Сергей Лукяненко
Императори на илюзиите (1)

1

Отвъд небето, отвъд границите на обитаемите сектори на Галактиката, в онази област от Космоса, наричана по традиция Свободните територии, малък изтребител на алкарисианите се опитваше да се измъкне от кораб на Империята. Човешкият кораб трудно можеше да се нарече военен: той не бе зачислен към флота, а жилищните му сектори се отличаваха с прекален разкош. Но защитните му полета бяха способни да отразят залповете на неутринните оръдия на изтребителя, а бойната надстройка изглеждаше достатъчно голяма, за да побере колапсарен генератор.

Всъщност в нея наистина имаше колапсарен генератор. До този момент единствено маневреността спасяваше изтребителя на алкарисианите. Той не се опитваше да се впусне в безнадеждна битка, а бягаше от противника, променяйки посоката на полета с такава лекота, сякаш за него законите на инерцията не съществуваха. Което също бе вярно.

Ала преимуществото, благодарение на което птицеподобната раса бе толкова опасен съперник в околопланетарните битки, само удължаваше агонията тук, на три парсека разстояние от най-близката звезда. На алкарисианите дори не им оставаше време да се ориентират в пространството и да изпратят на Алтаир последен рапорт за подлото нарушаване на пакта за ненападение от страна на Империята. Когато човешкият кораб се приближи на разстояние половин километър, изтребителят прекрати маневрите. Два тънки оръдейни кръга се обърнаха към приближаващия се кораб и изстреляха залп, който бе невидим в междузвездния вакуум, но накара защитното поле на човешкия кораб да избухне за миг в искряща дъга.

Отговор не последва. Корабът, изключително тромав в сравнение с маневрената машина на извънземните, се приближаваше към изтребителя. Предавателите му упорито излъчваха продължаващото вече втори час предаване: късата поредица от импулси, възприета преди много години от всички раси в Галактиката като покана за разговор. Изтребителят не реагираше.

В защитното поле на алкарисианите се впи слаб лазерен лъч. Моделиран от същите тези съобщения, той принуди полето да затрепти и да заблещука, като осветено от прожектор развяващо се знаме. Мощността на лъча плавно се увеличаваше.

Подчинявайки се на неизбежното, изтребителят на алкарисианите изпрати отговор — съгласие за разговор. Лазерният лъч изчезна. Изтребителят се забави още няколко секунди, после изгаси защитното поле. Човешкият кораб намали скоростта и от него се измъкна крехкият конус на свързващия шлюз. Бойната надстройка бе отворена и гледката на активирания излъчвател възпираше алкарисианите да се поддадат на изкушението и да нанесат удар.

Киносалоните на Таури, както и из цялата Империя, започнаха да се появяват преди година. Не се знаеше на кого от служителите на корпорацията „Сетико“ му бе хрумнало да възроди дребното човешко развлечение. Но той със сигурност беше заработил добра премия. Корпорацията увеличи оборота си един и половина пъти. Естествено, увлечението на хората по древните филми нямаше да продължи дълго (според проучванията на психолозите на корпорацията — още шест-седем месеца), но това време щеше да бъде използвано пълноценно. Прехвърлянето на старите видеозаписи обратно на кинолента не струваше скъпо, а киносалоните се проектираха така, че лесно да бъдат превърнати в хамбари, обори и други полезни помещения.

Но засега киното изживяваше своя кратък ренесанс.

„Илюзион“ беше най-разкошният от таурийските киносалони. Предстоеше му да просъществува по-дълго от всички останали, обслужвайки онези пет процента от населението, които поради някои особености в характера се увличаха по-трайно от културата. За подобни личности на всяка планета все още работеха по две-три обществени библиотеки с хартиени книги и по няколко стрелбища за оръжия с барут, а на отделни места се бяха запазили и ски-шанци — отзвук от бума на този спорт отпреди десетина години.

Девойката седеше на последния ред, несъзнателно копирайки онези свои предци, който са гледали на киносалона преди всичко като на място за срещи. Всъщност тя не се вълнуваше особено нито от юношата, прегърнал я през рамо, нито от хартиения пакет с пуканки, получен заедно с билета. Тя наистина харесваше старите филми.

— Рашел… — прошепна младежът.

Момичето тръсна глава, сякаш за да прогони досадна муха. Спътникът й не миряса:

— Чуй ме…

— Нали ти казах — после!

Юношата мрачно се вторачи в огромния пластмасов екран. Прожекционният апарат тракаше зад гърба му, а прашинките се движеха нагоре-надолу в светлия лъч над главата му. Филмът беше цветен, но не и стерео, и това вбесяваше младежа.

— После… — каза по-меко девойката, усетила неговото настроение. Докосна ръката му. Тънкото сребърно пръстенче на нейната ръка проблесна. — Потрай… още малко.

В гласа й звучеше обещание, но младежът вече отдавна се бе убедил, че в нейните обещания се съдържа строго определена граница на отношенията.

Командната зала на изтребителя бе тясна и прекалено висока от човешка гледна точка. Търсещия истината беше кацнал в креслото си, на главата му стърчеше кичур меки кафяви пера. Приличаше на гигантски ястреб, но никога не бе вкусвал месо. Масивният му рогов клюн бе предназначен единствено за разбиването на черупките на растения. Алкарисианите не използваха клюна си като оръжие дори в битките.

До него бяха застанали още двама алкарисиани със значително по-нисък ранг, които нямаха ясно определени имена за Търсещия истината. Хващачите на крилете им стискаха оръжия. Съдбата беше направила на расата на пернатите два подаръка — планета с ниска гравитация, където те бяха успели да достигнат достатъчни за появата на разум размери, без да губят способността си да летят, и непредсказуем климат, накарал ги да се борят за оцеляване и да се усъвършенстват. По-късно еволюцията ги бе дарила с хващачите на крилете. Именно това бе станало решаващият фактор в развитието им.

Полулегналият в креслото си пилот, Поривист вятър, бе покрит със сензорна ципа. Управляваше изтребителя с движенията на цялото си тяло, фактически самият той летеше през ледената пустота на Космоса. Сега си почиваше, наслаждавайки се на минутите покой, откъснал се от случващото се в командната зала.

Вратата на шлюза се разтресе и се раздели на десетина части, които се прибраха в стената. Когато човекът пристъпи в помещението, Търсещия истината издаде недоволен крясък, но не помръдна. Неговите телохранители също останаха неподвижни.

Новодошлият беше от мъжки пол и бе относително млад (макар че как би могла да се определи възрастта при раса, практикуваща неограничен аТан?). Доста мускулест, висок, тъмен, с къса подстрижка. Бе невъоръжен и не носеше броня, но Търсещия истината не страдаше от комплекса за непълноценност, често срещащ се при алкарисианите, общуващи с представители на други раси. Наистина пернатите не притежаваха физическа сила, но имаха недостъпни за останалите разумни раси чувство за пространствена ориентация и скорост на реакцията. Ала сега Търсещия истината бе прободен от внезапно, като проблясък на мълния, усещане за страх. Човекът можеше с един удар на ръката да строши тънките му кости и да захвърли встрани лекото му тяло.

След като огледа бързо командната зала, мъжът плавно разпери ръце. Приклекна с грациозност, неочаквана за телосложението му, и застина в неудобната поза. Описа кръг с ръцете си и ги сложи зад гърба.

Търсещия истината почувства любопитство. Ритуалът, изразяващ уважение към врага, беше изпълнен с похвална прецизност, при това във вариант, който не изглеждаше нелеп за хуманоид. Против волята си, подчинявайки се на инстинкта, алкарисианинът извърши ответните движения. Кръглите кехлибареножълти очи се вторачиха в лицето на човека. Мъчително напрягайки гласните си струни, Търсещия истината произнесе на езика на хората:

— Започ-чвай, приз-земени.

Човекът едва ли бе усвоил по-добре бълбукащия говор на алкарисианите, но това не се отрази върху лицето му. Грубият акцент подразни слуха на Търсещия истината, но фразата бе построена безупречно.

— По волята на небето — ще разговаряме. Пътят ми пресече твоя, усмири гнева си. Познавам шарките върху черупката ти.

— Последното е любопитно — отбеляза алкарисианинът.

— Никой не може да излезе от черупката си, дори онзи, който се е родил без нея — веднага отвърна човекът.

Алкарисианинът леко наведе глава. Той не беше истински ценител на „Петокрилата мъдрост“, но цитатът бе казан на място.

— Кой си и чий си? — на третата фаза на разговора алкарисианинът можеше да си позволи любопитство.

— Аз съм Кей Алтос, човек без родина.

Търсещия истината мълча половин минута, докато в паметта му се разгръщаха платна с образи. Мисленето на алкарисианите беше своеобразно и само зрителната памет им позволяваше да съхраняват надеждно информацията.

— Ти си бил на Хааран — произнесе той накрая.

— Да.

Изглежда красноречието бе напуснало човека.

— Ти беше доброволец в частите на опълчението, които потушиха въстанието срещу Империята на хората. Там се прослави. Военните те нарекоха „Шарката“.

— Възхитен съм от паметта на специалния посланик — тихо каза Кей. — Трийсет и пет години не е малък срок… за бас. Но аз не обичам този прякор.

— Шарката човешка болест ли е?

— Да.

— Оригинално — заключи алкарисианинът. — Добре. Сега вече те виждам, а ти ме познаваш отпреди. Чудесно. Накъде води пътят ти?

— Искам дълъг разговор, Търсещи истината.

— За какво, Кей?

— За Вселената и за Бога.