Виктор Суворов
Денят „М“ (10)

6

ТБ-7 имал могъщи противници и е време да кажем техните имена. Генералният щаб на РККА^[1] бил образуван през 1935 година. Преди германското нахлуване се сменили четирима началници на Генералния щаб: маршалите на Съветския съюз А. И. Егоров и Б. М. Шапошников, армейските генерали К. А. Мерецков и Г. К. Жуков. Те до един били противници на ТБ-7. Противници не само на ТБ-7, но и изобщо на всички стратегически бомбардировачи били мнозина видни авиационни генерали, включително П. В. Ричагов, Ф. К. Аржанухин и Ф. П. Полинин. Противник на ТБ-7 бил наркомът на отбраната маршалът на Съветския съюз С. К. Тимошенко. Върл противник бил референтът на Сталин по въпросите на авиацията авиоконструкторът А. С. Яковлев. Е, то се знае, противници на стратегическите бомбардировачи били и почти всички съветски военни теоретици, като се почне от В. К. Триандафилов.

Най-добре е изложил доводите против тежките бомбардировачи видният съветски теоретик на въздушната война, професорът комбриг Александър Николаевич Лапчински. Той написал няколко блестящи труда по теория на бойното приложение на авиацията. Да бомбардираме градове, заводи, находища и хранилища на стратегически суровини е хубаво нещо. А още по-хубаво е да ги завладеем невредими и да ги използваме за подсилване на собствената ни мощ. Като нищо можем да превърнем страната на противника в димящи развалини, но нужно ли е да го правим? Да бомбардираме пътища и мостове е полезно във всички ситуации освен в една: когато се каним да нахлуем в противниковата територия. В този случай мостовете и пътищата трябва не да се бомбардират, а да се завземат, като не се позволява на отстъпващия противник да ги използва или разрушава. Бомбардирането на градовете рязко понижава моралното състояние на населението. Това е правилно. Оспорва ли го някой? Но устремният пробив на нашите войски към противниковите градове деморализира населението повече от всяка бомбардировка. И Лапчински препоръчва на Сталин да насочи всичките сили на Червената армия не към подкопаване на военно-икономическата мощ на противника, а към завземането й. Задачата на Червената армия е да разгроми армиите на противника. Задачата на авиацията е да отвори пътя на нашите армии и да подкрепя устремното им напредване. Лапчински препоръчва войната да не се обявява, а да бъде започната с внезапен съкрушителен удар на съветската авиация по противниковите летища. Внезапността и мощта на удара трябва да са такива, че още през първите часове да се смаже цялата авиация на противника и да не й се позволи да излети. Като смажем авиацията на противника по летищата, ние отваряме пътя на танковете, а танковете на свой ред „сриват летищата на противника“. Цели за нашата авиация не са градските квартали, не са електроцентралите и заводите, а противниковият самолет, който не е успял да излети, огневата точка, пречеща на напредването нашата пехота, колоната цистерни с гориво за противниковите танкове, противотанковото оръдие, стаило се в храстите. С други думи, предстои ни да бомбардираме не площи, а точкови цели, много от които подвижни. Предстои ни да бомбардираме не в стратегическия тил, а в най-близкия тактически и дори по самата бойна линия. А за такава работа е нужен не тежък бомбардировач, а лек маневрен самолет, които се приближава максимално до целта, за да я идентифицира, за да я улучи точно, без да засегне нашите бойци — нашите бойци са съвсем наблизо. Нужен е самолет, който или пикира отвисоко, или се приближава до целта на бръснещ полет, едва ли не кършейки с витлата си върховете на дърветата.

Ако се каним да взривим къщата на съседа си, ще ни трябва цял сандък динамит. Но ако се каним да убием съседа си, а къщата му да завладеем, тогава не ни трябва сандък динамит, тогава ни е необходим по-евтин, по-лек и по-точен инструмент. Затова именно Лапчински предлага на Сталин друг инструмент: лек пикиращ бомбардировач или маневрен щурмови самолет. Стратегическият бомбардировач излита от далечни стационарни летища и преминава огромни разстояния, а на нас ни трябва самолет, който винаги е наблизо, който се базира на всякакво временно пръстено летище, който лесно сменя летищата, следвайки по петите настъпващите дивизии и корпуси, който изпълнява заявките на танкистите незабавно. Трябва ни лек самолет, чиито летци сами виждат ситуацията, мигновено реагират на промените в нея и дават своя принос за успешния изход на скоротечния бой.

Владимир Петляков освен тежкия четиримоторен (по-точно казано — петмоторен) ТБ-7 създал и друг — малкия двумоторен, високоскоростен, маневрен, пикиращ бомбардировач Пе-2. Тъкмо това било нужно на Сталин. И Сталин решил: „Да се строят двумоторни и то повечко“ (А. С. Яковлев. Цель жизни, с. 182).

А не може ли да се строят едновременно и леки, и тежки бомбардировачи? Не, казвал Лапчински. Не бива. ВСИЧКИ СИЛИ, ВСИЧКИ ВЪЗМОЖНОСТИ трябва да бъдат съсредоточени върху решаването, на главната задача: завоюването на пълно господство във въздуха, тоест върху внезапния удар по летищата на противника. Ако нанесем такъв удар, бомбардирането на градовете и заводите става излишно.

Сталин дълго позволявал да се произвеждат и едните, и другите, а после разбрал: трябва да се избере едното от двете.

И го избрал.