Виктор Суворов
Денят „М“ (3)

2

Такова нещо изобщо не бяхме очаквали и не можехме да го проумеем. А бе казано предизвикателно, така че трябваше да му се отговори.

— За какво става дума, старче?

— За скърцането. През юни четирийсет и първа Червената армия по тия места пак скърцаше с новенички кожени ботуши.

Ей от този момент нататък загубих мира. След „освободителния поход“ в Чехословакия ми се случи да служа пак по тия места, в Карпатите. И можах да извървя и да обиколя с кола и Предкарпатието, и Задкарпатието. И щом ми паднеше сгода — разпитвах старците, кореняците, живите свидетели: каква е била работата? И се потвърди от много свидетелства: през 1941-ва преди германското нападение Червената армия в крайграничните райони са я преобули с кожени ботуши. И не само в Украйна, а и в Молдавия, а и в Белорусия, а и в Литва, а и в Карелия. А освен това през 1941 година докарали в крайграничните райони кожени ботуши за милионите войници, които в последния момент се планирало да бъдат прехвърлени от вътрешните райони на страната. Под прикритието на съобщението на ТАСС от 13 юни 1941 година милиони войници от вътрешните райони били потеглили към границите, а кожените ботуши за тях вече се стоварвали на железопътните гари близо до границите.

Да речем, на гара Жмеринка в началото на юни 1941 година кожените ботуши се стоварвали от вагоните и се нареждали на стифове покрай коловоза под открито небе. Голяма ли беше камарата? — питах. Ами чак до небето, отговори ми една стара селянка. Като Хеопсовата пирамида, ми отговори един прогимназиален учител. В Славут купчината не можела да се мери с Хеопсовата пирамида, просто била колкото половин Хеопсова пирамида. В Залешчики през май четирийсет и първа за разтоварването на кожените ботуши свикали едва ли не цялото трудоспособно население под предлог, че трябва да свиква с безплатния комунистически труд. Купищата от ботуши си ги спомнят в Ковел, в Барановичи, в Гродно.

Започвах разговора отдалеч: така и така, какво се стоварваше на вашите гари преди войната? Танкове, отговарят, оръдия, войници стоварваха, зелени сандъци и… ботуши. Не бих казал, че много наблягаха на ботушите: ако човек е изкарал целия си живот край гара, може да е видял какво ли не край коловозите, по пероните и рампите. Всичко не може да се запомни. Но все пак имало нещо особено и мистично в самия факт на разтоварването на ботуши, което е карало хората да им обърнат внимание и да ги запомнят за цял живот.

Хората бяха запомнили ботушите предимно по три причини. Първо, ботушите били много. Необикновено много. Второ, стоварвали ги направо на земята, понякога постилали под тях брезент, а понякога и без брезент. Това им изглеждало някак необикновено. Трето, всичките до последния чифт влезли в ръчичките на германците, а тъкмо това е момент, който се запомня.

Никой от местните жители не знаел и не можел да знае защо през 1941 година са докарали толкова ботуши до самата граница. И на мен не ми беше ясна целта, заради която през 1941 година на съветските войници край границите са им раздавали вместо калпавите брезентови ботуши хубави кожени. За 1968 година всичко ми е ясно: бяхме тръгнали да освобождаваме братска Чехословакия. А през 1941 година бащите ни какво са се канели да правят? Между другото, баща ми е изкарал войната от най-първия ден до най-последния, а после е изкарал от най-първия до най-последния кратката яростна война срещу японската армия в Китай. Попитах как се е включил във войната, къде, кога, в състава на коя дивизия, на кой корпус. С какви ботуши.

Той ми разказа. После проверих разказа му по архивите. След службата в Карпатите се учех във военна академия и имах възможност (и желание) да се ровя в архивите. Материалите за производството на ботуши, за доставките за съветската армия, за месторазполагането на запасите от ботуши и друго имущество по онова време бяха поверителни. Аз имах достъп до поверителните материали, но измежду цял милион документи все не можех да открия онзи, който ми трябваше. Налагаше се да събирам сведенията зрънце по зрънце. Събирах ги и не преставах да се учудвам: войната отдавна е свършила, от момента на края на войната са се минали близо трийсет години, а сведенията за съхраняването, превозването и износването на войнишките ботуши както са си били поверителни през предвоенните години, така си остават поверителни и до този момент. Защо?

В Англия казват: любопитството изяжда главата на котарака. Тази мъдрост тогава не я знаех. Дори и ако я знаех, нямаше да си зарежа работата: на котарака любопитството може и да му изяжда главата, само че аз не съм котарак. След доста години разбрах, че любопитството изяжда главата не само на котарака…