Серия
Фондацията (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Foundation’s Edge, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 49 гласа)

XIII. УНИВЕРСИТЕТЪТ

50

Когато заедно с Тривайз влезе отново в „Далечната звезда“, Пелорат сбърчи нос. Съветникът сви рамене.

— Човешкото тяло е мощен разпространител на миризми. Рециклирането никога не сработва мигновено и изкуствените аромати просто се наслагват отгоре, а не заместват другите.

— Предполагам, че няма два кораба, дето да миришат съвсем по един и същ начин, след като за известно време са били обитавани от различни хора.

— Правилно, но ти можеше ли да подушиш Сейшел след първия час?

— Не — призна си Пелорат.

— Е, и това тук няма да го усещаш след малко. Всъщност, ако поживееш достатъчно дълго на кораба, ще започнеш да се радваш на миризмата, която те посреща при връщането като на нещо, обозначаващо родния дом. Между другото, Янов, ако след нашето пътуване станеш космически бродяга, ще трябва да се научиш, че е неучтиво да коментираш миризмата на който и да е кораб или на който и да е свят пред хората, дето живеят на този кораб или свят. За нас двамата, разбира се, това няма значение.

— Всъщност, Голан, забавното е, че наистина смятам „Далечната звезда“ за наш дом. Ако не друго, поне е произведен във Фондацията — Пелорат се усмихна. — Знаеш ли, никога не съм се мислил за патриот. Вярвах, че приемам като моя нация единствено цялото човечество, но трябва да призная, че пребиваването ми далеч от Фондацията изпълва сърцето ми с любов към нея.

Тривайз механично оправяше леглото си.

— Виж, ти не си много далеч от Фондацията. Сейшелският съюз е почти напълно заобиколен от територията й. Тук имаме посланик и огромно дипломатическо присъствие, като почнеш от консул надолу. На думи сейшелците обичат да ни се противопоставят, но обикновено много внимават да не направят нещо, което не би ни било приятно… Янов, почини си. Днес доникъде не стигнахме и утре ще трябва да се представим по-добре.

Тъй като не беше проблем от едната стая да се чуе какво се говори в другата, след като корабът вече бе тъмен, а Пелорат неспокойно се бе повъртял в леглото си, той каза не много високо:

— Голан?

— Да?

— Не спиш ли?

— Не и докато приказваш.

— Ние днес все пак стигнахме до нещо. Твоят приятел, Компор…

— Бивш приятел — изръмжа Тривайз.

— Както и да го класифицираш, той говори за Земята и ни каза нещо, дето не съм го срещал досега при моите изследвания. Радиоактивност!

Тривайз се повдигна на лакът.

— Слушай, Янов, ако Земята наистина е мъртва, това не означава, че се връщаме обратно. Аз все още искам да открия Гея.

Пелорат изпухтя с уста, сякаш издухваше перушина.

— Разбира се, скъпи ми друже. И аз също. Нито пък мисля, че Земята е мъртва. Компор може би ни е казал онова, което е чувствал като истина, но едва ли съществува и един сектор в Галактиката, дето да няма някоя и друга история, посочваща местоположението на човешката родина на близък до сектора местен свят. И всички те почти без изключения го наричат Земя или с някакво подобно име. В антропологията определяме това като „глобоцентризъм“. Хората са склонни да приемат, че са по-добри от своите съседи; че тяхната култура е по-древна и превъзхожда културите на другите светове; че хубавите неща са заимствани от техния свят, докато лошите са изкривени или изопачени при заемането или пък са измислени другаде. Съществува тенденция превъзходството в качеството да се изравнява с превъзходството в продължителността. Ако не могат с убедителни основания да отстояват факта, че тяхната родна планета е Земята или нейният еквивалент, те почти винаги правят всичко възможно да я разположат в собствения си сектор.

Тривайз каза:

— Сега ти ми обясняваш, че когато Компор твърдеше, че Земята е съществувала в сектор Сириус, той просто е следвал общата тенденция. Все пак сектор Сириус наистина има дълга история, така че би трябвало всеки свят в него да е добре известен и въпросът лесно да може да се провери, даже без да се отива на място.

Пелорат захихика.

— Дори и да успееш да докажеш, че никой от световете в сектор Сириус не е Земята, това няма да ти помогне. Ти просто недооценяваш колко дълбоко мистицизмът може да погребе рационалността, Голан. В Галактиката има поне половин дузина сектори, където уважавани учени повтарят напълно сериозно и без следа от насмешка местни историйки за туй, че Земята — или както там са решили да я наричат — се намира в хиперпространството и не може да бъде открита другояче освен по случайност.

— А те казват ли, че някой някога я е откривал по случайност?

— Винаги се разправят разни приказки и недоверчивостта се отхвърля патриотично, макар историите въобще да не са за вярване и никой, който не е от съответния свят, не би им повярвал.

— Тогава, Янов, нека и ние да не им вярваме. Хайде да влезем в нашето хиперпространство на съня.

— Само че, Голан, тази работа с радиоактивността на Земята ме заинтригува. За мен тя като че ли носи отпечатъка на истината… или на някакъв вид истина.

— Какво искаш да кажеш с това „някакъв вид истина“?

— Ами, един радиоактивен свят би трябвало да е свят, в който твърдата радиация ще е с по-голяма концентрация от нормалното. На подобен свят скоростта на мутациите ще е по-висока и еволюцията ще се развива по-бързо и с повече отклонения. Ако си спомняш, аз ти говорих, че един от пунктовете, по който почти всички истории съвпадат, е, че животът на Земята е бил изключително разнообразен — милиони видове от всички негови форми. Точно такова разнообразие на живота — такова експлозивно развитие — би могло да донесе висока интелигентност, а после тя да се излее навън в Галактиката. Ако по някаква причина Земята е била радиоактивна — тоест по-радиоактивна от другите планети — с това може да се обясни всичко останало, с което тя е уникална.

Тривайз помълча известно време, а после каза:

— На първо място, нямаме никакви основания да вярваме, че Компор говореше истината. Съвсем спокойно би могъл да ни лъже, както му падне, за да ни предизвика да напуснем Сейшел и да хукнем като пощурели към Сириус. Мисля, че точно туй се опитваше да направи. А даже и да е казал истината, той спомена, че радиоактивността там била толкова голяма, та животът станал невъзможен.

Пелорат пак повтори духащия жест.

— За да може животът да се развие на Земята, значи не е имало прекалено висока радиоактивност, а и за него е по-лесно да се поддържа — след като веднъж вече се е появил — отколкото тепърва да се заражда. Просто трябва да приемем за даденост, че се е появил и развил на Земята. Поради това нивото на радиоактивността не би могло да е несъвместимо с появяването на живота, а с времето то може единствено да спадне. Няма нищо, което да повиши нивото.

— Ядрените експлозии? — предположи Тривайз.

— Какво общо имат те?

— Ако предположим, че на Земята са станали ядрени експлозии?

— На повърхността на Земята? Немислимо. В историята на Галактиката няма отбелязан случай някое общество да е било толкова глупаво, че да използва ядрени експлозии като военно оръжие. Едва ли бихме оцелели. По време на бунтовете на Тригелиън, когато и двете страни стигнали до глад и отчаяние и когато Джедиппурус Хорат предложил да предизвикат термоядрена реакция във…

— …бил обесен от моряците на собствената си флота. Знам галактическата история. Мислех си за злополука.

— Няма никакви данни за инциденти от тоя род, дето да са били в състояние да повишат значително радиоактивността на една планета като цяло — Пелорат уморено въздъхна. — Предполагам, че като пообиколим, ще трябва да идем до сектор Сириус и да попроучим туй-онуй.

— Може би някой ден ще идем. Но засега…

— Да, да, преставам да говоря.

Той наистина млъкна и Тривайз близо час лежа буден в тъмното, обмисляйки дали вече не е привлякъл прекалено много внимание и дали няма да е умно наистина да отидат до сектор Сириус и да се върнат на Гея после, когато вниманието на преследвачите им ще се е попритъпило.

Заспивайки, все още не бе стигнал до ясно решение, сънищата му бяха неспокойни.