Сергей Лукяненко
Линията на бляновете (86)

14

Къртис Ван Къртис беше чакал този миг четири години. От най-първия път, когато Артур, още наистина дванайсетгодишен, беше поел чрез аТана към Граал. Тогава го водеше човек, който във всяко отношение превъзхождаше Кей Алтос. Генетично модифициран убиец, способен да пребори бурлати и да изпревари мелконец. Загинаха на космическото пристанище на Култхос, веднага след като купиха кораб. Терористичен акт, чиято случайна жертва стана Артур.

После случайностите прераснаха в закономерности, също като в Злата земя, където не можеха да попаднат недостойни. Ако Къртис не беше толкова сигурен, че Бог не се намесва в хода на събитията във Вселената, би приел това като знак свише и би тръгнал сам на път. Ако съществуваше поне малък шанс, че в отдалечените отдели на „аТан“ няма вражески агенти, той би плюл на собствените си правила и би наредил Артур да бъде съживен на Граал.

Всичко това бе станало невъзможно след първия опит да се отвлече момчето, след като съживеното тяло се оказа лишено от личност. Някой беше научил за случващото се и единствената надежда на Къртис си оставаше случайността — невъзможно беше да се предвиди на коя планета ще се съживи човек, загинал на Тера. Не могат да бъдат затворени всички пътища, така че той наемаше все нови и нови придружители. Алтос беше добър, но нищо повече. Къртис очакваше да се провалят веднага, още щом разбра, че са се съживили на Инцедиос. Но времето си минаваше, а сигналите на невронните мрежи не се прекъсваха. После дойде странната постъпка на Алтос, който бе възобновил аТана си и бе изпратил на Къртис писмо. Сетне — трите зомбита. И Граал.

Къртис Ван Къртис стоеше на планетата, на която не беше стъпвал повече от век. Не при самата Врата, но вече на Прага. Впрочем до Вратата трябваше тепърва да стигне. Кей Алтос, най-успешният от слугите му, се беше прицелил в господаря си със стара плазмена карабина. До него седяха две момчета, приличащи си като отпечатъци от един и същи негатив. С еднакви драскотини на лицата, облечени в евтини парцали… сякаш Къртис се беше върнал в собственото си детство. Единият го гледаше сериозно и спокойно, другият се усмихваше, явно очаквайки реакцията му.

— Не ставайте глупав, Кей — каза Къртис.

— Нямам намерение… — Алтос отмести карабината, но само едва-едва.

Къртис Ван Къртис премести погледа си върху момчето със сериозно лице и каза:

— Здрасти, сине. Виждам, че имаме неприятности.

Отвърна му другият:

— Здрасти, татко. Беше ми много интересно дали ще ме познаеш.

Къртис седна до Артур. Погледна накриво Кей, който, изглежда, се интересуваше повече от течението на водата в реката.

— Променил си се — призна си Къртис и ободряващо се усмихна на второто момче. — А ти сигурно си от Сигма-Т? Артур с изтритата памет?

— Браво — каза Кей. — Казва се Томи, но също е ваш клонинг.

— Много неща ли му разказа? — попита Къртис сина си.

— Всичко. Така трябваше.

Кей Дач чакаше отговора на Томи. Но той мълчеше. Заговори Къртис:

— Какво пък, преизпълнихте задачата. И вероятно искате да уговорим новите цени?

— Да. Искам да знам две неща.

— Питайте.

— Какво има отвъд Прага?

— Бог.

— Машината, създала света, все още не е Бог.

— Кей, щяхте да ме разберете, ако можехте да минете през Вратата. Но пътят е отворен само за мен, Артур и Томи.

— А аз нужен ли съм ви? — за пръв път от появата на Къртис се обади Томи.

— Естествено! — Къртис сякаш изгуби всякакъв интерес към Алтос. — Вълнува те съдбата ти, момченце? Разбирам. Очевидно Кей е провел с теб редица разговори за моята циничност. Нужен си ми. Дори ако новата ти личност е абсолютно различна от предишната, това не променя нещата. Ти си моя плът и кръв. Повече, отколкото ако ми беше просто син. Имам нужда от съратници.

Томи кимна и Къртис го потупа по рамото. Попита:

— Какво още, Кей?

— Защо искате човечеството да загине?

Къртис се намръщи.

— Не ме гледайте така. Преди сто години, когато Империята се е пръскала по шевовете, пограничните планети били обхванати от пламъци, а в изтребителите-камикадзета слагали пилоти деца, вие сте се отказали от най-щедрия в историята подарък. Вие сте отхвърлили един свят — истински свят, въплътил всичките ви мечти. Аз очевидно бих изминал „Линията на бляновете“. А вие сте се върнали в армията, скрили сте координатите на планетата и превъзмогвайки страха си, сте продължили бойните полети.

— Алтос, вие си противоречите.

— Не мисля, че сте били воден от патриотични подбуди. Вие бихте се върнали за „Линията на бляновете“ след сключването на Алианса. Но дори сега тя не ви трябва за вас самия, а за да я продавате.

— Аз вече създадох света на своите мечти — сериозно отвърна Къртис. — Това е и отговорът на загадката. На мен Линията не ми трябва, но ако има възможност да се спечели от нея и да бъдат ощастливени милиони…

— Не ме разсмивайте, Къртис. През „Линията на бляновете“ от Вселената ще си отиде цветът на човечеството. Ще се приключи с науката, ще изчезне изкуството, глупаци полковници ще командват войници дебили. Може би тогава ще си отидете и вие. След което сигурно ще излезе от строя апаратурата на аТана и на „Линията на бляновете“. И нашите приятели бурлатита ще си спомнят за старите амбиции, псилонците ще прекратят самоизолацията си, алкарисианите ще се интересуват не от съседната галактика, а от отнетите им някога планети. Империята, цялата човешка раса, ще загине. Защо?

— Няма да получите отговор, Алтос — на скоропоговорка каза Къртис. Погледна към Артур, сякаш очаквайки подкрепа, но момчето изглеждаше прекалено объркано.

— Длъжен съм да опитам… — изрече Кей, вдигайки карабината. Лицето на Къртис се сгърчи, той понечи да се изправи и тогава Дач натисна спусъка.

Оръжието беше много стар модел и изхвърлянето на плазмения заряд проехтя като взрив. Върху гърдите на Къртис разцъфна огнено цвете и той отхвръкна върху камъните.

Най-смаян от всички бе самият Дач. Артур само леко трепна, гледайки падналия си баща, и попита:

— Какво, сега аз ли съм на ред?

— Прости ми — каза Кей.

— Хайде, давай — окуражи го момчето. — Говорили сме за такъв вариант и ти си свободен от всякакви обещания.

Къртис Ван Къртис се размърда, застана на четири крака, после се изправи в цял ръст. Лицето му беше станало бяло като тебешир, а вратовръзката беше измачкана. И само толкова.

— Трябваше да изчакаш малко, татко — отбеляза Артур. — Така и не разбрах ще ме убие ли Кей, или не.

Дач внимателно остави карабината до накладения огън и се изправи. Къртис вече беше дошъл на себе си, но гневът му беше насочен по-скоро към Артур, отколкото към неуспелия да го убие убиец.

— Ти… ти знаеше, че сме защитени… сополанко… експериментатор…

— Тате, по мен са стреляли стотици пъти. Усещането е интересно и ми се щеше да го споделя с теб.

Томи се пресегна и взе карабината.

— Дай това насам! — сряза го Къртис. Момчето послушно подаде оръжието и Кей Дач реши, че е избрало ролята си. Вероятно същото си помисли и Къртис. Той потупа Томи по бузата. И насочи оръжието към Кей.

— Недей! — Артур се изпречи между Кей и дулото на карабината.

— Артур, сега синовете ми са двама — сухо отбеляза Къртис. — И забелязвам, че единият е доста по-послушен.

— А другият е по-благодарен. Кей ме доведе дотук, татко. Това е най-важното, не намираш ли?

Къртис отпусна карабината. Измери Кей със замислен поглед. Озлоблението, изписано върху лицето му, започна да изчезва.

— Алтос, съгласен ли сте и занапред да работите за мен? Аз умея да прощавам.

— Ако Бог Ви прави такива подаръци, ще е по-добре да започна да се кланям на дявола.

— Това си е ваше право — Къртис се извърна, губейки всякакъв интерес към Кей. — Да вървим, момчета, прекалено дълго тъпкахме на едно място.

— Знам защо желаете смъртта на Империята — каза Кей. — Тя е въплъщение на чужда, но не и на вашата мечта, нали така?

Никаква реакция, но Кей не беше и очаквал друго. Къртис Ван Къртис имаше здрави нерви. Дач очакваше от Артур да го погледне поне веднъж. Поне един поглед за сбогом, в знак на съжаление или за окуражаване. Но Артур го беше загърбил и не се обръщаше.

Кей сви рамене и ги загледа как се отдалечават. На брега Къртис спря и извика:

— Успешно завръщане, Алтос!

— Внимавайте да не си намокрите краката — отвърна Кей.

Къртис не си намокри краката. Той тръгна по водата. След него, трогателно хванати за ръце, поеха Артур и Томи.

Кей Дач стоеше насред Злата земя и чакаше. Ако аТанът му беше платен, щеше да се застреля. Но сега се беше превърнал в същия бедняк, какъвто беше в началото на кариерата си.

На сиромасите не им се полага аТан. Както и бъдещата „Линия на бляновете“.

Затова Кей Дач предпочете да се надява.

Насред реката и тримата се спряха. Кей не чуваше звука, но виждаше жестовете на Ван Къртис. Разговорът не трая дълго, после Къртис замахна с ръка.

Звукът от шамара достигна до Кей.

Докато едно от момчетата се връщаше обратно, Кей събираше сухи клони. Той разръчка гаснещия огън и наниза остатъците от месото върху откъснатите клонки. Нямаше доверие на качеството на местните консерванти, месото трябваше поне да се изпече.

Момчето спря на няколко крачки от него.

— Знаех, че ще се върнеш — каза Кей.

— Нима?

— Не се съмнявах… почти. Честно казано, разчитах, че и Артур ще разочарова Къртис, но той прекалено много ме мрази. И има за какво, признавам си. Пък и новият статут е твърде примамлив… Хапваме и си тръгваме. Кал не ни е догонила пеша, колата й трябва да е наблизо.

Момчето мълчеше.

— Къртис така и не разбра, че си пораснал — продължи Кей. — Той не прави разлика между двама ви.

— И наистина няма разлика.

Кей Дач остави настрана шишчето. Отиде при Томи и го хвана за раменете.

— Защо се върна?

— Ако ти кажа, че ми е дожаляло за теб, ще ми повярваш ли?

— Не.

— И ще си прав. Аз също разбрах защо Къртис иска да прекара цялото човечество. Това не ми харесва.

— А разбра ли какъв е начинът ние да прекараме Къртис?

— Твоя грижа е да го откриеш.

Дач се захили. В далечината Къртис Ван Къртис и Артур вървяха към Вратата — вече по суша, не по водната огледална повърхност. На Кей даже му се стори, че се досеща при коя скала ще завърши пътят им.

— Томи, ти избра не най-добрия партньор. И прекалено трудна цел. Защо?

— Ако бях останал, щяхме да станем врагове с Артур.

— А така приятели ли сте?

— Сега — да.

 

 

По каменното плато на планетата Граал, изгубена в покрайнините на Империята на хората, вървяха двама души. Кей Дач, супер от втората планета на Шедар, и Томи Къртис, лишен от памет клонинг на властелина на живота и смъртта. Те не се възползваха от флаера на Кал — прекалено смърдеше на смърт и изпражнения. В края на краищата това не беше най-трудният път, а само началото му.

На стотици парсеци от Граал ескадрата на адмирал Лемак, влязла в пространството на Дарлок, прикриваше десантните кораби на бурлатитата. Това бе добра и почтена работа. Маржан Мухаммади, формално числяща се към СИБ, беше останала на борда на флагмана. Тя притежаваше търпението на покойния Номачи и значително по-здрав разум от Кал.

Изабела Кал, облечена в сива, прекалено широка пижама, бе настанена в малка болнична стая в единствената на Граал психиатрия. Лекарите още не бяха изгубили интерес към нея, въпреки че вече не вярваха в успеха на лечението. Кал просто не желаеше да се върне в реалния свят. Беше й хубаво в света на собствените блянове — където Артур Къртис и неговият двойник лежаха на брега мъртви, мъртви завинаги.

Кас/с/ис и Т/сан, разделени от прозрачна преграда, си разменяха погледи. Може би разговаряха помежду си. Но още никой не бе успял да подслуша разговор между мелконци, водещ се по директен лъч. Единият тепърва щеше да се изправи пред междурасовия съд на Алианса, а другият щеше да се отчита пред управлението на СИБ. Не личеше това да ги вълнува.

Лика Сейкър стоеше пред огледалото. Андрей, равнодушен към козметичните й усилия, както и към голотата й, държеше тънката паяжина на копринения плат. През този ден фамилията щеше да се срещне със своята Майка. Мнозина от Синовете копнееха да станат сираци.

Джипът дочака своите стопани — на границата със Злата земя никога нямаше излишък от шляещи се. Кей изгуби половин ден, докато излязат на пътя, но после нещата потръгнаха далеч по-лесно. Привечер успяха да стигнат до мотела.

Кей изгаси двигателя и двамата с Томи слязоха от колата. На светлината на догарящия ден мотелът изглеждаше дори привлекателно — здрачът бе скрил нерендосаните дъски и пукнатините по вратите, оцветил беше в синкаво мръсните стъкла и бе хвърлил дълбоки сенки върху купчините боклук. От отворения прозорец долиташе добре школуван глас: някой слушаше имперския канал.

— …Разпадът на тританиума беше предотвратен и броят на жертвите на диверсията не надхвърли петдесет хиляди. Хуманитарната помощ от Демократичния съюз на бурлатитата продължава да пристига на Ендория. В своето изявление император Грей каза…

— Всичко това е било нечия мечта — каза Кей. — Много ми се иска да узная кой е изминал „Линията на бляновете“, създавайки нашия свят. Искам да му разкажа за Трите сестри. За Инцедиос и затворите на Дарлок.

— А аз искам топла супа и купчина сандвичи.

— Да вървим, лакомнико — Кей сложи ръка на рамото на Томи. — Колкото за една вечеря, все ще имам пари…

Той се обърна при самата врата и погледна светлинките на малкото градче, водещо се за столица на Граал. Тук беше тихо и спокойно — корабите на Империята загиваха далеч от никому ненужната планета. И някъде вече горяха градове, а щурмоваците бурлатита, родени, за да убиват, вече се хвърляха в битки.

Ако Къртис Ван Къртис дадеше на хората „Линията на бляновете“, всичко това щеше да се повтори още милиони пъти. Вместо Шедар щеше да изгори Таури, вместо Сакра хората щяха да унищожат Мелкон. Същността нямаше да се промени. Бог правеше своите подаръци, но човешките мечти бяха само за едно.

Сила и власт. Живот и смърт. Любов и подлост.

Който и да премине през Линията, новият свят ще стане щастлив само и единствено за него. Също както не бе станал щастлив този свят — вече сбъднал нечии блянове.

— Ще ви отуча да мечтаете — каза Кей Дач.