Сергей Лукяненко
Линията на бляновете (44)

7

— Върви след мен — каза силикоидът.

Артур отсъства два часа. Когато вратата се отвори, Кей очакваше да види него, но това беше само конвоиращият.

— Сигурно дойде и моят ред? — попита Кей, излизайки от каютата. Силикоидът не счете за нужно да отговори. Те тръгнаха по коридора, където цареше тъмнина — само светещото кълбо, създадено от извънземното, помагаше да се различава пътят. Въздухът изглеждаше прекалено свеж, нежив — бяха го обогатили с кислород съвсем неотдавна. На силикоидите им бяха достатъчни три-четири процента, а заради пленниците им се налагаше да променят състава на атмосферата.

Този път Седмин не беше сам. Три силикоида висяха в центъра на каютата — не беше ясно дали разговарят в своя радиодиапазон, или размишляват за нещо. Артур седеше в креслото, напрегнат, приличащ на уловено зверче.

— Здравей, Подножие на Основата — каза Кей, приближавайки се към повереното на неговите грижи дете. — Нали не си се държал прекалено строго с момчето?

— Той сам реши да бъде откровен — избуча силикоидът, реещ се в центъра на малката група.

— И доволен ли си?

— Да. Сега ще питам аз, а ти ще отговаряш. Какво е „Линията на бляновете“?

— Уви, с мен Артур не е толкова откровен — Кей приседна на страничната облегалка на свободното кресло. — Очевидно тази информация е само за кралските особи.

— Той не знае — бързо изрече Артур. — Няма необходимост от това.

— Вярвам — съгласи се Седмин, приближавайки се към тях. — Ние усещаме кога думите са истина и кога не са.

— Ти обеща… — започна Къртис-младши.

— Помня. Кей Алтос, ние получихме ценна информация от Артур Къртис. Тя промени представите ни за Граал.

— И решихте да ни пуснете? — Кей леко се поклони. — Благодаря, древна и мъдра раса.

— И почти решихме да ви пуснем — каза силикоидът, без да обръща внимание на тона на човека. Кей се запъна. Погледна въпросително Артур, който кимна.

— Ситуацията не е еднозначна — произнесе Седмин. — Приобщаването на Империята на хората към технологията, наречена от Къртис „Линията на бляновете“, би трябвало да намали опасността за Основата на разума. Възможността за агресия от човешка страна приблизително е равна на нула.

— Може би аз самият трябва да те спра? — обърна се Кей към Артур.

— Обаче — продължи силикоидът — отслабването на човечеството може да провокира реакция на останалите млади раси. Равновесието ще бъде нарушено при всички случаи. Ние сме в затруднение.

— А имате ли избор? — полюбопитства Кей.

— Да. Можем да ви задържим… задълго. Ще бъдете живи, но никога няма да напуснете пространството на силикоидите. Това ще ни даде време — време за вземане на решение.

— Да ни задържите? Едва ли… — Кей се потупа по гърдите. — Мога да спра малкото си моторче когато си поискам. Мога да престана да дишам. Артур също е способен да направи такъв фокус.

— Няма да имате нито сърце, нито дробове — без ни най-малка сянка на заплаха произнесе Седмин. — Само мозък. И той ще живее… дълго, много дълго.

— Блъф — изрече Кей, чувствайки как гърдите му изстиват.

— Не, Кей Алтос, роден като Кей Дач. Ние сме се научили да съхраняваме биологически обекти в разединено състояние. Стига да дам заповед, телата ви ще бъдат разчленени за три минути. Мозъкът няма да успее да загине, аТанът няма да се задейства.

— Това е блъф — произнесе Кей, вече разбиращ, че Седмин говори истината.

— Искаш ли да провериш?

В гласа на силикоида нямаше заплаха. Дори и най-заклетите врагове на тази раса не бяха я обвинявали в безпричинна жестокост.

— Не — предаде се Кей. — Вярвам ти.

— И правилно постъпваш.

Нотката на съчувствие в гласа на Седмин можеше да е и фалшива. Но би могла и да предава истинските му чувства, онзи еквивалент на симпатия, който силикоидите можеха да изпитват към хората.

— Какво чакате? — Кей огледа тримата извънземни. Състоящи се от кремък и кристална структура, използващи силови полета вместо крайници, те бяха абсолютно неуязвими за невъоръжен човек.

Такова беше всеобщото мнение.

— Ние взимаме решение, Кей Алтос. Къртис-младши ни каза истината — или част от нея. Пускайки ви, ние освобождаваме Галактиката от заплахата, която носи човечеството. Но съществуват прекалено много неуточнени фактори. Ако просто ви задържим, това ще ни даде време. За съжаление не много. Ван Къртис ще създаде нов клонинг. И плановете му могат да се променят.

Артур потрепери, но не се обади.

— Решавайте — каза Кей. — Нека Основата не потрепне, когато разумът се задейства.

— Ти знаеш много — Седмин не беше учуден. — Ти си човек, опитващ се да разбере другите раси, при това — ненавиждайки ги.

— Отношението ми към вас е неутрално.

— Ние сме прекалено различни, Кей Дач, какво ще ни посъветваш да направим? Ти не знаеш истината за „Линията на бляновете“, тя няма да повлияе на решението ти. Кажи.

— И вие ще ме послушате?

— Не непременно.

— Добре! — Кей разтърси тялото си, неясно дали раздвижвайки се, или просто вземайки решение. — Седмин, когато застана в Подножието на Основата, ти смени на този пост Гранид.

— Така беше.

— Твоят път като по-правилен за Основата ли беше признат?

— Не, по онова време това още беше неясно. Ние заложихме на стабилността на мирозданието.

— С други думи — бихте се — заключи Кей. Беше му интересно — съвсем малко — дали силикоидът изпитва някакви емоции, спомняйки си за своето издигане (или спускане?) към властта.

— Предположението ти е абсурдно — Седмин леко люшна тялото си и Кей почувства как нещо невидимо премина опасно близо до краката му. — Сред нас няма привърженици на едно или друго решение. Няма кой да си изяснява истината в двубои.

— А предложението ми е още по-абсурдно, камъче. Ще се бия с един от вас. Решението ще е на победителя.

Изглеждаше, сякаш Седмин не е в състояние да разбере чутото. Той направи обиколка около Кей, сканирайки го по всички достъпни му начини, след което попита:

— И какво оръжие искаш да ни противопоставиш?

— Никакво. Ръкопашен бой, както се и полага при проверка на непознаваемата истина.

Артур се извърна. Да се говори с невменяем беше глупаво.

Силикоидите мълчаха.

— Предлагам проверка на стабилността на мирозданието — произнесе Кей.

— Планът ти е наивен, Кей Алтос. Ти няма да загинеш, ние ще запазим мозъка ти.

Седмин очевидно смяташе предложението на Кей за уловка.

— Кой ще излезе срещу мен?

Седмин плавно се отмести встрани. Навярно даде някакво нареждане — още един силикоид го последва. Против Кей остана само един извънземен — реещ се във въздуха камък с тегло половин тон.

— Кей Дач, Втората планета на Шедар — каза Кей и се поклони. — Нямам нищо лично против теб.

Силикоидът с карикатурна грация изви тялото си. Пропя:

— Мизаар, една трийсет и девета от Основата. Нямам нищо лично против теб.

Артур Къртис погледна телохранителя си. Знаеше какво ще се случи с Кей след малко и какво ги очаква и двамата след това. Да се биеш със силикоид без оръжие, е по-глупаво, отколкото да излезеш въоръжен с нож срещу танк. Но Дач-Алтос вече заемаше бойна стойка.

Момчето притисна длани към главата си, сякаш това можеше да го защити от силикоидите хирурзи, готвещи се в момента за трепанация на двата черепа, и затвори очи.

Мизаар се придвижи стремително към Кей, който, отскачайки, издаде пронизващ вопъл, напомнящ най-вече за писък на котка в пролетна нощ.

Артур Ван Къртис, който умееше да разпознава смъртта във всеки неин облик, този път сгреши. Той реши, че Кей Дач е мъртъв.

Силикоидът беше на почти същото мнение. Основата на каменния стълб описа дъга и невидима стена удари Кей. Той падна, чувствайки как дъхът му спира. Силикоидът се приближаваше, безстрастен и смъртоносен като планинско срутване.

Скачайки, Кей Дач нанесе удар по каменното тяло. В натъртената и изгорена ръка избухна болка.

Мизаар, без да издаде нито звук, рухна на пода. Колоната на тялото му беше почти кръгла. Бавно, тракайки, той се търкулна към Седмин. Но към това движение разумът му вече нямаше никакво отношение.

Лишен от възможността да генерира силово поле, силикоидът се бе превърнал просто в мислещ камък.

— Впечатляващо. Доста — ясно произнесе Седмин. Прихванатият от полето му Мизаар се спря.

Кей, без да слуша, се приближи до Артур. Хвана го за китките, отстранявайки от главата му побелелите от напрежение ръце.

Къртис-младши, примигвайки, зяпаше телохранителя си.

— Какво реши, Кей? — попита Седмин. Някъде отвъд границите на човешкото възприятие сега кипеше буря. Информацията циркулираше из огромния кораб: хората бяха научили фокуса на бурлатитата. Хората можеха да убиват силикоидите с голи ръце.

Кей Дач гледаше Артур. Зад момчето стоеше загадъчната „Линия на бляновете“, която щеше да направи човечеството мирно, безопасно, ненарушаващо равновесието на силите. Такова, каквото искат да го видят останалите раси.

— Решавай, Кей.

Зад Седмин стоеше разчленяване на тялото и съхранение на мозъка в специален съд. Възможно бе да си запази и очите.

— Да си гледа работата човечеството — рече Кей и разроши косата на Артур. — Седмин, пусни ни. Моля те, пусни ни.