Сергей Лукяненко
Линията на бляновете (29)

5

Кей дойде на себе си. Стан-бомбата беше задействана в зашеметяващ режим и той не помнеше как са го хванали.

Но пистолетът му вече не беше у него, а еластичната лента на белезниците бе оковала китките му зад гърба.

Той лежеше на пода в голямо помещение — очевидно фитнес залата на крайцера. Наоколо се търкаляха хора, също с оковани ръце. Кей не забелязваше никъде Артур. Затова пък събуждането му беше очаквано от слаб, светлокос човек с тънки устни, облечен във военната униформа на Догар. Спринцовката в ръката му явно бе ускорила пробуждането на Кей.

— Ти извърши престъпление — съобщи мъжът с тънките устни.

— Причиних ви щети, ресс тис-ал — отвърна Кей, трудно произнасяйки звуците от чуждата реч.

Мъжът замълча. После попита:

— Откъде знаеш езика на Дарлок до втория слой на истината?

— Това не е твоя работа, няма и да бъде.

Кей сви коленете си пред корема и се поизправи — в неудобна поза, но все пак полуседнал.

— Ще ти се наложи да умреш — съобщи догарецът.

— И ще отнеса със себе си знанията си — съгласи се Кей.

Догарецът стана, оглеждайки залата, пълна със зашеметени, бавно идващи в съзнание хора. Каза:

— Тук има много знания, които няма да станат наши. Защо твоето трябва да бъде по-ценно, илис?

— Защото аз зная речта на Дарлок до третия слой на истината, нес цик.

Мъжът се поколеба. Кей дори се разсмя — с тежкия, нерадостен смях на обречен. И попита:

— Ще помогне ли това, което ще кажа сега? Тищ-Дарлок, зенс аал фоз.

Мъжът с тънките устни се замисли. Поклати глава:

— Не. Паднал си прекалено дълбоко, за да се изкачиш по стрък трева.

— А ако не бях започнал да стрелям в совалката?

— Все едно — не.

— Благодаря. Тази мисъл започваше да ме тревожи.

Догарецът бавно размърда глава — странно движение, сякаш не го устройваше подвижността на собствената му шия. Поинтересува се:

— С кого ще бъдеш откровен?

— Наричаха го Барт Паолини, беше осъден за шпионаж на Рилус.

— Данните са малко.

— Аз го наричах Езсанти Кри Чесциафо.

Мъжът се намръщи:

— Повтори.

Кей повтори.

— Ще опитаме — реши догарецът. — Имаш ли молби, ненадхвърлящи разумните граници?

— Синът ми… бяхме заедно, когато превзехте совалката. Съдбата ни трябва да е преплетена.

— Добре.

Догарецът се обърна и закрачи към изхода, старателно прекрачвайки мятащите се, стенещи хора. Кей дочака вратата зад него да се затвори, след което, трудно запазвайки равновесие, се изправи на крака. Тялото го болеше, а в ушите му продължаваше да звучи тънък звън — последствие от стан-удара. Но той броди из залата, докато не видя Артур, легнал по гръб на пода.

— Здрасти — каза Артур.

— Здрасти — съгласи се Кей, сядайки до него. — Защо се усмихваш, глупчо?

— Ти не ме уби.

— Ако този, който може да бъде наречен крал Пендрагон, се добере до мен, няма да мога да намеря оправдание. Дори за пред самия себе си нямам оправдание. — Кей легна на пода и си поигра малко, докато намери по-удобна поза. — Масажирай си пръстите, Арти, за да не ти се подуят китките.

— Добре.

Лежащата на метър от тях жена отвори очи. Едната й буза беше яркочервена, обгорена. Когато започна да проумява какво вижда, тя направи рязко движение и закрещя:

— Кучи син! Ти уби Рики, животно!

Вързаните ръце й пречеха да се добере до Кей. Тогава тя го наплю в лицето. Кей извърна глава, изтривайки плюнката о пода, и каза:

— Тепърва ще разбереш колко много съм направил за него. А сега млъкни, инак ще убия и теб.

Но думите му не успокоиха жената. Тя продължаваше да се мята в истерия, докато под тавана не проблесна изстрел от станер.

След това даже стоновете станаха по-тихи.