Сергей Лукяненко
Линията на бляновете (81)

9

Когато катерът се удари в защитното поле, Кал закрещя. На екраните пламна бял огън, в който изгоряха всичките й надежди.

— Не! Не! — повтори Кал.

Лемак сякаш остаря отново; застина прегърбен над пулта, без да реагира нито на докладите на екипажа, нито на пробягващите върху екрана съобщения на главния компютър.

— Изпрати хора! — разтърсвайки Лемак за раменете, крещеше Кал — Какво се бавиш!

— Къде да ги изпратя? Да ловят фотони? — Адмиралът бавно се обърна към нея. — Те са се превърнали в енергия и се е задействал аТанът им. След час Къртис Ван Къртис ще узнае за нашия малък лов на сина му, след два часа ще разговаря с императора. Те вече са на Тера, глупачке!

Кал обходи командната зала с безумен поглед. После се спря върху планетата, плуваща под кораба.

— Задействал се е аТанът им. Но нали тук също има офис на „аТан“, Лемак! Те може и да са на Граал! За тях беше важно само да се доберат до планетата, съживяването се извършва в най-близкия филиал на компанията. Лемак, приземи кораба!

— Това не е катер, Кал. Той не може да кацне на планетата — в гласа на Лемак се появиха нотки на оживление. — Могат да се използват десантните ботове, но те са консервирани.

Изабела трепна, сякаш представяйки си часовете, които ще отидат за осъществяване на процедурата, а в това време Артур Къртис вече ще е на планетата, към която толкова се бе стремил.

— Да тръгнем след тях, Лемак.

Адмиралът бързо повдигна глава.

— Кал, ти полудяваш.

Изабела се извърна, хвърляйки поглед на Маржан — колко жалко бе, че механистите отхвърлят аТан. Прехвърли погледа си върху Луис и разкопча кобура си. Гласът й беше мек като кадифе.

— Номачи, ще ни се наложи да ги догонваме. Чрез аТан.

Луис отстъпи назад, бързо вдигайки ръка, сякаш искаше да се защити от лъча. Замърмори бавно, сякаш насън:

— Кал, имам малко пари, на Догар цените бяха толкова…

— Аз ще ти платя следващия аТан — каза Кал, натискайки спусъка. Номачи падна на пода, след миг се строполи и Изабела, повалена от удара на Лемак.

— Ти си се побъркала, глупачке! Да стреляш в командната зала!

— Железата ти са надеждни… по-здрави са от хората… — Кал се закикоти, прехвърляйки поглед от Лемак на двамата офицери, вече държащи я на мушка. — Помогни ми, адмирале.

В Лемак се бореха яростта и разсъдъка. Той погледна сержанта десантчик, който тичаше към тях от поста си, и нареди:

— Застреляйте я. За опит за метеж на кораб по време на бойна операция.

— С удоволствие — каза Ралф Гордън. Първият му изстрел изпепели краката на Кал, вторият раздроби гърдите й и едва третият попадна в главата й.

— Нещо лошо съм започнал да стрелям — отбеляза Ралф Гордън, прибирайки пистолета си. — Простете, адмирале.

— Три денонощия карцер — каза Лемак, гледайки все още потрепващите останки. — За ниско равнище на подготовката.

Ралф изкозирува и се обърна. Дори и адмиралът да бе чул фразата му: „Ако щеш ми дай и трийсет и три…“, той изобщо не реагира.

Мухаммади продължаваше да стои до трупа на Луис. Лемак се вгледа в механистката за секунда, после произнесе:

— Помогнете да се подготви десантен бот. Мисля че разбирате от техника, Маржан.

— Ще се радвам, ако мога да помогна.

Прекрачвайки през тялото на Луис, механистката тръгна към изхода.

Тя наистина ускори разконсервирането на бота. С нейна помощ техниците биха се справили за три часа, но след два часа и половина с миноносеца се свърза оперативният щаб на догарската групировка. Лемак изслуша доклада на заместника си, даде нарежданията си и корабът се оттегли от планетарна орбита. Ускоряването не отне много време, миноносецът не го сковаваха особено някакви ограничения в мощността. Той осъществи хиперскок, когато планетата все още се виждаше като малък диск.

 

 

Граал не можеше да претендира за пълноценно отделение на „аТан“. Тук компанията бе изградила минимален комплекс — „трилистна детелина“. Впрочем на Граал не се случваше често да има и двама клиенти едновременно. Освен погребани под камъните миньори-партньори, успели да припечелят за безсмъртието си от някоя жила дзот-кристали.

Персоналът задълго запомни този ден.

— Дойде сигнал!

Карън Брауди едва не затанцува на пулта. Кей Овалд, търговец от Ендория — какъв ли вятър го бе довял по тези краища? Сънародник на самия император. Разправят, че всички ендорианци са смайващо красиви и наистина аристократични. Като в сериала „Леденият трон“.

Тя беше родена на Граал, много млада и все още незагубила нито наивността, нито оптимизма си. Сигналите на паралелните дисплеи, на които дори никой не дежуреше, Карън забеляза чак след минута. И се хвърли към видеофона — да вика втората смяна.

…Кей Дач разбра, че още е жив. Осмата му смърт беше лека — не като предишните. Просто миг тъмнина.

И вече ги нямаше нито болката в претоварените на базата мускули, нито сърбежа в превърнатата в броня кожа. Останал беше само страх. Той отвори очи.

— Всичко е наред, вие сте жив — каза крехката девойка в аТанска униформа. — В безопасност сте, не се вълнувайте.

На самата нея не би й било излишно да се успокои малко. Кей погледна с периферното си зрение светещото табло. „Граал“.

Беше се промъкнал. Неговият аТан беше платен, и въпреки замисъла на Къртис бяха включили репликатора не само на Тера. Сега той имаше две тела, в замяна на изгубеното в пламъка на атомния разпад. Едното — при Къртис Ван Къртис, другото — на планетата, където, според Артур, живееше Бог. Но само едното тяло можеше да придобие пълноценен разум — създаденото първо.

— Благодаря ви за оперативността — каза Кей. Момичето се изчерви. После, веднага станала сериозна, започна с официален тон:

— Как се казвате?

— Кей Овалд. Ендория, код: три, девет, шест, три, едно, четири, девет, едно. Всичко е наред с мен. Паметта ми е ясна, умът ми работи.

Пускайки ръка долу от студения диск, Кей, както обикновено, напипа евтините парцали и започна да се облича. Момичето го гледаше объркано.

— Наистина, благодаря — Кей признателно се усмихна, намъквайки панталоните си. — Аз не съм новак, мис. За втори път ми е.

Девойката кимна, малко поуспокоена.

— Не бях сам — каза Кей, чувствайки как се учестява биенето на сърцето му. — Всичко ли е наред?

Нищо не би могло да е наред, нищо. Две невронни мрежи с еднакви номера щяха да предадат едновременно два различни сигнала. Естествено, никой няма да тръгне да проверява структурата на номера — дълга редица от нищо не означаващи цифри. Само че как би възприел такъв сигнал компютърът? Като грешка? Но при аТан няма грешки. Като един сигнал? Вероятно.

Артур и Томи, как ще се съживите в една черепна кутия?

И на кого ще се падне да научи това — на Къртис Ван Къртис или на Дач?

— Момчетата ви са живи — момичето изглеждаше дълбоко трогнато. Естествено — децата рядко имат аТан.

— Момчетата?

— Процесът сега приключва, ако вече не е приключил. Извинявайте, мистър Овалд, това ендориански обичай ли е — да давате на близнаците еднакви имена?

— Вероятно — прошепна Кей.

Машини. Просто машини, неумеещи да грешат. Никой никога не е искал от тях да сравняват сигналите един с друг. Артур Овалд, дванайсет години, аТанът е платен. И още веднъж Артур Овалд, дванайсет години, аТанът е платен. Номерата са правилни. Могат да бъдат съживени. Нали така?

Кей почувства, че има логическо противоречие. Не, не е възможно…

Но нали се беше случило? Картите са раздадени, на масата има две валета купа. И никой не е учуден.

Само че при кого са отишли картите близнаци?

— Вие сте много мила. Как се казвате? — попита Кей.

— Карън — момичето отново се смути. Господи, що за планета е това… резерват за невинност.

— Отведете ме при децата, Карън. Много се безпокоя за тях.

За разлика от жената на Инцедиос, Карън не си направи труда да споменава за правилата.

— Да вървим, мистър. Вие загинахте… извинявайте, неприятността в космоса ли се случи?

— Да, врязахме се в астероид — мрачно каза Кей. За момиче, запознато с космоса само от телевизионните програми, тази причина трябваше да е не по-лоша от всяка друга.

Излязоха от реанимационния модул и се озоваха в малка квадратна зала. Трите еднакви врати на всяка стена очевидно водеха към служебни помещения.

— Там и там — посочи Карън. С извинителен тон добави: — Имаме само три модула, жената ще се наложи да почака.

— Жената?

— О, не сте ли заедно? Аз си помислих… Почти веднага след вас имаше още два сигнала. Мъж и жена от СИБ. Но мъжът не си беше платил аТана. Знаете ли, много жалко е, когато човек е могъл да продължи живота си, но не е успял да си плати…

Кей, без да я доизслуша, пристъпи към една от вратите. Какво пък, Кал все така продължаваше да ги следва по петите. Добре поне, че беше сама.

— Почакайте, тук бравата е тактилна… — Карън притисна дланта си към сензорната пластина и Кей, изпреварвайки я, влезе в модула. Навреме — решетката на аТан-емитера вече се вдигаше нагоре, откривайки малкото голо тяло, неподвижно лежащо върху белия диск. Сътрудничка, значително по-възрастна от Карън, но с нещо подобна на нея, им хвърли бърз поглед и се наведе над момчето.

За миг на Кей му се стори, че все пак е загубил. Тялото (Артур? Томи?) оставаше неподвижно. После жената каза:

— Не се притеснявай, приятелче. Всичко е наред. Ти си жив. Тук е компанията „аТан“.

Момчето се повдигна на лакти и Кей срещна погледа му. Артур? Томи? Сътрудниците ще приемат само един отговор.

— Синко! Артур! — хвърляйки се към момчето, закрещя Кей. — Артур, ти… Ти, Артур!

— Татенце, излизайте! — в гласа на жената имаше раздразнение. — Момче, всичко ли помниш? Как се казваш?

— Артур — и Томи едва забележимо намигна на Кей. Дач бързо заотстъпва назад, хвана за ръка Карън и двамата изскочиха от модула.

— Ще си имам разправии с мама — каза момичето, впрочем без особена паника. — Виждате, аТанът е безупречен.

— Моля ви.

Карън мълчаливо отвори втората врата, обаче заставайки на прага. Ала Кей и без това изобщо нямаше намерение да влиза — той беше видял, че Артур, седейки на края на диска, говореше нещо на ниския маслиненомургав аТановец.

— Благодаря — каза Кей. — Вие сте много мила.

Той хвана Карън за раменете и я целуна по устата. Това не смути момичето — тя още беше опиянена от странния еротичен заряд, обгръщащ отново живеещите, който привличаше на работа в „аТан“ толкова много сексофили.

— Сега ще дойде психологът ни — каза Карън, бавно освобождавайки се. — Той едва ли ви е нужен, но…

— Ние страшно бързаме! — Кей поклати глава — Нали е наше право да си тръгнем веднага?

— Да, но на повърхността…

— Да няма война?

— Какви ги говорите? Просто е нощ!

Кей се закикоти, все още не пускайки момичето. Нощ. Просто само нощ. Да, той не би се отказал от вечеря и от нормален сън. Това без съмнение важеше в още по-голяма степен за Артур.

Но след няколко минути тази наивна девойка щеше да се заеме със съживяването на Изабела Кал, която имаше право да носи тежко въоръжение и бе способна да вдигне на крака цялата СИБ на Граал, колкото и провинциална и тромава да бе тя.

— Извинявайте, Карън, но ние наистина бързаме — каза Кей. — Толкова много, че ще рискуваме да пожертваме съня си и забележителната ви безплатна закуска.