Серия
Фондацията (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Foundation’s Edge, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 49 гласа)

73

Корабът се приземи тихо, почти като перце, без да се разтресе нито за миг и без никакъв аномален гравитационен ефект. Излязоха един по един: първо Блис, сетне Пелорат и накрая Тривайз.

Времето напомняше ранно лято в Терминус сити. Имаше лек ветрец, а слънцето, което ярко светеше от изпъстреното с облачета небе, комай се намираше на половината път към зенита си. Земята под краката им бе зелена, в едната посока имаше гъсти редици дървета, в срещуположната смътно се очертаваше морският бряг.

Чуваше се тих шум — вероятно от насекоми, плясък от криле на птица или на някакво малко летящо създание над тях, а също и потракване, напомнящо звука на земеделски инструмент.

Пръв се обади Пелорат, но не спомена нищо за онова, което бе видял или чул. Той шумно си пое дъх и каза:

— Ех че хубаво мирише, също като пресен ябълков сок.

— Онуй, дето се вижда — добави Тривайз, — сигурна е ябълкова градина и те правят ябълков сок.

— На вашия кораб, от друга страна — намеси се и Блис, — миришеше като… Е, просто ужасно.

— Когато беше на него, не се оплакваше — изръмжа Тривайз.

— Трябваше да бъда учтива. Нали бях гостенка.

— Има ли нещо лошо в това да продължиш да бъдеш учтива?

— Сега съм на моя собствен свят. Вие сте гостите. Вие трябва да бъдете учтиви.

— Голан, тя вероятно е права за миризмата — рече Пелорат. — Има ли някакъв начин да проветрим кораба?

— Да — рязко отвърна Тривайз. — Може, но само ако това младо създание ни увери, че няма да го закачат. Вече ни показаха, че умеят да упражняват необичайна власт над него.

Блис се изопна в целия си ръст.

— Не съм толкова малка и ако за да прочистите кораба си, трябва да го оставите сам, уверявам ви, че за мен ще е удоволствие да го направя.

— А после можем ли да бъдем заведени до онзи, за когото ти говориш като за Гея? — попита Тривайз.

Блис се разсмя.

— Не знам дали ще ми повярваш, Трив, но аз съм Гея.

Тривайз се облещи. Често бе чувал фразата „да си събереш мислите“, но сега за пръв път в живота си почувства, че буквално се е включил в такъв процес. Най-подир измърмори:

— Ти ли?

— Да. И почвата. И онези дървета. И ей оня заек там в тревата. И човекът, когото виждате между дърветата. Цялата планета и всичко на нея е Гея. Ние сме индивиди, отделни организми, но имаме едно общо съзнание. Неодушевената планета в най-слаба степен, различните форми на живот коя повече, коя по-малко, а най-много хората; но всички ние участваме в общото съзнание.

— Тривайз, мисля, че тя има предвид някакъв вид групово съзнание — каза Пелорат.

Съветникът кимна.

— Това го схванах. В такъв случай, Блис, кой управлява този свят?

— Управлява се сам — отвърна Блис. — Тези дървета растат в редици по свое собствено съгласие. Размножават се, доколкото е нужно да заместят ония, които по някаква причина умират. Хората събират толкова ябълки, колкото им трябват; другите животни, включително насекомите, изяждат своя дял.

— Насекомите знаят какъв е техният дял, така ли? — запита Тривайз.

— Да, в известен смисъл. Вали, когато е необходимо, понякога и доста силно; или пък от време на време, когато трябва, започва суша.

— Дъждът също знае какво да прави, така ли?

— Да, знае — отвърна съвсем сериозно Блис. — Нима в твоето тяло различните клетки не знаят какво да правят? Кога да растат, кога да спрат? Кога да произвеждат известни вещества и кога да не ги произвеждат, а и когато ги произвеждат, знаят точно колко — ни повече, ни по-малко. Отделната клетка донякъде е независима химическа фабрика, но всички черпят от общ запас суровини, които им се доставят от обща транспортна система, всички изхвърлят отпадъците в общи канали и всички заедно допринасят за цялостното групово съзнание.

— Но това е забележително! — възкликна Пелорат. — Ти твърдиш, че планетата е един суперорганизъм и че ти самата си част от него.

— Правя аналогия, а не идентификация. Ние сме аналози на клетките, но не сме идентични с тях, нали?

— В какво отношение и доколко — попита Тривайз — не сте клетки?

— Ние самите сме съставени от клетки и имаме групово съзнание, що се отнася до този факт. Но съзнанието на индивидуалния организъм — на едно човешко същество, в моя случай…

— С тяло, за което мъже са умирали.

— Точно така. Моето съзнание е далеч по-развито от съзнанието на всяка отделна клетка — невероятно повече. Фактът, че на свой ред и ние сме част от още по-развито съзнание на по-високо равнище, не ни свежда до равнището на клетки. Аз си оставам човек, но над мен има групово съзнание, което дотолкова надминава възможностите ми да го схвана, колкото моето надминава онова на някоя от мускулните клетки на бицепсите ми.

Тривайз попита:

— Сигурно има някой, който е наредил да бъде заловен нашият кораб?

— Не, не някой! Гея го нареди. Всички ние го наредихме.

— И дърветата, и почвата ли, Блис?

— Те допринесоха много малко, но все пак допринесоха. Слушай, ако един музикант пише симфония, питаш ли коя точно клетка от тялото му е наредила симфонията да бъде написана и е наблюдавала композирането й?

Пелорат се намеси:

— Доколкото разбирам, груповият ум, така да се каже, на груповото съзнание е много по-силен от всеки индивидуален ум, също както един мускул е много по-силен от отделната мускулна клетка. Следователно Гея може да плени кораба ни от разстояние, като контролира нашия компютър, макар никой отделно взет ум на планетата да не е в състояние да го стори.

— Ти го схващаш идеално, Пел — рече Блис.

— И аз го разбирам — обади се Тривайз. — Не е толкова трудно да се разбере. Само че какво искате от нас? Не сме дошли да ви нападаме. Дойдохме да търсим информация. Защо ни пленихте?

— За да поговорим с вас.

— Можехте да го сторите и на кораба.

Блис важно поклати глава.

— Не съм аз човекът, който ще реши това.

— Ти не си ли част от груповия ум?

— Да, но не мога да летя като птица, да бръмча като насекомо или да порасна колкото дърво. Правя това, което е най-добре да правя, а най-доброто не е да ви давам информация, макар че знанията лесно могат да ми бъдат прехвърлени.

— Кой е решил да не ги прехвърля на теб?

— Всички го решихме.

— Кой тогава ще ни даде информацията?

— Дом.

— И кой е Дом?

— Ами — рече Блис, — пълното му име е Ендомандио-виза-марон-дейасо… и така нататък. Разните хора го наричат с различни срички по различно време, но за мен той е Дом и мисля, че и вие двамата можете да използвате това име. Той вероятно има най-голям дял в планетата Гея и живее на този остров. Помоли да ви види и му бе позволено.

— Кой му позволи? — бързо попита Тривайз и веднага си отговори сам. — Да, знам, всички заедно сте му позволили.

Блис кимна.

— Кога ще видим Дом, Блис? — обади се Пелорат.

— Веднага. Ако ме последваш, Пел, ей сега ще те заведа при него. Трив, и теб също, разбира се.

— А тогава ти ще си тръгнеш ли? — попита историкът.

— Не искаш ли да си тръгна, Пелорат?

— Ами… Всъщност не.

— Е, това е — рече Блис, докато те я последваха по гладко павирания път, който минаваше покрай овощната градина. — Мъжете на бърза ръка се привързват към мен. Даже достопочтени възстари учени ги обзема момчешки жар.

Пелорат се разсмя.

— Не храня особени надежди за кой знае какъв момчешки жар, Блис, но ако го притежавах, можеше да го използвам и по-зле, отколкото да го внеса в твоята сметка.

— О, не омаловажавай жара си — рече Блис. — Аз правя чудеса.

Тривайз нетърпеливо ги прекъсна:

— Когато стигнем там, за където сме тръгнали, колко време ще трябва да чакаме този Дом?

— Той вас ще чака. В края на краищата Дом-чрез-Гея от години работи, за да ви доведе тук.

Тривайз спря насред поредната крачка и хвърли бърз поглед към Пелорат, който тихо прошепна: „Ти беше прав.“

Блис, която гледаше право напред, спокойно рече:

— Зная, Трив, ти подозираше, че аз/ние/Гея сме се интересували от теб.

— Аз/ние/Гея ли? — меко попита Пелорат.

Тя се извърна и му се усмихна.

— Тук имаме цял комплекс от различни местоимения, за да изразяваме отсенките на индивидуалност, които съществуват на Гея. Бих могла да ви ги обясня, но дотогава аз/ние/Гея малко опипом ще предава онова, което имам предвид. Моля те, Трив, продължавай. Дом ни чака, а аз не искам да насилвам краката ви да се движат против вашата воля. Ако не сте навикнали, усещането не е приятно.

Тривайз тръгна отново. Бързият поглед, който хвърли към Блис, бе изпълнен с най-дълбоки подозрения.