Сергей Лукяненко
Линията на бляновете (55)

6

Чен Чамри стоеше на двайсет крачки от кораба, там, където изпепелената от двигателите почва преминаваше в редица овъглени дървета. Кал не бе наредила да се сложи охрана, но сержантът от Имперския десант изтръпваше при мисълта за подобна непредпазливост. Той изкара от кораба шестима редовни войници, подреди постовете и сега просто си почиваше, разглеждайки околността.

Самият Чен беше роден на Ментар, гореща и сушава планета, макар и нелишена от странното очарование на безкрайната пустиня. Сега Чен се опитваше да реши дали му харесва на Таури, или не. Засега минусите бяха повече — излишно много дървета, прекалено тъмно небе, прохладен (за ментарец) климат.

Харесваше му само изобилието от плодове. Той откъсна от близкото дърво странен плод, изглеждащ като ябълка, но с вкус на градинска ягода, и тръгна към сребристия конус на кораба.

— Хей! — обади се някой зад гърба му. Чен се обърна.

Той веднага позна Кей Овалд. Оръжието в ръката му — лазерен многоцевник — също. Десантчиците умееха да си служат със старинна техника.

— Не полудявайте — помоли Чен. — Хвърлете оръжието и ще запазят живота ви.

Човекът, когото Кал толкова упорито бе преследвала, мълчеше. Чен се обля в пот. Шестте цеви на „Шанса“ се въртяха на празен ход, сочейки към корема му.

— Всичко е наред със сина ви — Чен пристъпи към Овалд. — Службата на Инцедиос има въпроси към вас. Пуснете оръжието, та вие сте просто търговец!

Кей Овалд се разсмя. Лекотата, с която държеше многоцевника, накара Чен да осъзнае нелепостта на собствените си думи.

— Нали не възнамерявате да щурмувате кораба сам?! — извика Чен. До най-близкия пост имаше петдесетина метра — те би трябвало да го чуят.

— Не, не възнамерявам — отвърна Кей, включвайки ветрилника.

Корабите на Службата не са предназначени за сражения, още по-малко пък за планетарни битки. От командната зала можеха да се подслушат телефоните на другия край на планетата, но не и да се сканира околността.

— Какво става? — Изабела се втурна в командната зала, където вече бяха Т/сан и Ралф Гордън.

— Изтребване — Т/сан обърна глава. — Заместник-командващ Кал, предполагам, че Кей Овалд има тежко въоръжение. Ще разрешите ли да изляза от кораба?

Кал мълчеше, гледайки екрана. Градините на Таури горяха лошо, само плазмените заряди на „Кобрите“ на редовните войски караха отделни дървета да пламтят. Затова пък повалените, отсечени ябълкови дървета бяха достатъчно, за да запълнят приличен по размери склад за дървени материали.

— Да си забелязал при старицата „Шанс“? — попита Кал.

— В колекцията й на третия етаж. Предполагам, че Кадар и бурлатито са мъртви.

Т/сан се насочи към изхода.

— Остави!

Ралф гледаше неразбиращо към Изабела. Тъмната му кожа побеля.

— Аз ще изведа хората си.

— Не бива.

Не беше ясно дали Кал моли, или заповядва.

— Аз не съм ви подчинен — Гордън не се и опита да скрие презрението в гласа си. — Ние не изоставяме своите.

Изабела вдигна ръката си. Под маншетите й проблесна метал.

— Поздрави Лемак — каза тя. — Скоро ще дойдем.

Плазменият заряд на „Стража“ хвърли Ралф на пода. Дланта му стисна дръжката на пистолета, но така и не успя да измъкне оръжието.

— Ххруз — каза мелконецът. Той също имаше граница на невъзмутимост.

— Т/сан, вземи Мухаммади и се заеми с останалите — нареди Изабела.

— Имам право да не се подчиня — отвърна студено мелконецът. — Като асоцииран работник на Империята, протестирам срещу опита за метеж.

— Това не е метеж — Кал отпусна ръката си. Да мери силите си с мелконеца, при положение че оръжието й е само маломощен „Страж“, беше глупаво. — Ще обясня всичко. Действията ни са в полза на Тера и Мелкон.

Т/сан се колебаеше.

— Ще стартирам кораба, а вие се заемете с войниците — повтори Изабела. — Те всичките имат аТан, това не е дори убийство. Трябва да си развържем ръцете, Т/сан.

Мелконецът мълчаливо излезе.

Кей лежеше в оросителната канавка, в черната от пепел вода, и гледаше излитащия кораб. На петдесет метра над земята малкият конус увисна, люлеейки се над оранжевия венец на пламъка.

— Ще изравняваш земята? — попита Кей невидимия пилот. Водата би могла да го спаси от плазмено изригване и дори от гравитационен удар… при нечия голяма небрежност. Конусът започна стремително да намалява размерите си. Кей Дач полежа в канавката още няколко минути. Той не разчиташе сам да завземе кораба — това беше наивно. Преди всичко Кей се интересуваше как ще реагира Кал на атаката.

Реакцията беше най-неприятната — бягство. Дадоха му да разбере, че Службата не се интересува от него. Разрешиха му да остане жив. Дори не обърнаха внимание на седемте трупа, без да се броят бурлатито и мъжът с полизарядника.

Русокосата жена от Инцедиос просто беше наблюдавала реакцията му.

— За теб наистина е важен процесът, а не резултатът — сядайки на брега, каза Кей. — В това си приличаме.

„Шансът“ му тежеше и той го положи на земята. Ще го намерят работниците от местната Служба, ще видят номера му и ще го върнат на Хенриета. Кей нямаше нито време, нито причина да чака появата им.