от тях. Това означава поне седемдесет и пет милиарда.

— Всички звезди на населените системи?

— Не ми се иска да го твърдя, без да съм сигурен; може би все пак не на всички. В края на краищата по времето на Хари Селдън е имало двадесет и пет милиона населени системи — звучи прекалено внушително, но това прави само една звезда на всеки двадесет хиляди. А през петте века след Селдън общото разпадане на Империята не е предотвратило по-нататъшната колонизация. По-скоро съм склонен да мисля, че я е насърчило. Все още има множество обитаеми планети за заселване, така че сега може да са станали и тридесет милиона. Напълно възможно е не всички от новозаселените светове да фигурират в архивите на Фондацията.

— Ами старите? Сигурно ги има всичките без изключение?

— Сигурно. Разбира се, не мога да го гарантирам, но бих се изненадал, ако някоя отдавна основана населена система липсва в записите. Чакай, ще ти покажа още нещо, стига да успея да контролирам компютъра до такава степен.

Ръцете на Тривайз като че ли малко се стегнаха от усилието и сякаш потънаха по-дълбоко в плота на машината. Това едва ли бе необходимо; може би просто трябваше да си помисли: „Терминус!“

Помисли си го и в отговор на самия край на водовъртежа се появи ярък червен диамант.

— Това е нашето слънце — рече развълнувано той. — Звездата, около която обикаля Терминус.

— А-а — тихо и треперливо въздъхна Пелорат.

Една яркожълта точица светлина се появи сред обилния грозд слънца дълбоко в сърцето на Галактиката, но все пак доста далеч от блестящото петно в центъра. Тя бе много по-близо до Терминус, отколкото до противоположния край на Галактиката.

— А това — каза Тривайз — е слънцето на Трантор.

Нова въздишка и Пелорат попита:

— Сигурен ли си? Винаги се е твърдяло, че Трантор се намира в центъра на Галактиката.

— В известен смисъл наистина е тъй. Той е толкова близо до центъра, колкото може да му позволи неговата звезда, така че все пак да бъде обитаем. Истинският център на Галактиката представлява черна дупка с маса, равна на масата на около милион звезди, с две думи — ужасяващо място. Доколкото ни е известно, там няма живот и може би просто не е възможно да има. Трантор се намира в най-вътрешната част на спиралните ръкави и, повярвай ми, ако можеш да видиш неговото нощно небе, ще си помислиш, че наистина е в центъра на Галактиката. Заобиколен е от изключително плътно струпване на звезди.

— Бил ли си на Трантор, Голан? — попита с откровена завист Пелорат.

— Не, но съм виждал холографски изображения на небето му.

Тривайз меланхолично загледа Галактиката. По времето на Мулето, при голямото търсене на Втората фондация, едва ли не всеки си бе играл с космическите карти и на тази тема бяха създадени цели купища трудове и произведения на изкуството.

И всичко това понеже Хари Селдън в началото бил казал, че Втората фондация ще бъде основана „на другия край на Галактиката“, като нарекъл мястото „Звездокрай“.

На другия край на Галактиката! Щом хрумването се появи в ума му, една малка синя линия се протегна от Терминус през централната черна дупка до другия край на Галактиката. Тривайз едва не подскочи. Не бе го поискал направо, но си помисли съвсем ясно за това, а на компютъра друго не му и трябваше.

Естествено прекараната до противоположния край на Галактиката права линия не беше непременно указание за „другия край“, за който бе говорил Селдън. Именно Аркади Даръл (ако можеше да се вярва на нейната автобиография) бе използвала фразата „кръгът няма край“, за да обясни онова, което сега всеки приемаше за истина…

И въпреки че Тривайз се опита да потисне мисълта си, компютърът беше прекалено бърз, за да не отреагира. Синята линия изчезна и бе заместена от също така син кръг, който обгради Галактиката и мина през тъмночервената точка на Терминусовото слънце.

Кръгът няма край и ако този кръг започва от Терминус, а ние търсим другия му край, той просто отново ще се върне на Терминус, където и в действителност бе открита Втората фондация — тя просто обитаваше един и същи свят заедно с Първата.

Ако обаче тя всъщност не е била открита — ако тъй нареченото откриване на Втората фондация е било илюзия — тогава какво? Какво освен правата линия и окръжността може да има някакъв смисъл в тази връзка?

— Фокуси ли правиш? — попита Пелорат. — Защо е този син кръг?

— Просто изпробвах управлението. Искаш ли да локализирам Земята?

За миг-два последва гробна тишина, а после Пелорат изхриптя:

— Шегуваш ли се?

— Не. Ще опитам.

Опита. Нищо не се случи.

— Съжалявам — рече Тривайз.

— Няма ли я? Няма Земя?

— Може да съм намислил погрешна заповед, но е малко вероятно. Предполагам, че е по-вероятно Земята да липсва в статистическите данни.

— Да не би да е под друго име?

Тривайз веднага се хвана за това предположение.

— Какво друго име, Янов?

Пелорат не каза нищо и съветникът се усмихна в мрака. Стори му се, че някои неща отиват по местата си. Карай така още известно време. Остави работите да узреят.

Той нарочно смени темата:

— Чудя се дали можем да управляваме времето.

— Времето ли? Как така да го управляваме?

— Галактиката се върти. На Терминус му трябват половин милиард години, за да направи една обиколка около ядрото й. Разбира се, звездите, които са по-близо до центъра, правят това много по-бързо. Движението на всяка звезда спрямо централната черна дупка би могло да бъде записано в компютъра и тогава ще е възможно да го накарам да умножи всяко движение милиони пъти и да направи видим ефекта на въртенето. Ще се опитам!

Опита и пак не можа да се удържи да не напрегне мускулите си от волевото усилие, което правеше — сякаш бе хванал цялата Галактика и я ускоряваше, извиваше, караше я да се завърта въпреки огромното съпротивление.

Галактиката наистина се задвижи. Бавно и мощно тя потегли в посоката, в която трябваше да се завърти, за да затегне спиралните ръкави.

Докато гледаха, времето минаваше невероятно бързо — фалшивото, изкуственото време — и изведнъж звездите станаха бързо променящи се обекти.

Тук-там някои от по-големите порозовяха и засветиха по-ярко, когато се раздуха до червени гиганти. После една в централния куп избухна беззвучно в заслепяващ блясък, който за частица от секундата затъмни Галактиката и изчезна. Последва я друга в спиралните ръкави, сетне трета, не много далеч от втората.

— Свръхнови — потресен каза Тривайз.

Възможно ли бе компютърът да предсказва със сигурност точно кои звезди и кога ще избухнат? Или само използваше някакъв опростен модел, целящ да покаже бъдещето не точно, а в най-общи линии?

Пелорат дрезгаво прошепна:

— Галактиката изглежда като живо същество, което пълзи из космоса.

— Да — рече Тривайз, — но взех да се изморявам. Ако не се науча да го върша с по-малко напъване, няма да мога дълго да си играя на такива игри.

Той се отпусна. Галактиката също забави хода си, сетне спря и се извъртя, докато не застана в онова странично положение, в което я бяха видели в началото.

Тривайз затвори очи и пое дълбоко въздух. Чувстваше как Терминус се свива зад тях и последните доловими валма атмосфера изчезват от заобикалящото ги пространство. Усещаше всички кораби, изпълващи близкия космос около планетата.

Не му хрумна да провери дали няма нещо особено, свързано с тези кораби. Дали нямаше някой, с подобни на неговите двигатели, който да дублира траекторията му по-точно, отколкото случайността позволяваше?