Сергей Лукяненко
Линията на бляновете (71)

11

„Ловец“ беше робот за борба с тероризма, създаден специално за действия на космически кораби и станции. Всъщност бяха успели да го изработят максимално близък до идеала.

Трите независими лазерни оръдия имаха мощност на излъчване, достатъчна, за да пробие всяка броня. Системата му за прицелване осигуряваше почти стопроцентово попадение, реакцията му бе дори малко по-бърза от тази на мелконеца, а логическите му вериги притежаваха свободна програма на поведение.

Сега „Ловец“ бе притиснат с пряко нареждане — да ускори унищожаването на терористите. Това беше неправилно — хората още не се бяха отпуснали след схватката, те бяха готови за бой.

Тънкото като паяжина „око“ на робота, подало се зад ъгъла на коридора, изучаваше противниците. В съвкупност с данните на системата за вътрешно наблюдение то даваше пълна картина на случващото се.

Мелконец на тавана. Сегментът на главата е изтеглен и се движи в случайни посоки. Неприятно, но в момент, в който мелконецът ще изучава противоположните на „Ловец“ коридори, той няма да успее да реагира на атаката.

Мъж в броня с фузионен излъчвател. Гледа един от убитите. Слаба вероятност, че ще успее да реагира.

Нисък мъж с интелектуалник. Може и да успее, но излъчвателят му е маломощен.

Киборг (роботът чувстваше пулсирането на електромагнитните полета). Със скорострелен лазерен излъчвател. Опасен, но гледа в друга точка и бронята му гори. Работоспособността му не може да не е намалена.

Едър мъж с мощен тахионен излъчвател. Страшно бързи и точни движения. Изключително опасен.

„Ловец“ определи трите първоначални цели: мелконеца, киборга и мъжа с тахионния излъчвател. Евристичните вериги анализираха ситуацията — враговете нямаха дори минимален шанс.

Шестте мощни, копирани от мелконците лапи, се събраха, подготвяйки се за скок. Лазерните пушки се разтресоха, заемайки позиции за стрелба, и „Ловец“ скочи. Противникът нямаше шанс.

Роботът влетя в коридора, забелязвайки как закъсняло се прицелва с излъчвателя си човекът, как се обръщат мелконецът и киборгът. Те не се справяха — никак.

Поток от тахиони, забавен до скоростта на светлината, проникна в областта на основния му нервен център. Роботът просто игнорира този факт — като невъзможен. Той още се опитваше да даде команда за изстрел, независимо от това, че металното му тяло бе престанало да му се подчинява. Полуразумните му излъчватели търпеливо чакаха командата да стрелят.

После ударите на фузионното оръжие и плазмената пушка на мелконеца разбиха „Ловец“ на стотици разтопени отломки. Това беше разбираемо и обяснимо. Роботът прекрати функционирането си без излишни емоции, за които и без това не беше програмиран.

 

 

— Не! — изкрещя комендантът. — Не!!!

Лемак удържа смеха си. В гибелта на „Ловец“, естествено, нямаше нищо радостно, но самозабравилият се нахалник трябваше да получи урок.

— Защо?! — попита комендантът, леко успокоявайки тона си. Той се обърна към Лемак и умолително произнесе: — Как успяха да изпреварят робота?

— Никога не съм се доверявал на техниката — отмъстително отбеляза Лемак. Младото му здраво тяло жадуваше емоции, схватки, интриги. Отдавна трябваше да мине през аТан, отдавна…

— Как? — отчаяно попита комендантът.

— Очевидно единият от тях има „Ескалибур“ — съобщи Лемак.

— Е, и?

— Тахионното оръжие има особени отношения с времето — Лемак погали цевта на собствения си „Ескалибур“. — Знаете ли, тази пушка стреля почти секунда, преди да натиснете спусъка. Нима нямате достъп до информация с параф „Острие“? Съчувствам ви.

 

 

Оцелелият боец се беше пречупил. Кей веднага разбра това, макар че онзи не бе произнесъл нито дума, докато бързо оглеждаше трупа на брат си. Обаче бе реагирал прекалено бавно на появата на робота и прекалено равнодушно прие успеха им.

Вероятно премахнатият инстинкт за самосъхранение наистина правеше за боеца собствената му смърт незначителна. Обаче гибелта на неговия брат му беше оказала въздействие.

Нещата бяха зле и при Андрей. Бронята на киборга бе престанала да гори, но функционалността й рязко се беше понижила. Най-лошото бе, че всичките му датчици, разположени върху бронята, се оказаха изгубени. Сега той продължаваше да се движи най-отзад, но това беше принудителна мярка, която не им носеше същата полза.

Единствено Томи беше опазен от съдбата… или от невидимия бог от машината. След като се беше настреляло на воля и не бе получило нито едно сериозно попадение, момчето бе изгубило всякаква критичност към случващото се. Кей мислено отбеляза това, но не беше моментът да вразумява Томи.

Впрочем, те се добраха лесно до затворническия блок. Няколкото престрелки на солидни разстояния и няколкото затворени люка, които Кас/с/ис отнесе с пушката си, не се брояха.

Наложи им се да разтапят последната врата с три от оръжията — затворът беше построен качествено. Но се оказа, че и зад нея няма никой. Кръгла зала с празни надзирателски кресла, работещи пултове…

— Всеки може да пъхне лапа в плазмата — каза мелконецът, демонстрирайки добро познаване на поговорките на бурлатитата. — Но рядко се удава на някого да я измъкне обратно.

— Вече сме до уши… в плазма — каза Кей, приближавайки се до пултовете. Не стреляха в него. Нямаше кой да стреля — бяха предали затвора без бой.

Проскърцвайки на всяка крачка и обсипвайки чистия пластмасов под с парченца от изгорялата си броня, Андрей го последва. След известни усилия свали ръкавицата от лявата си ръка и положи дланта си върху таблото на интерфейса. Помоли:

— Трийсет секунди за разбиване на паролата.

— Поне четирийсет — оглеждайки се, изръмжа Кей.

— Двайсет.

— Ако момчето го няма тук, ме застреляй, преди да ми го съобщиш.

— Забранено ми е да ви убивам. Десет.

— Кас/с/ис, унищожи детекторите — помоли Кей.

— И аз се занимавам с тях — отбеляза киборгът.

— Няма лошо.

Мелконецът, напрегнато изучавайки помещението, застана на задните си лапи, които се източиха почти до тавана. От брадичката му изскочи тънка цев. За миг Кас/с/ис продължи да изследва помещението, после лазерът заработи, грижливо разтапяйки участъци от стената и тавана.

— В локалната мрежа съм — каза Андрей. — Общ отдел… не… Дисциплинарен отдел… не… Особен отдел… не…

— По дяволите! — каза Кей, чувствайки как го връхлита предчувствие за неуспех.

— Лазарет… да.

— Лазарета?

— Разпитват го по категория четири „в“, формирам коридор.

Кей удържа проклятието си. Четири „в“. Дори не осакатяващи методи за разпитване, а методична вивисекция, на границата между живота и смъртта.

Каквото и да говореше за СИБ и армията простолюдието, Кей още никога не беше чувал за разпит четвърта степен, приложен на дете.

— Ще се побереш ли в коридора? — попита той Кас/с/ис, гледайки отместващите се встрани стени.

— Вероятно.

— Ще отидем двамата — Кей погледна Томи. Изключването на програмата, водеща момчето след него, щеше да му отнеме много време. — Тримата. Чакайте ни, Андрей. Постарайте се да удържите прохода. И подгответе оттеглянето ни.

 

 

Лемак, преместил се зад главния пулт, проследяваше диспозицията на силите си. Затворническият блок беше надеждно блокиран — и от войници в броня, и от опозорилите се роботи. Кей Алтос щеше да получи клиента си, но това нямаше да промени нищо. Единственото, което безпокоеше Лемак, бяха абсолютно блокираните системи за наблюдение на вътрешността на затвора. Или мелконецът се беше потрудил, или сред нападателите имаше киборг, способен да разстройва компютърните мрежи.

— Може би да изведем мелконците и бурлатитата? — плахо предложи комендантът. Лемак се ухили:

— Ще ги изведем.

— А… ако пуснем газ?

— Всички са с брони.

Лемак се свърза със сержантите на щурмовите групи и даде няколко нареждания. Обръчът около затворническия блок започна да се затяга. Загубите, естествено, бяха неизбежни, още повече, че щяха да хванат Алтос жив. Но момчетата щяха да се справят. Лемак познаваше хората си и не се съмняваше в подготовката им. Не разбираше само защо бе позволил на нападателите да влязат в затворническия блок.

— Адмирале…

Лемак се обърна в посоката, откъдето идваше гласът на ординареца му, но Изабела Кал, държейки жетона на СИБ в ръката си, вече го бе отстранила.

— Какво означава това?

— Ние ги поемаме — студено отвърна Лемак. Не беше редно да й говори с такъв тон и Кал също промени своя:

— Адмирале, та нали в затворническия блок са моите хора!

— Маржан и Луис? Много съжалявам. Впрочем те имат всички възможности да изпълнят дълга си.

Кал, хапейки устни, гледаше адмирала. После поклати глава:

— В такива игри като нищо човек може да се увлече, адмирале. Не биваше да ги допускате до Артур… те може и да го убият.

— Не мисля.

Лемак се отпусна. Изведнъж той разбра към какво се стремеше. Към същинска дреболия — да смъкне от лицето на Кал маската на победителка. И малката жива награда да бъде завоювана от тях двамата… заедно.

Забавно, достатъчно беше да се подмлади, и започна да върши глупости като влюбен юноша.

— Вземи мелконеца си и тръгвай към затворническия блок — каза Лемак. — Ще бъда там след шест минути. Ще ги хванем всичките. Заедно ще ги хванем.