Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Линията на бляновете (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Линия грез, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (18 март 2008)
Разпознаване и корекция
NomaD (22 март 2008 г.)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Превод: Васил Велчев, 2004

Редакторски колектив: Юлия Петкова, Боряна Даракчиева

Коректор: Милена Иванова

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

Формат: 52/84/16

Издателска къща „ИнфоДАР“, София, 2004

ISBN 954-761-128-3

 

Издательство АСТ, Москва, 2001

История

  1. — Добавяне

11

Вечерта изгасиха светлината. Кей лежеше на пода и сега, когато ръцете му не бяха оковани, това изглеждаше удобно и почти естествено. Зад тънката прозрачна преграда се търкаляше Артур, над главата си Кей чуваше шума от движенията на момичето. Едва сега, в тъмнината, тя бе решила да се възползва от санитарните удобства.

— Какво чудо чака кралят? — тихо попита Кей.

Артур мълча толкова дълго, като че ли не е чул въпроса. После каза:

— Трийсет и седем пъти… би трябвало да стигна дотам, дори и случайно.

— Съгласен съм.

— Кей, уморих се. Не искам да се блъскам в тази врата безкрайно. Ако нещо в самия мен ми пречи да достигна — нека пътят ми свърши. А ако наистина мога — нека да има някакъв знак. Чудо. Нека да се спасим.

— Арти, попаднахме във верига от случайности. Нека да опитаме отново — и аз ще те отведа.

— Не! — отсече Артур. След минута, вече по-меко, добави: — За теб са случайности, Кей. А аз вече съм свикнал с тях.

Стъкленият мравуняк утихваше. Стеснителните бяха приключили с вечерния си тоалет, вярващите бяха се помолили, отчаяните се умориха да плачат. Кей Алтос и Артур Къртис разговаряха, отделени един от друг с тънка студена стена.

— Арти, кажи, Бог добър ли е, или лош?

— Той е Бог.

— А ако е от машина?

Даже през стъклото Кей почувства как момчето се напрегна.

— Още повече, Кей.

— Това е добре…

В далечината, отвъд много редици стъклени клетки, някой закрещя — страшно и безнадеждно. Кей се напрегна, но викът все не спираше и не спираше — вик, роден не от болка, а от самота и отчаяние. След това проблесна изригването на стан-излъчвателя и викът утихна. Затова пък заплака дете — толкова тихо, сякаш плачът му бе част от сън.

— Разкажи ми приказка, татко — неочаквано помоли Артур.

— Какво?

— Родителите винаги разказват на децата приказки за лека нощ — не много уверено каза Артур. — Разкажи ми нещо.

— Не съм имал деца… сред познатите си.

— Но сега имаш син.

Алтос мълчеше.

— Кей!

— Много отдавна… — Кей с изненада чу собствения си глас. Той не се боеше от неизбежното подслушване — просто не му се искаше да изглежда като идиот.

Обаче на децата винаги им разказват приказки преди сън. Защо само никой не разказва приказка на момичето, което плаче самотно в клетката си?

— …Когато хората живеели само на Тера и я наричали Земя, когато още не умеели да летят към звездите, на малък остров живеело момче, което трябвало да стане крал… — Кей продължаваше да говори, затворил очи. Беше се уморил да гледа тъмнината.

Но тъмнината не изчезна.

— …И той изпратил своите рицари на път — не за да намери Бога, а за да открие най-добрите сред тях. Но никой никога не попитал краля защо той самият не е потеглил на път. И той се радвал, че е така, защото знаел: онзи, който ръководи добрите, не задължително е най-добрият. Той просто трябва да бъде крал…

…Върнали се всички, освен най-лошите, които загинали по пътя, и освен най-добрите, които намерили Бога. И кралят, който просто искал да разбере кой кой е, съжалил, че е крал. Той свалил короната и в тъмната нощ, когато дори стражата била повалена от умората, излязъл от двореца.

— Не е станало така — сънено каза Артур.

— В приказката е така. Кралят излязъл от своя дворец, оседлал коня си, препасал древния си меч и поел на път. Той препускал и не срещал опасности, защото рицарите му били минали оттам триста пъти. Мечът му зараснал в ножницата, а конят му започнал да се препъва от старост. И тогава кралят намерил Бога.

Застанал пред Него, без да извръща поглед, и Бог не издържал. Той попитал: „Какво искаш? Твоите рицари дойдоха при мен и аз ги приех. Защо довтаса и ти самият?“ И кралят отвърнал, свеждайки поглед, защото така или иначе бил ослепял: „Исках само да знам има ли Бог за кралете“. Бог се разсмял, защото тогава боговете все още приличали на хората и попитал: „Сега знаеш ли?“

Кралят поклатил глава и отвърнал: „Не, все така не знам. Защото, когато бях крал, не видях Бога. А сега, когато го видях, престанах да съм крал“.

— Освен това е престанал да вижда — неочаквано ясно каза Артур.

— А имало ли вече какво да гледа?

 

 

На сутринта ги събуди светлината, преплитаща се в стъклените плоскости. Кей лежеше по гръб и гледаше как Артур се мие на няколко крачки от него. От крана течеше ледена вода, но той все пак се бе съблякъл до кръста и се обливаше, доколкото бе възможно. След като приключи, се обърна към Кей и потропа с пръсти по стената:

— Разбрах какво в приказката ти е неправилно.

— Е?

— Кралят съвсем не е престанал да е крал, виждайки Бога. Той е видял Бога, когато вече не е бил крал.

Кей само разтвори ръце. Артур се усмихна… после наведе поглед и каза:

— Но в приказката ти не се казва как е престанал да бъде крал.

По пладне на пода на всяка кабина се появи контейнер с храна — стандартната дажба на Имперските войски. Кей си похапна с апетит и само с един строг поглед накара Артур също да се храни.

После в няколко от камерите се появиха фигури в плащове. Те отведоха трима мъже, една жена, приятелката на Артур — Вера, и девойката, която бе плакала през цялата нощ.

Никой от тях не се върна обратно.