Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ледоразбивачът (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
День „М“, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
divide (2011 г.)

Издание:

Виктор Суворов. Денят „М“

Книга втора от трилогията „Ледоразбивачът“

Второ издание

Превод: Борис Мисирков

Художник: Михаил Танев

Формат: 32/84/108

Печатни коли: 19

Издателство Факел експрес, 2002 г.

ISBN: 954-9772-18-7

История

  1. — Добавяне

Глава 6
За министерството на боеприпасите

Няколко думи, другари, за отношението на съветските писатели към войната… Ние, писателите, надявайки се след време по количество и качество на продукцията си да изпреварим някои отрасли от промишлеността, не се каним да изпреварваме един отрасъл — отбранителната промишленост. Първо, все едно няма начин да го изпревариш, а, второ, това е такъв хубав и жизненонеобходим отрасъл, че е някак неудобно да го изпреварваш.

Михаил Шолохов

Реч на XVIII конгрес на партията, 20 март 1939 г.

1

В Съветския съюз нямало министри и министерства. Комунистическият преврат през 1917 година бил извършен тъкмо за да се освободят хората веднъж завинаги от държавната власт, включително — от министрите и министерствата. Осъществили преврата, изтребили министрите, натирили министерствата, но после усетили, че действията на хората, па макар и те да са абсолютно свободни, трябва да се координират. Вместо министрите назначили народни комисари, а вместо министерствата организирали народни комисариати, наркомати. По същество нищо не се променило, само бюрокрацията понабъбнала. През 1946 година, когато на всички им станало ясно, че световната революция не се е състояла, наркомите и наркоматите били преименувани в министри и министерства. Но през 1939 година надеждите за световна революция били обосновани и затова се използвали революционните термини комисари, наркомати и т.н.

Дълги години за производството на въоръжение отговарял Наркоматът на отбранителната промишленост. На 11 януари 1939-а той бил премахнат, а вместо него се създали четири нови наркомата: на корабостроителната промишленост, на въоръженията, на авиационната промишленост и на боеприпасите.

Наркоматът на корабостроенето неофициално се наричал наркомат на подводниците. Теоретично този наркомат произвеждал и граждански, и бойни кораби. На практика работата изглеждала така: „До 1935 година всички основни корабостроителни заводи бяха преориентирани към строителството на бойни кораби“ („ВИЖ“. 1982, кн. 7, с. 55). През 1939 година Германия влязла във Втората световна война, разполагайки с 57 подводници. Съветският съюз, ни уверяват, нямал намерение да се включва във войната, но имал през септември 1939 година 165 подводници. Може те да са били калпави подводници? Не, подводниците били на равнището на световните стандарти. Някои проекти на подводници по съветски поръчки се разработвали във фашистка Германия от фирмата „Дешимаг“. (Казват, че Сталин имал доверие на Хитлер, не ще е зле да се позамислим кой на кого е имал по-голямо доверие…) Строителството на подводници в Съветския съюз се осъществявало с използването на най-съвременна американска технология, с участието на доста именити американски инженери. Това е описано във великолепната книга на Антъни Сютън „Националното самоубийство. Военната помощ за Съветския съюз“. (Казват, че Сталин бил доверчив, мисля, че при Рузвелт това заболяване е било в по-тежка форма.) Освен американските, германските, британските, италианските и френските постижения в съветското корабостроене се използвали и родни технически решения. Ние също сме имали талантливи инженери. Нека си спомним например свръхмалката подводница М-400, в която липсвало обичайното съчетаване на дизеловите двигатели и акумулаторните батерии. Подводницата имала общ двигател, който работел с изкуствена газова смес. Подводницата съчетавала в себе си качествата на обикновена подводница и торпеден катер. Тя можела да се приближи неусетно до целта, да изплува внезапно и да атакува като торпеден катер. А можела и тихо да стигне до целта в подводно положение, да атакува от подводно положение, а след това да изплува и да избяга стремглаво. Заслужава да си спомним и за свръхмалката подводница М-401 (започната на 28 ноември 1939 година, пусната на вода на 31 май 1941 година). Тя имала общ двигател, работещ в затворен цикъл. Имало и други постижения на равнището на световните и дори над тях.

От момента на създаването си Наркоматът на корабостроенето се заел с чисто военна работа. Нещо повече, редица кораби, които преди това били построени за граждански нужди, сега се въоръжавали и се предавали в състава на военния флот. Само с едно решение на СНК[1] от 25 май 1940 година в състава на военните флотове били прехвърлени граждански кораби в следните количества: за Балтийския флот — 74; за Черноморския — 76; за Северния — 65; за Тихоокеанския — 101. Същевременно предприятията на Наркомата на корабостроенето започнали да работят на две удължени смени, което фактически означавало преминаване на военновременен режим. Резултатът: до 22 юни 1941 година Съветският съюз имал 218 подводници в строя и 91 недовършени.

Освен подводниците се строели надводни бойни кораби, а още надводни бойни кораби се закупували от чужбина. Пример: преди войната в Черно море се появил боен кораб, който смайвал с изяществото на формите си и с необичайното си оцветяване. Хората, които не знаели към кой клас принадлежи този красавец, го наричали „небесносиният крайцер“. Но това бил не крайцер, а лидер. Наричал се „Ташкент“. За корабите, които заслужават да бъдат споменати в „Советская военная энциклопедия“, обикновено се казва: „Построен в един от родните ни заводи.“ За лидера „Ташкент“ това не се казва, посочени са само годините на строежа му и на влизането му в строя — 1940-а. Привичните думи са пропуснати, защото украшението и гордостта на Черноморския флот, лидерът „Ташкент“, бил построен във фашистка Италия. (Пак възниква въпросът: кой на кого повече е вярвал?)

Естествено, лидерът „Ташкент“ бил купен без въоръжението. Мусолини е щял да продаде на Сталин и въоръжението му, но по онова време в цял свят нямало нищо, което би могло да се мери по характеристики със съветското 130 мм корабно оръдие. Затова монтирането на въоръжението се осъществявало в Николаев.

Италия не била единствената страна, която продавала на Сталин бойни кораби. През май 1940 година в Ленинград бил прехвърлен недостроеният германски крайцер „Лютцов“ и закотвен до довършителното скеле на Балтийския корабостроителен завод. Сега Сталин вече бързал. Крайцерът представлява огромно и сложно съоръжение, достроява се няколко години, нямало време да се правят промени в проекта и да се монтира съветско въоръжение. Било решено да се строи изцяло по германския проект и да се монтира германското въоръжение. И Германия доставяла въоръжението.

Бележки

[1] Съвет на народните комисари. — Б.пр.