Сергей Лукяненко
Линията на бляновете (61)

1

— Осмелих се да ви събудя — каза корабът.

Кей отвори очи. Беше в катера си — най-обичаното и родно място във Вселената. Не му бе останала родина, но той си я беше създал сам. Имперско гражданство и лична планета с десетметров диаметър.

— Случило ли се е нещо?

— Не, но е вече пладне по местно време.

Гласът на катера сега беше сух и превзет. Кей се намръщи, но не каза нищо.

Студеният душ премахна безсилието, а бръсначът — наболата брада. После Кей се облече, бавно и с вкус избирайки новите си дрехи — спортен костюм от бежова тъкан, който носеше само в първите месеци след аТан, бяла риза, двойно по-скъпа от обикновените, но способна да отрази лазерен лъч със средна мощност, обувки от мека кожа.

— Прекрасно изглеждате, шефе.

— Знам. Момчето събуди ли се?

— Още не. Във фазата на бързите сънища е. Да го събудя ли?

— Просто разблокирай вратата. Струва ли си да слагам вратовръзка?

— Разбира се. Да ви прочета ли нещо от класиката?

— Правиш ми се на дворянски слуга. А ти самият какво си прочел?

Корабът си замълча.

— Чети — съгласи се Кей. — Но не забравяй за закуската.

— Благодаря за доверието. Вчерашните ви кренвирши бяха отвратителни.

— Какво?!

— Нищо — бързо отговори катерът. — Позволете да ви предложа оригинален роман от края на двайсети век, разказващ за мистични събития, случили се в град…

— Почакай! — Кей замислено разглеждаше две вратовръзки, сякаш не можеше да реши коя да предпочете. — Спомняш ли си, че преди месец започна да четеш роман за пилот, претърпял катастрофа в пустинята. Продължавай.

— Вие наредихте да изтрия текста — студено заяви катерът.

— И ти послуша ли ме?

— Да.

— Значи текстът е в оперативната ти памет. Възстанови го и продължи.

— Добре. И така, бяхме стигнали до момента, в който пилотът се събуди на хиляда мили от най-близкото обитаемо място. Смея да отбележа — очевидно преувеличение. Неговият летателен апарат бил повреден…

— Спомням си, чети.

Кей се настани в креслото, след като най-накрая бе избрал тъмнозлатистата вратовръзка. Гласът на катера се превърна в мек тенор:

— Всичко беше толкова тайнствено и непостижимо, че аз не посмях да се откажа. Колкото и нелепо да бе това тук, в пустинята, на косъм от смъртта…

Томи Арано се събуди и дълго лежа, без да става. Не знаеше колко ще продължи заточението му. Когато момчето най-накрая реши да побутне вратата и тя се оказа отключена, това го учуди почти толкова, колкото и фактът, че още е жив.

Кей Алтос седеше в креслото и сега приличаше по-скоро на млад преподавател, отколкото на наемна мутра. Корабът, чийто глас се стори на момчето удивително тъжен, замълча на средата на фразата:

— На звездата, на планетата — на моята планета, наречена Земя…

— Измий се — нареди Кей на Томи. — Виж пакета в банята, в него има четка за зъби и кърпа.

Томи кимна и премина през стаята, стараейки се да не се приближава прекалено до Алтос. Не се сдържа и попита:

— Защо корабът ти през цялото време си променя гласа?

— Той още няма ясно самосъзнание — абсолютно сериозно каза Кей. — Не знае какъв е полът му, възрастта и общественото положение.

Момчето предпочете да не пита повече.

 

 

Дариан Арано, сътрудник на департамента по охрана на природата на Каилис, в този ден не отиде на работа. Струваше му се, че остатъците от природата на планетата няма да пострадат прекалено от този факт, а длъжността инспектор по контрола на водите му позволяваше подобни волности. Полуизлегнат на ниския широк диван, той равнодушно гледаше в телевизионния екран, похапвайки си солени орехи. Бирата в голямата пластмасова бутилка се беше затоплила и бе станала противна, но го мързеше да си вземе нова от хладилника. По обществения канал вървеше платената правителствена програма „Седем минути за красивия живот“.

— А ето какво мисля аз — пророкуваше от екрана възрастна дама. Облечена беше с разкошна, но не по нейната мярка биокопринена рокля, зад нея се виждаше лошо наложен фон, изобразяващ разкошна богаташка къща в планините. — Ще дойдат дни, много скоро, когато младежта ни няма да се стреми към други планети. Девойките и младежите ще престанат да лягат с първия срещнат таурийски турист, учените вече няма да напират да отидат на Ендория. Обратното! Ще стане мечта за хората от всички планети на Империята да имат наше жителство! Най-важното е да запретнем ръкави. И да работим, да работим, много да работим, а не да мечтаем. Така мисля.

От кухнята излезе жената на Дариан, Галя. Погледна мъжа си, мълчаливо извади от хладилника бутилка бира, остави я до него. Той възприе този знак на съпружеска грижовност и разбиране с мимолетна, но мила усмивка. Помоли:

— Кажи на Люк да намали музиката.

Галя кимна. Седна до него, гледайки в екрана, където за красивия живот разсъждаваше млад офицер на фона (лошо наложен) на спортен флаер. Попита:

— Ще дойде ли Томи? Как мислиш?

— Къде ще се дене? — промърмори Дариан, отваряйки бирата.

— Такова нещо още не му се беше случвало…

— Намерил си е приятелка. Или е полудувал с училищната компания. Чужда кръв…

— Дариан!

— Какво, мълча си… — Арано отпи от бирата. — Доброто дело… се възнаграждава.

Галя излезе, без да продума. Затръшна вратата в стаята на големия им син. Ревът на асинхронната музика неохотно стихна. Дариан гледаше в екрана — там обаятелна жена на фона на бюро, което не влизаше изцяло в кадър, разправяше:

— Не ни трябват чуждите красоти. Няма да тръгнем да гледаме в паниците на Тера или Галатея, това следва от общия манталитет на Каилис. Етапът на планетарно развитие е приключен, казвам ви го като социопсихолог. Пред нас е неизбежният разцвет.

Дариан търпеливо чакаше началото на обявеното ендорианско криминале. Би било несправедливо да се каже, че нашумелият филм, безбожно скъп на видеокасета, бе по-важната причина за оставането му вкъщи, отколкото изчезването на осиновения му син. Но два стимула винаги вършат по-добра работа от един, нали?

Пропя сигнал от вратата. Охранителната система от най-нов модел (този вид технология бе отлично развит на Каилис и дори се изнасяше) съобщи:

— Дойде Томи. Без оръжие. Придружава го мъж на средна възраст, добре развит физически. С оръжие.

Системата издаде предупредителен сигнал и млъкна. После добави:

— Оръжията са много, идентифицирането им е затруднено заради локален нулификатор. Не мога да му се противопоставя. Да извикам ли полиция?

Дариан скочи, разливайки бирата. Приближи се към вратата, където вече стоеше Галя, безпомощно усмихвайки се на мъжа си. На екрана на системата се виждаше Томи — доста мрачен и сериозен. До него, изтупвайки невидими прашинки от костюма си, стоеше човек на около трийсет години.

— В какво се е забъркал? — Дариан се поколеба, изучавайки непознатия. Охранителната програма продължаваше да работи, всичко се записваше, Томи не изглеждаше особено изплашен.

— Може би е… сътрудник на Органа? — Галя плахо се вгледа в лицето на мъжа. Органът на реда на Каилис внушаваше значително по-голямо уважение, отколкото Имперската служба.

— Отвори — нареди Дариан. Вратата се плъзна встрани, демонстрирайки мръсното стълбище със синкавите бронирани врати на съседните апартаменти.

— Мамо… — каза Томи, когато Галя го прегърна. Мъжът удостои Дариан с леко кимване и попита:

— Мога ли да вляза?

— Кой сте вие? — Дариан не бързаше, фигурата на непознатия му напомняше с безпощадна откровеност за нарасналото му през последната година собствено шкембе и за редките посещения във фитнес-залите. Погледът на човека беше прекалено самоуверен.

— Приятел на Томи.

Момчето, притиснало се в майка си, се обърна и погледна мъжа — явно искаше да каже нещо, но си замълча.

— Аха — каза Дариан. — Интересно. Влизайте.

Мъжът не отказа нито бирата, нито цигарите, с което стана още по-антипатичен на Дариан. След като отпи глътка от бирата и остави запалената цигара в пепелника, непознатият се представи:

— Кей Алтос. Специалист по охрана и нападение.

Леко задавилият се с бирата Арано каза:

— Дариан, еколог.

— Прекрасно, ние сме почти колеги… — Кей погледна накриво Галя, която го зяпаше очевидно недобронамерено. — Извинявайте за нощните вълнения, трябваше да поговорим с момчето.

Дариан отчаяно се опитваше да запази светския тон:

— Районът ни е неспокоен, мистър Алтос. Снощи имаше инцидент и откараха двайсетина младежи в болницата.

— Много ли са убитите? — състрадателно се поинтересува Кей.

— Не… всички са живи.

— Явно е действал специалист, не може да е другояче.

Арано събра две и две и резултатът не му хареса.

— С какво можем да ви помогнем?

— Имам един малък въпрос — Кей беше самата любезност. — Колко получихте, за да осиновите Томи и да се представите за негови родители?

Дариан разбра, че е настъпил моментът да посочи вратата на Кей. Но произшествието с местната банда не му излизаше от ума.

— Що за бълнуване?

— Мисис… — Кей се обърна. — Мисля, че вие не сте били лоши родители за момчето. Но той си има истинско семейство и истинско място в живота.

— Аз съм неговата майка — бързо каза Галя. — Неотдавна загубихме дъщеря си, но сина никой няма да ни отнеме.

Кой знае защо, Кей Алтос извърна поглед. После отново се обърна към Дариан.

— Рано или късно големият ви син ще се разприказва, или ще го стори някой от старите ви познати. Или пък момчето ще се замисли защо нямате негови детски снимки и филми…

— Излез, Томи! — Галя повиши тон.

— Не може — Кей повдигна ръка, показвайки гривната на силовите белезници. Те бяха достатъчно популярен елемент от криминалетата и екшъните, за да може някой да ги обърка с нещо. Галя ахна, хвана Томи за ръката.

— В постъпката ви няма никакво престъпление, напротив даже — продължи Кей. — Но виж, работата за Основата на силикоидите…

— Какво? — изрева Дариан.

— Уви, момчето е лишено от памет от чужда раса. Вие сте техни неволни, надявам се, съучастници. Мога да убедя в това Службата или Органа на реда, ако се наложи. Но дали си струва? Дайте ми верния отговор и ще си тръгна. Честна дума. Колко получихте?

— Този апартамент и петстотин в имперска валута — Дариан не се поколеба. По въпроса за неприязънта към чуждите раси президентът на Каилис беше по-ревностен и от самия император.

— Не е много — кимна Кей. — Впрочем, истинското добро е безкористно, нали?

Той свали гривната от ръката си, хвърли я на пода. Хвана Томи за брадичката, погледна го в очите. Галя не се реши да се намеси.

— Сега знаеш, че ти казах истината — за Кей сякаш вече не съществуваха други хора в стаята. — Какво ще правиш с нея — решавай сам. Трябва ми партньор, а не роб на каишка. Ще те чакам три часа в колата долу. Решавай.

— Никъде няма да го пусна! — изкрещя Галя. — Той все едно е мой син! Ще заключа вратата, а вие можете да пукнете ако щете в колата си!

— Ако момчето не успее да излезе по своя воля, хич не ми е изтрябвал за помощник — сви рамене Кей. — Успокойте се, моля.

Той тръгна към вратата, която се разтвори толкова бързо, сякаш охранителната система с нетърпение е чакала излизането му. Вече от прага Кей, обръщайки се, каза:

— Томи! Галактиката, силата, животът. Решавай.

 

 

Кей, гледайки дъжда през стъклото, изяде два-три сандвича, направени на катера. Изпуши две цигари с лек наркотик от пакет, забравен от някого в колата. Цигарите не се харесаха на Кей, организмът му не възприемаше много от наркотиците — едно от свойствата на преустроената му още преди раждането нервна система.

След два часа и половина Томи излезе от многоетажната кутия, в която беше изживял единствената година от съзнателния си живот, и се приближи към колата. Беше със сак, преметнат през рамото, но без яке, със същите дънки и тънка черна риза, която се намокри само за две-три секунди. Кей пусна парното в колата и разблокира вратите.

— Алтос, искам да ти поставя едно условие — каза момчето, упорито стоейки под дъжда.

— За приятелите си съм Дач. Казвай.

— Закълни се, че няма да ме убиеш.

Кей само въздъхна.

— Това ще ми стане семейна клетва пред Къртисови. Няма да те убия, сядай.

Томи се настани на задната седалка, притискайки се към парното. „Мицанът“ набра скорост.

— Цицината боли ли те? — полюбопитства Кей.

Томи потърка прясната синина под окото си и поклати глава:

— Не… не много.

— Имаш висок праг на болката — каза Кей. — Единственото, което ме утешава, когато мисля за Артур.

— Кей, той… моят двойник… добър ли е?

— Той е много нещастен. Добър е, мисля.

— А…

— Къртис Ван Къртис вътре в себе си е човек. По-сложен е от аТана.

Кей замълча и едва когато Томи, отпуснал се на седалката, започна да задрямва, довърши:

— Бих искал да знам какво е намислил старецът и какво от случилото се е било планирано от него още преди месец или преди век.