Сергей Лукяненко
Линията на бляновете (68)

8

Товарният кораб със замразено месо се приближи до орбиталната база с няколко часа по-рано от графика. Дежурният офицер мислено наруга пилота, който си беше въобразил, че е състезател — на палубата за кацане на кораби вече нямаше свободни места за акостиране. Но да се обяснява гражданският смисъл на думата „пунктуалност“ беше безсмислено. Наемникът пилот спокойно би могъл да хвърли товарния контейнер и да подкара древния си влекач надолу — към обикновените развлечения на Догар.

Офицерът нареди да се изгони от пристана пътническа совалка, втори ден чакаща пристигането на туристическа група от Ендория, и начумерено се вгледа в екрана. Десетилетията мир бяха превърнали военната станция в дявол знае какво — в пункт за пренатоварване на граждански кораби, орбитална гара, евтина стоянка за пилоти скъперници…

Товарният кораб се скачи с удивителна лекота. Сякаш огромният контейнер с агнешко месо беше празен… или изобщо го нямаше.

Офицерът погледна пулта за контрол — всичко си беше наред. Пилотът отговори на необходимите запитвания, съобщи номера си и стандартната парола, назова контролния код… и даже представи светлолилав пропуск. Повече от достатъчно.

След кратко колебание офицерът поиска червен пропуск. След кратко забавяне от кораба го представиха. Минута по-късно послушно показаха и бял пропуск.

Офицерът продължаваше да размишлява откъде екипажът на граждански кораб притежава информация, която се полага само за военни кораби от тип крайцер, и не е ли прекалено хубаво това, за да е истина, когато на палубата за кацане на кораби загърмяха изстрели.

Пръв от катера излезе мелконецът, след него — близнаците бойци, за чиито имена Кей така и не попита. Глупаво беше да си позволява дори и намек за човешко отношение към едни пешки.

Дач изскочи от люка и още преди да докосне протритите плочки на пода, дочу изстрел. Мелконецът, който не се нуждаеше от външни оръжия, беше задействал плазмения си генератор.

„Хук!“ — въздъхна намаляващият пламък, в който конвулсивно трепереше паякообразната машина. За съжаление на всеки пристан на военните бази имаше робот охранител. За нещастие, той явно бе успял да даде сигнал за тревога.

— Да тръгваме! — изкрещя един от близнаците. Старинният боен вик на пилотите-смъртници звучеше удивително нелепо, но подкрепилата го прекъсната линия на лазерните разряди изглади впечатлението. Боецът на фамилията грижливо обходи с лъча си ъглите на хангара — обикновено там се разполагаха датчиците за вътрешен контрол. Издигнаха се облачета пара — изпаряваше се влагата, кондензирала се при отварянето на шлюза.

Вторият боец делово обиколи бегом катера по периметъра му и застина. Цевта на фузионното оръжие в ръцете му леко потрепваше — изглежда моделът беше интелектуален.

— Кас/с/ис, вратата! — Нареждането на Кей беше излишно. Мелконецът, който сега приличаше на изправен на задните си крайници шестокрак кон, вече се бе надвесил над бронираната плоча.

От изглеждащия като стар контейнеропревозвач катер се появи Томи. Бронята му, чиято приоритетна команда бе да съпровожда Кей, се приближи до Дач и застана точно зад гърба му. Момчето се пулеше през синия лед на бронираното стъкло срещу догарящия робот.

Вратата запълзя към пода, сякаш без никакви усилия от страна на Кас/с/ис. Процепът едва бе достигнал половинметрова широчина, когато мелконецът, сменил трансформацията, се хвърли навътре. Дочу се лек шум.

Последен от катера излезе киборгът. Тръгна към вратата — без да бърза, но толкова целесъобразно, че я достигна точно в момента на отварянето й. Зад вратата имаше широк светъл коридор, водещ към складовете на базата. Мелконецът стоеше на пет метра навътре в коридора, под предните му крайници лежеше неподвижно човешко тяло. Синкавите избухвания на работещия невроизлъчвател се бореха с бялата светлина, идваща от плафониерите на тавана. Кас/с/ис водеше преградна стрелба.

Нямаше нужда от обсъждания. Близнаците вече тичаха по коридора, мелконецът се движеше между тях като миниатюрен танк. Кей вървеше след тях — „Серафим“ носеше двестата килограма на теглото си с изяществото на млад бурлати. „Ескалибурът“, връчен на Кей преди самото излитане, беше като безтегловен в манипулаторите на силовата броня. На вид оръжието изглеждаше като най-обикновен излъчвател — на неутрино или тахиони; само чудовищно удебелената цев не подхождаше на обичайния дизайн на човешките оръжия.

Дач искрено се надяваше, че не всичко, казано от Сейкър за „Ескалибур“, е било шега.

Последните кадри, предадени от камерите от хангара, доведоха офицера до лек шок.

Охранителният робот гореше, пред вратата беше застинал мелконец, облечени в силова броня хора стреляха по датчиците за наблюдение.

Офицерът удари клавиша за обща тревога и закрещя:

— Атака срещу базата! Проникване през седемнайсети товарен пристан!

От спомагателните пултове към него вече тичаше младшият диспечер на смяната. Това беше нарушение на устава, но нямаше време да се реагира на немарливостта на колегата. Офицерът бързо отговаряше на въпросите, появяващи се върху дисплея. Главният компютър на базата стартираше програмата за отразяване на агресията — и всеки бит информация можеше да реши всичко.

— Проникване чрез измама…

Насочилата се към базата пътническа совалка беше принудена да промени курса си, поради заплахата за незабавно унищожение.

— Мелконци и хора…

Каютите на извънземния бяха заключени. Мелконецът, занимаващ се в тренажорния център, получи по радиовръзката нареждане да заеме поза на покорност и автоматичният излъчвател го взе на мушката си.

— Тежко въоръжение, силова броня…

Разконсервиран бе червеният сектор на арсенала…

— Количество — неизвестно…

Всички, имащи право да носят оръжие, бяха вдигнати по тревога.

— Не се опитват да осъществят контакт с нас…

Вратата в контролната зала се взриви, заливайки пултовете с шрапнел от разтопена стомана. Офицерът успя да забележи човешка фигура, исполинска в своята силова броня, преди потокът огън да залее помещението.

Охранителният робот, чиято видимост бе закрита от пламтящото тяло на младшия диспечер, взе единственото правилно решение. Плазменият заряд прекъсна мъченията на човека и удари в бронята на нападателя.

„Серафим“ издържа удара, но човекът не можа да устои. Той беше отхвърлен от вратата и след като се претърколи през пода, се удари в стената. За миг боецът на фамилията остана неподвижен. После, с тихо хихикане, той се изправи. Зад процепа на отворената врата бушуваше огън. Сервомоторите на бронята бучаха малко по-силно от обикновено и движенията на левия крак бяха станали едва доловимо по-тромави, но това беше дреболия, незаслужаваща внимание.