Сергей Лукяненко
Линията на бляновете (22)

10

Лайнерите от класа на „Волантис-пътнически“ стартираха меко. Артур и Кей се закрепиха неподвижно на креслата, но това не бе нищо повече от отдаване дан на традицията. Последваха десет минути леки колебания в гравитацията, но при лайнер с такива размери и най-съвършените машини не успяваха да компенсират всичките натоварвания.

После нещо неуловимо се промени. Подът стана стабилен, сякаш се намираха на повърхността на планета, далечният шум на двигателите, достигащ до тях през стените, измени своята тоналност.

— Направихме хиперскок — каза Кей, сваляйки обезопасяващите колани. — Е, какво ще кажеш?

Артур повдигна лицето си, мокро от сълзи. Едва доловимият му шепот премина в беззвучен вик:

— Не искам… Не искам… пак…

Кей се отпусна на колене до него. Попита:

— Помниш ли, че на планетата исках да ти задам един въпрос? Ето, задавам го.

Артур млъкна и кимна.

— Колко пъти си умирал, момчето ми?

Лицето на Къртис-младши потрепери.

— Колко пъти? — безмилостно повтори Кей.

— Седемдесет и три пъти.

Очите на Артур се изцъклиха. Кей го побиха тръпки.

Седемдесет и три. Скокове от крехкия мост на живота, увиснал над тъмата на вселенското нищо. Болката на отиващото си съзнание, студеният дъх на вечността — и рязкото дръпване на невронната мрежа, която те връща обратно. Не възкресението е ужасно, а смъртта. Никой в Галактиката не е минавал през аТан толкова пъти — никой не би могъл да си позволи подобно разточителство. Освен Ван Къртис и неговият син. Момчето, умирало постоянно по време на живота си.

— О, Боже! — Кей почувства, че му се завива свят. — На шестнайсет ли си?

Артур кимна.

— За пръв път умря…

— На дванайсет.

Къртис-младши бе умирал всеки месец. Даже по-често — веднъж на всеки три седмици. Какво са в сравнение с това вечните мъчения, обещани на Кей, в случай на неуспех — единственият син на Къртис преживяваше тези мъчения доброволно. Те бяха неговият въздух, неговият хляб, училище… живот. Това момче бе на „ти“ със смъртта.

То вече не можеше да стане възрастен.

— Ти си трийсет и седмият — прошепна Артур. — Водеха ме мъже, жени, юноши, мршанец, десетгодишно момиче. Познавам ви — всички вас. Всичките съм ви виждал в гроба. Отначало всичките сте голяма работа. След вас се лее кръв и никой не може да ви устои. Всичките сте голяма работа… бяхте.

— Аз ще те отведа до края.

— Всичките така казваха. У всички беше и камшикът, и наградата. Вече започнах да усещам, когато нещо се прецака… като сега. Разкриха ни.

— Но ние им избягахме, Артур.

— Ще ни догонят.

— Защо не си успял да се добереш до целта по-рано?

— Не знам. Сякаш нещо се опитва да ми попречи.

— Граалът се дава на достойните. Нали помниш?

Артур леко се усмихна. Отметна глава в отчаян опит да отърси сълзите. Каза:

— Вече не останаха достойни, мой верен слуга. И аз последен имам право да докосна Граала. Защото аз ви изпратих всички вас… знаейки, че само аз съм безсмъртен. Защото аз… аз…

Кей нежно прегърна Артур. За пръв път в живота си прегръщаше дете, което бе по-нещастно от него самия. Бяха се събрали в пространството и времето — две осакатени души: възрастният, който не е бил дете, и детето, което не може да стане възрастен.

— Ще те отведа — повтори Кей. — Аз не съм твой слуга, сър Артур. Аз съм ти доведен брат, малки кралю. Ти ще видиш Граал.

Артур тихо плачеше на гърдите на Кей. Лайнерът се носеше през пространството — стоманено вместилище на хиляди човешки страдания.

— Какво има там, на Граал? — попита Кей.

— Бог — прошепна Артур, без да откъсва лице от мократа риза на възрастния.

— Какво?!

— Бог. Богът от машината.

Пръстите на Артур, вкопчени в раменете на Кей, се разтрепериха и телохранителят не се реши да попита отново.

В този момент пропя звънецът на вратата. Кей се поколеба за секунда, после отстрани Артур. Извади от джоба си носна кърпа и я даде на момчето. Сетне отвори вратата.

На прага стоеше малко момиче с бродирана рокля без ръкави и с къси дебели плитки.

— Добър ден, господине — тя непохватно направи реверанс. — Ние сме ви съседи. Ще се съгласи ли вашият син да ме разведе из кораба? За пръв път летя.

От вратата на съседната каюта ги наблюдаваше русокоса жена. Тя махна с ръка на Кей и каза:

— Здравейте!

— Здравейте! — отвърна добродушно мистър Овалд. Обърна се и попита сина си: — Искаш ли да покажеш на младата дама кораба, Артур?

— Искам, татко — отвърна послушният син. — Здравейте, госпожо.