Айзък Азимов
Острието на Фондацията (52)

51

Върнаха се в града късно сутринта. Този път туристическият център беше съвсем претъпкан, но те се изхитриха да получат необходимите упътвания за справочната библиотека, където отново получиха указания как да използват тукашните модели компютри за събиране на данни.

Прегледаха внимателно регистъра на музеите и университетите, започвайки от най-близките, и провериха цялата възможна информация за антрополози, археолози и специалисти по древна история.

— А! — възкликна внезапно Пелорат.

— А? — повтори малко подигравателно Тривайз. — Какво „А“?

— Това име, Квинтесец. Нещо ми говори.

— Познаваш ли го?

— Не, разбира се, че не, но може би съм чел негови статии. Да се върнем на кораба, където ми е класьорът с отпратки…

— Няма да се връщаме, Янов. Ако името ти е познато, това е добра отправна точка. Дори той да не може да ни помогне, несъмнено ще ни насочи по-нататък — Тривайз се изправи. — Хайде да разберем как да стигнем до Сейшелския университет. И понеже по пладне там няма да има никой, първо да похапнем.

Беше късен следобед, когато успяха да намерят университета, да се оправят в лабиринтите му и да се озоват в приемната, където зачакаха една млада жена, тръгнала да търси информация, дето би могла — а може би и не — да ги отведе до Квинтесец.

— Чудя се — неспокойно рече Пелорат — колко ли още ще трябва да чакаме. Учебният ден май вече е на приключване.

Сякаш с думите си подаде някакъв сигнал — младата дама, която за последно бяха видели преди половин час, влезе и бързо тръгна към тях. Докато вървеше, обувките й святкаха в червено и виолетово и издаваха висок музикален тон. Височината му варираше в зависимост от скоростта и силата на стъпките.

Пелорат примигна. Предположи, че всеки свят има свои собствени начини да оскърбява сетивата му, също както всеки имаше своя собствена миризма. Зачуди се дали както вече не усещаше миризмата на Сейшел, ще може да се научи да не чува и какофонията, която модерните млади дами създаваха при ходене.

Служителката приближи до Пелорат и спря.

— Може ли да ми кажете цялото си име, професоре?

— Янов Пелорат, госпожице.

— Планетата, на която живеете?

Тривайз понечи да вдигне ръката си, за да го накара да замълчи, ала Пелорат или не го видя, или не му обърна внимание.

— Терминус.

Младата жена широко се усмихна, очевидно доволна.

— Когато казах на професор Квинтесец, че професор Пелорат пита за него, той заяви, че е съгласен да ви види, само ако сте Янов Пелорат от Терминус.

Историкът бързо запримига.

— Вие… вие искате да кажете, че е чувал за мен?

— Явно е така.

Почти със скърцане Пелорат успя да измайстори една усмивка, когато се обърна към Тривайз.

— Той е чувал за мен. Честна дума, не мислех… искам да кажа, че съм написал само няколко студии и не съм предполагал, че някой… — професорът поклати глава. — Те нямаха кой знае какво значение.

— Добре де — рече Тривайз също с усмивка, — престани да се гушиш в дебрите на самоподценяването и да вървим — той се обърна към жената. — Предполагам, госпожице, че има някакво транспортно средство, което да ни закара при него?

— Може да се отиде и пеша. Няма дори да ни се наложи да излезем от сградата, а аз с удоволствие ще ви заведа. И двамата ли сте от Терминус? — Тя отривисто тръгна, без да дочака отговора.

Двамата мъже я последваха, а Тривайз каза с известно раздразнение:

— Да, от Терминус сме. Има ли някакво значение?

— О, не, разбира се, че не. На Сейшел има хора, които не обичат Фондацията, нали разбирате, но тук в университета ние сме по-космополитни. Винаги съм казвала: „Живей и остави и другите да живеят.“ И фондацианците също са хора. Нали разбирате какво имам предвид?

— Да, разбирам какво имате предвид. Мнозина от нас казват, че сейшелците също са хора.

— Така и би трябвало да бъде. Никога не съм виждала Терминус. Трябва да е голям град.

— Не е много — рече нехайно Тривайз. — Подозирам, че е по-малък от Сейшел сити.

— Вие се подигравате с мен — рече служителката. — Че той нали е столица на фондационната Федерация? Искам да кажа, нали няма друг Терминус?

— Не, доколкото зная, няма друг Терминус, а и ние сме точно от тоя — от столицата на фондационната Федерация.

— Е, ами тогава трябва да е огромен град. И сте били целия този път, за да видите професора? Много се гордеем с него. Смята се, че той е най-големият авторитет в цялата Галактика.

— Наистина ли? — попита Тривайз. — В какво?

Очите на младата дама пак се отвориха широко.

— Ама вие наистина сте драка. Той знае повече за древната история, отколкото… отколкото аз за собственото си семейство — Тя продължи да крачи напред на музикалните си крака.

Човек трудно може да бъде наречен драка или подигравчия, без наистина да получи някакъв импулс в тази посока. Тривайз се усмихна и каза:

— Предполагам, че професорът знае всичко за Земята?

— Земята? — тя спря пред една врата и ги изгледа неразбиращо.

— Не сте ли чували? Светът, откъдето е тръгнало човечеството.

— О, искате да кажете планетата, дето е била най-първа. Предполагам. Предполагам, че той би трябвало да знае всичко за нея. В края на краищата, тя се намира в сектора Сейшел. Това поне всеки го знае! Ето неговия офис. Почакайте да го известя.

— Не, недейте — рече Тривайз. — Отделете ни още една минута. Кажете нещо за Земята.

— Всъщност никога не съм чувала някой да я нарича Земя. Предполагам, че това е дума от Фондацията. Тук я наричаме Гея.

Тривайз хвърли бърз поглед към Пелорат.

— О? И къде се намира?

— Никъде. Тя е в хиперпространството и няма начин някой да стигне до нея. Когато бях малко момиченце, баба ми разправяше, че някога Земята била в реалното пространство, но била тъй отвратена от…

— Престъпленията и дивотиите на човешките същества — промърмори Пелорат, — че от срам напуснала космоса и отказала да има повече нещо общо с онези, които била разпратила из Галактиката.

— Значи знаете историята. Видяхте ли? Една моя приятелка твърди, че всичко това е суеверие. Ще й кажа аз на нея. Щом тази история е достатъчно добра за професори от Фондацията…

На опушеното стъкло на вратата имаше светещ надпис на трудната за разчитане сейшелска калиграфия СОТАЙН КВИНТЕСЕЦ АБТ, а под него по същия начин бе добавено ФАКУЛТЕТ ПО ДРЕВНА ИСТОРИЯ.

Жената постави пръста си на един гладък метален кръг. Не се чу звук, ала за миг опушеното стъкло стана млечно бяло и мек глас каза някак си механично: „Моля, идентифицирайте се.“

— Янов Пелорат от Терминус — рече Пелорат — и Голан Тривайз от същия свят.

Вратата моментално се отвори.