Сергей Лукяненко
Мирисът на свободата

Перонът беше празен. Аз постоях малко на цветния бетон, гледайки вагона на монорелсовия влак. Прозрачните врати бавно се затвориха, вагонът се поклати, надигна се над релсите и плавно тръгна напред. Празен вагон, заминаващ от празна гара.

А какво друго да очаквам? Нощ е. Нормалните хора отдавна спят.

Аз тръгнах по перона, стараейки се да стъпвам само по оранжевите петна. Цветният бетон стана модерен преди пет години и хлапетата веднага измислиха нова игра — да вървят по него, настъпвайки само един цвят. Доста сложно, между другото. Налага се или да пристъпваш, или да скачаш, или да вървиш на пръсти, балансирайки върху миниатюрни петънца от избрания цвят.

Сега оранжевата пътека ме водеше покрай дългата редица търговски автомати. Почувствали приближаването ми, те включваха рекламите си и аз вървях покрай доволни, весели, пиещи ко̀ла, дъвчейки горещи сандвичи, миещи косите си с шампоан против пърхут, пушещи безникотинови цигари хора. Погледнах дали ще успея да се приближа до автомата и да си взема кутийка ко̀ла. Но между мен и „ко̀лата“ нямаше оранжеви петна. Аз продължих нататък — покрай жизнерадостно тракащите с врати стени на гарата, покрай информ-терминалите, телефоните, покрай наклонените пътеки, водещи към градчето. Според надписа над гарата, неизвестно защо не светещ, незабележим, градът се казваше Велесберг. Всъщност аз пътувах към градчето на китайските преселници И Пин, но за пет часа монорелса ми втръсна достатъчно.

Оранжевите петна преминаха в оранжеви пръски, а после — в редки островчета оранжев цвят. Но нямаше път, по който да изляза от перона. Аз вървях и вървях покрай мътносивата релса, така увлечен от играта, че не забелязах — не бях сам на перона.

— По оранжевите не можеш да стигнеш — чух аз зад гърба си.

Обърнах се. В стената на гарата имаше дълбока ниша с широка пейка. На нея седеше говорещия — момче на моята възраст, ако съдех по гласа. Впрочем, възрастния бих го почувствал по мириса още щом излязох от вагона. Възрастните миришат силно, за разлика от децата.

— Сигурен ли си? — поинтересувах се аз.

— Абсолютно.

Говореше руски съвсем чисто. Нищо чудно, много от нашите почиват тук през лятото.

Свих рамене и казах:

— Сменям цвета на червен.

Това вече не е съвсем чиста победа — да смениш цвета. Но на съседния по спектър — може. Аз стъпих на червено петно.

— По червените не можеш да стигнеш — сякаш с удоволствие каза момчето. — Нито един цвят не ти осигурява изход. Ако играеш честно, не можеш да стигнеш. Специално е направено така, за да не си играят децата край пътя. Такива ми ти работи, приятелче…

Аз се ядосах. Никой нямаше право да ме нарича „приятелче“ или да ме сравнява с децата. Работата не е в биологичната възраст. Още повече, че нахалникът не може да е по-голям от мен.

Скочих от място към скамейката. Пред нея имаше ивица червен бетон и… За съжаление, не съм Гвидо Мачесте, недостижимият шампион по скок от място. Падайки пред нишата, аз забих лице в бетона, а главата — в босите крака на заядливеца.

— Не стигна — насмешливо изкоментира действията ми той. — Нито един цвят не ти дава изход, разбра ли? Няма изход, приятелче. Няма изход.

Аз бавно се надигнах, а през това време познавачът на велесбергската гара попита с искрено съчувствие:

— Силно ли се удари?

Но аз вече не обръщах внимание на интонацията и думите. И на това, че няма мирис на вражда — също.

Да ме бяха видели сега психолозите от регионалния център… От носа ми шуртеше кръв, сцепената ми устна беше изтръпнала, по бузата ми сякаш бяха прекарали абразив. Без да казвам и дума, скочих към събеседника си. Няколко секунди просто се борехме, той явно очакваше боя и се досети за скока ми. После, измъквайки се, аз го фраснах по лицето — не силно, ръката ми се плъзна, — после получих в отговор един в корема, още веднъж го ударих — вече по-силно…

По тялото ми премина тръпка, ушите ми заглъхнаха от нетърпимо тънкото пищене. Аз замръзнах, отстъпвайки от неочаквания си враг. После мушнах ръка в джоба на ризата и извадих малък метален диск. В центъра на Знака тлееше, гаснейки бавно, оранжева искрица. Погледнах събеседника си — и се стъписах. В ръцете му също гаснеше светеща точка.

Сега разгледах момчето по-внимателно. Той беше полугол, само по шорти, в чийто джоб сега прибираше изключения медальон. На гърдите му имаше някакъв амулет, слабо проблясващ в тъмнината. Косите му стърчаха на „гребени“ в различни страни.

— Ама че идиоти… — прошепна момчето. — Сбихме се като някакви хлапетии.

— Ъхъ — виновно потвърдих аз. — Призивника ли сработи?

— Да. Какво, не си ли го чувал преди?

Аз поклатих глава.

— Аз съм Игор — каза момчето, хващайки ме за ръката. — Хайде, след мен…

— Трябва да изчакаме… — започнах аз.

— Не трябва — отряза Игор и се шмугна в тъмнината. След миг колебание го последвах.

Успяхме да изтичаме покрай площадката за флайери. Две машини под наем чакаха със зелени светлини, над една — или запазена, или незаредена, — светеше червено; минахме покрай абсолютно празният паркинг, няколко търговски павилиона, едва тогава завиха сирените. Директно на перона кацнаха два флайера — полицейски и медицински, това беше сигурно.

— Ще ни настигнат — успях да кажа аз. Неизвестно защо гърлото ми беше пресъхнало. Затова пък носът ми джвакаше и кървеше.

— Как пък не! — Игор се наведе, опирайки ръце на коленете и дишайки тежко. Или оглеждаше кацналите машини, или почиваше. Помислих си, че независимо от самочувствието му, той не се отличаваше с особена сила.

— Ще активират Знаците и ще ни засекат — предположих аз.

— Глупости. — Игор беше абсолютно спокоен. Той уверено избра една от пътеките, украсена с неработещи лампи и тръгна по нея. Подхвърли през рамо: — Да тръгваме, след двайсет минути сме в града.

Да стърча в парка, на сто метра от полицията, беше просто глупаво. Догоних Игор и го попитах:

— Сигурен ли си, че няма да ни търсят?

— А защо? Постъпили са едновременно два сигнала за лека агресия. Очевидно двама глупаци са си фраснали по един. Полицията пристигнала, убедила се, че вече няма бой. Защо да ни гонят? Ние ще се откажем от предявяване на обвинения, нали? Ще кажем, че сме стари приятели и сме били нападнати от непознат мъж…

Той изсумтя и завърши:

— Белите униформи не се носят от идиоти. Няма да умират от желание да гонят несъществуващ маниак.

Известно време вървяхме мълчаливо. Знаците мълчаха, значи полицията наистина не смята да ни търси. После попитах:

— А защо не си извадил призивника от Знака?

Въпросът беше глупав. Дори заради това, че на насрещният въпрос: „а защо ти самият ходиш с призивник?“ имаше само един отговор. Получих знака си преди по-малко от седмица и в продължение на половин година нямах право да изключвам блока за контрол. Но Игор спокойно отговори:

— Нека хлапетата да си съсипват знаците. Този призивник три пъти ми е спасявал живота.

Не му повярвах. Да се докараш до толкова критично състояние, че Знакът да извика спешна помощ — за това трябва доста да се постараеш.

— Защо лампите не работят? — смених аз темата за разговор.

— Градът е претоварен — с готовност поясни Игор. — Тук има много научни центрове, сега се провеждат две конференции, а и курортния сезон… Енергията не достига, хотелите са претъпкани.

— Ясно. А защо отиваме на пристанището? — попитах аз.

Игор замълча. Наоколо беше тъмно — едва се виждаше пътеката под краката ни, и то заради вградените в нея светлоотражатели. И тихо — само босите крака на Игор пошляпваха, а подметките на моите маратонки тихо свиреха „Време е за път…“. Ще взема да ги изключа, вече ми омръзна тази музика…

— Откъде знаеш къде отиваме? — попита накрая Игор. — Бил ли си тук преди?

— За пръв път съм тук. Мирише на море — обясних аз. — И на озон — като от зарядна станция. На брега най-вероятно има станция за лодки, а не паркинг, нали?

— Нищо не усещам — съобщи Игор, след като старателно подуши въздуха. — Ама че нюх имаш… като индианец. Чинкачгук…

— Михаил. Не, просто съм мутант.

— А, разбрах. Ако се сбием пак, няма да те удрям по носа — след кратка пауза обеща Игор.

Неволно се усмихнах. И да удряш, и да не удряш, това всъщност нищо няма да промени. Рецепторите ми за мирис не са само в носа. Но реакцията му ми хареса. Вече отдавна свикнах, че половината деца, след като разберат, че съм мутант, не искат повече да общуват с мен. Но не му го казах, а повторих:

— Та защо отиваме на пристанището? Ти какво, да не искаш да ме удавиш? Имай предвид, че плувам добре.

— Идиот! — неочаквано рязко каза Игор. — Там живея…

Той помълча няколко секунди, след което добави:

— Не се шегувай така, Мишка. Веднъж искаха да ме удавят. Много е неприятно.

 

 

Докато прелиствах телефонният справочник, Игор шеташе из кухнята. Готвеше пържени яйца, при това не от прах или концентрат, а истински, от яйца. В малката кафеварка се вареше кафе — също истинско, от току-що смлени зърна. Реших да не се отказвам от храната — вече цяла седмица набивах само синтетика.

— Какво търсиш там, Чингачгук? — поинтересува се Игор, опитвайки се с едната си ръка да счупи яйце над тигана, а с другата — да извади чашки от шкафа над мивката. Мебелировката в кухнята беше стандартна, за възрастен. Значи това е държавна квартира и Игор отскоро живее тук.

— Ами… нещо.

Поглеждах го непрекъснато с крайчеца на очите — той изглеждаше много забавно на светло. Прическата му се състоеше от седем разноцветни гребена. В лявото ухо имаше обица, на гърдите му висеше верижка със стар автоматен патрон.

— Имай предвид, че в хотелите са останали само платени места. А с работата… — Игор презрително изсумтя и не завърши изречението. Затова пък предложи доброжелателно: — Можеш да поживееш при мен. Аз работя, защото искам да ям нормално и да си купя хубави дрехи.

— И сега се нуждаеш от тях — не се стърпях аз.

— Аха. — Игор победоносно приключи сражението с яйцата и започна да налива кафето. — Мотах се на юг, там и по шорти ти е горещо. А не възнамерявам да нося безплатна синтетика… Поживей при мен, Мишка.

— Все пак, искам да намеря работа — упорито повторих аз. — Без пари ми е неприятно.

— Съвсем нищо ли нямаш?

Свих рамене, бръкнах в джоба, изгребах шепата монети и няколкото хартийки и ги оставих на масата върху трохите от хляб и яйчените черупки. Голяма част от тях бяха обикновени монети, каквито има всяко дете, смятащо се за нумизмат: съветски копейки, американски центове, монголски алуминиеви монети… Но имаше и изключения — казахска тенга с портрета на някакъв президент, изтеглена от обращение в началото на века и почти изцяло унищожена; четири уралски рубли — единствената в света монета с такъв странен номинал, пълна серия от парите на московското княжество…

Игор мигновено взе серията, запечатана в пластмасов плик. Огледа я завистливо и каза:

— И аз ги събирах. Липсваше ми само една, на която Петър Първи държи далекоглед, тя е най-рядката… Поне двайсет кинта ще ти дадат за това. И още десет за четирирублевката и тенгата, и два за останалото. Всичко е наред! Ти си богат!

Аз помислих и реших, че Игор е прав.

— Как още не си ги профукал? — новият ми познат продължаваше да върти в ръцете си колекцията ми, а в очите му светеше интерес. Той наистина е бил колекционер. Е, несериозен, разбира се, също като мен.

— Не успях за три дена — казах аз.

— Какви три дена?

— Напуснах дома си във вторник.

Игор остави моите съкровища.

— Сериозно?

— Да.

— На колко си години? — той състави изречението малко странно, както понякога говорят възрастните, когато се опитват да подчертаят собствената си възраст. Като че ли във възрастта е скрито някакво преимущество.

— На тринайсет.

— По-точно?

— Тринайсет години, три месеца и дванайсет дена! — ехидно съобщих аз.

— Проклятие, по-голям си от мен… аз едва преди два месеца навърших тринайсет.

— Поздравления.

— Затова пък аз получих граждански права точно на дванайсет! — съобщи Игор.

— И какво от това? Льошка Филипов получи всички права на десет. Мария-Луиза де Марин — на осем години, седем месеца и…

Игор се ухили:

— Не гледай крайностите. Всъщност само един от десет хиляди се признава за пълноправен гражданин на света преди дванайсет годишна възраст.

— Според мен още пет години не трябва да се признава — казах аз. — Като в двайсти век. Притрябвало ми е.

Игор кимна:

— Ясно. Добре, всичко е ясно, ти си пич-кремък, не обичаш да отговаряш на въпроси, още не си свикнал да разказваш за отвратителния си живот…

Не отговорих нищо. Игор стовари на масата цвърчащия тиган, чиния с хляб, вилици.

— Плюскай.

Не го карах да повтаря.

Защо става така? Уж няма никаква разлика във вкуса между синтетичната безплатна храна и нормалната храна от естествени продукти. И все пак… синтетиката я ядеш насила, само за това, че знаеш — трябва…

— Това е животът — каза Игор.

Аз го погледнах.

— По-вкусно е, защото в тази храна има живот — съобщи той. — Кокошките са снесли яйчица, от тях е трябвало да се излюпят пиленца… А ние ги ядем. Кокоши ембриони. Белтъчини, мазнини, въглехидрати — всичко това са глупости. Живота плюскаме. Чуждият. Ние сме живи. Значи, трябва да поглъщаме чужд живот. А синтетиката — това е залъгалка за стомаха.

— Ти телепат ли си? — директно попитах аз. Почувствах се неприятно и пренебрегнах правилата на добрия тон.

— Не, изобщо. Не съм мутант. Повишена способност към емпатия, това е всичко. Ти си мислеше за това, защо нормалната храна е по-хубава от синтетиката, нали? Аз го почувствах. Случва ми се.

— Да, точно за това мислех — честно казах аз. — Само че едва ли е заради това, че сме… такива. Че трябва да убием някой. Да го изплюскаме. Просто цялата тази синтетика е несъвършена. Сигурно са изпуснати важни компоненти…

На лицето на Игор се появи сладка усмивка.

— Аха… Е, както искаш. Тогава си яж важните компоненти, а аз няма да те чакам.

След пет минути бяхме приключили с яйцата. Игор се потупа по корема и посегна към кафеварката. Небрежно попита:

— И какво смяташ да правиш?

— Да живея.

Игор се намръщи.

— Мишка, не държиш изпит в Токен-центъра… Не те питам защо си напуснал дома си. Питам за какво си го напуснал.

— За да живея — честно се опитах да обясня аз. — Нали сега имам право на безплатно жилище в град с население под сто хиляди?

— Имаш — весело потвърди Игор. — И ще получиш, няма спор.

— Бях тръгнал за И Пин — казах аз, — където има китайска колония. Казват, че се отнасят нормално… към такива като нас.

Игор се ухили. Игор отвори чекмеджето на масата, извади пакет цигари и запалка. Попита:

— Искаш ли?

— Не.

— Не се бой, не е трева. Обикновени безникотинови цигари.

— Все пак не искам — вземайки кафето си, казах аз. — Игор, а тук как се отнасят към нас?

— Към децата ли? — изпускайки кълбо дим, попита Игор.

— Към децата, получили Знак за Самостоятелност.

— Ами нормално се отнасят, както навсякъде — лениво каза той. Гласът му се промени и ако не беше явният мирис на тютюн и изгоряла хартия, бих заподозрял, че пуши трева. — Не се комплексирай. И не вярвай на разни истории. Към децата, доказали правото си да живеят самостоятелно, навсякъде в света се отнасят еднакво…

Той пусна още едно кълбо дим и довърши:

— Никак…

Не казах нищо. Гледах го как пуши. Димът беше красив — грапав като шмиргел, светлолилав, шумящ.

— Какво си се втренчил?

— Димът. Изглежда шикозно.

Игор ме погледна като че ли бях идиот.

— Какво шикозно има в него? Дим като дим… по дяволите…

Той припряно загаси цигарата направо в тигана.

— Та ти си мутант… неприятно ти е, нали?

Как да му обясня…

— Това е друго — опитах аз. — Разбираш ли, аз другояче чувствам миризмите.

— Как другояче?

— Виждам ги, чувам ги… дори ги усещам тактилно. Ето, ти пушиш, а димът е грапав. И шуми като пясък.

Очите на Игор се опулиха.

— Сериозно? И всичко виждаш по този начин?

— Ъхъ. Ето, в банята имаш шампоан с мирис на лимон. Само че не се радвай, мирисът е изкуствен. Ако беше истински, щеше да пищи тъничко и нямаше да е толкова гладък… а с грапавинки… разбираш ли?

— Да се побъркаш! — прочувствено каза Игор. — Познавах едно момиче с усилено зрение. Но при нея всичко беше много просто. Когато поискаше, се пренастройваше на режим за далечно виждане, когато искаше — на близък режим. И очите й се променяха доста смешно — ту изпъкваха напред, ту се прибираха, а цветът им беше ту кафяв, ту син… Но тя казваше, че все едно гледаш през бинокъл или микроскоп…

— А при мен е така — отвърнах аз.

Игор замълча.

— Извинявай. Разбрах — не искаш да говориш за това.

— Няма значение, питай колкото искаш… — отрекох аз.

— Забрави ли, че имам емпатична способност? — попита Игор.

Погледах го. И неизвестно защо не излъгах:

— Забравих. Да, не искам да говоря за това. Благодаря ти.

Игор стана от масата и сложи съдовете в миялната машина. Прозя се.

— Не искаш ли да спиш?

— Искам. Спах в монорелса, но там е шумно.

— Имам само едно легло, ти легни на дивана — предложи Игор. — А мога и да ти отстъпя кревата. Все ми е едно къде ще спя.

— Ще взема дивана — бързо казах аз. Наистина ми беше неудобно. Първо се сбих, при това сам започнах, после се натресох на гости, хапнах истинска храна. Сега остава да изгоня домакина от леглото и направо ще съм юнак.

Игор е прав, разбира се. Не обичам да говоря за себе си.

Когато бях още съвсем малък и не разбирах колко се различавам от другите, понякога изтърсвах нещо… и всички се смееха. Особено възрастните, които знаеха, че имам условно-положителна мутация. Сигурно е смешно, когато дотичва някое хлапе, прекарва ръка по въздуха и казва „Парфюма на лелката шумоли!“.

Той наистина шумолеше…

И тези проверки! Всеки месец, откакто се помня. Епруветки, в тях — хартийки, и всяка е напоена с нещо… „Мишенка, как усещаш този мирис? Като светеща ивица? И вибрира? Браво, Мишенка. А помниш ли как мирише млякото? А на какво разстояние усещаш човек? Да, възрастен… Ами, нека е през лятото… да, изпотен… Наистина ли?“

Отначало това е интересно. После е скучно. А накрая е направо противно.

„Миша, моля те, съсредоточи се. Нека проследим закономерността между мириса на пелин и вещество сто трийсет и шест прим… Само обща звукова тоналност? Миша… не може ли да се отнесеш по-отговорно към това? А цветът? Съсредоточи се!“

Да играеш на криеница и да намираш всички по миризмата им беше интересно. После спряха да играят с мен на криеница. А после изобщо престанаха да играят. Когато разбраха, че чувствам чуждата неувереност. И как да не я почувстваш — бледолилав пръстен от миризма, разнасящ се с писък…

„Михаил, тестовата група «гама–6» трябва да се повтори… Защо? Как те боде? Като игла? Много ли боли? Михаил, а отдавна ли тактилните усещания придобиха болезнен характер? Защо не си ни казал по-рано? Разбираш ли колко души са ангажирани с изучаване на твоите способности? Не, Михаил. Това не е само твоя работа. Твоите възможности са уникални. Михаил, нима не можеш малко да потърпиш? Твоите усещания са субективни, няма никаква реална вреда за здравето ти…“

Дълго време си мислех, че трябва само да се оплача на родителите си и всичко това ще спре. Та те не можеше да не разберат…

А те разбираха всичко много добре. Това беше проект на татко. Неговото най-удачно изменение на генома… на собствения му геном. Неговата слава, неговият успех, неговият принос към науката. Също, сигурно, и пари. Но парите не бяха най-важното, няма какво да се лъжа.

Аз бях експеримент. Моето раждане беше планирано, за него е било получено специално разрешение. Мама и татко са подписали документ, че ако в мен се появи безусловно-негативна мутация, те няма да възразяват срещу евтаназията.

Между другото, те не криеха това от мен.

Но нямаше никакви негативни мутации. Всичко мина добре. Не представлявам заплаха за обществото. Дори нямам комплекси по този повод. Та аз знам как преди петнайсет години приключи експеримента за създаване на хора със способност за директно общуване с компютър. Виртуалният клон на последният от тях беше проследен и унищожен едва миналата година.

Така че не се страхувах, изобщо не се страхувах, че във всеки момент могат да ме приспят. И когато полагах тестове за психологическа и емоционална зрялост, изобщо не исках да отмъстя на родителите си. Напразно мама крещеше, когато си тръгвах. Аз не ги ненавиждам. Аз дори ги обичам.

Просто искам да бъда самият себе си.

Затова получих Знак за Самостоятелност. Станах равноправен член на обществото, като всеки възрастен. Първата ми работа беше да изискам всички документи относно моята мутация, мислех, че тя е отстранима. Оказа се, че не е. Ако ме лишат от обоняние, зрението и слухът ми също ще изчезнат.

Тогава напуснах дома си…

 

 

Събудих се отдавна, но лежах без да отварям очи. Игор не беше в къщи, чувствах го по миризмата. Затова пък беше оставил на масата закуска и бележка — мастилото още не беше изсъхнало и го чувах.

Това е удобно, много удобно. Мама и татко са прави за това. Само че те не разбират, че са ми дали твърде много. Много повече от това, с което можех да се справя.

Най-накрая се реших и отворих очи. В първите секунди е трудно — целият свят мирише и трябваше да видя всичко това. Колкото повече техника и синтетика има наоколо, толкова е по-трудно. По-рано наричах тези миризми „зли“…

Добре, че в този дом има само гарантираната от обществото минимум техника.

Отидох в банята. Там имаше еднократен санитарен пакет, в който влиза всичко — от четка за зъби и кърпа до презерватив и тоалетна хартия. Обожавам тези пакети, в тях не слагат парфюмерия със силен мирис. После се облякох, хапнах и излязох навън.

Морето беше съвсем наблизо. Във водата, до малкият дървен пристан, се полюшваше катер. Малко по-нататък започваше плажът, още съвсем празен, само десетина малки деца тичаха по мокрия пясък край брега под наблюдението на учител. Сигурно тренираше някоя спортна секция.

— Ехей!

Игор седеше на сгъваемо столче. Беше само по бански, мокър — вече беше успял да се изкъпе.

— Хапна ли?

— Да, благодаря — аз се приближих. — Печеш ли се?

— Работя! — възмути се Игор. — Нима не виждаш?

Той подритна кредитния скенер, който лежеше на пясъка. На скенера му беше все едно, това беше специален модел.

Аз постоях, гледайки морето.

— Игор, а защо работиш тук? Обичаш морето ли?

Той неопределено сви рамене.

— А все пак? Плащат добре ли?

— Стотинки.

— Тогава…

— Мишка, ти какво, да не си идиот? — Игор говореше рязко, но съдейки по миризмата беше напълно спокоен. — Знаеш ли какъв е процента на безработните в Европа?

— Трийсет и нещо…

— Трийсет и седем. Е, нека половината да не искат да правят нищо и да са готови да живеят от синтетика. А останалите изобщо нямат против да работят нещо. Тази работа ми я дадоха само заради възрастта ми.

— Как така заради възрастта? Нали имаш Знак, значи никой няма право да дискриминира…

Игор се разсмя.

— Именно. Затова и ми дадоха работа. За да не доказват в съда, че са искали да ме унизят по възрастов признак. И на теб ще ти дадат така, не се притеснявай!

— Не искам така! Да седя на стола и да прекарвам кредитни карти през скенера…

— Така ли? — заинтересува се Игор. — Не искаш ли? А, извинете за нескромния въпрос, какво образование имате, освен базовото? Специалист ли си в областта на програмирането? Имаш ли права за управление на пътнически или товарен транспорт? Диплом за лекар? Или за преподавател? — той се изхили.

— Не — честно казах аз. — Базов курс на образование. Е, и всички задължителни професии…

— Ъхъ. Ползвател на информационен терминал и оператор на търговски автомати. По-малко умеят само дебилите. Миша, разбери…

Той отново премина на менторски тон. Но аз не се възмущавах. Слушах го.

— Никой няма да те дискриминира! Не си го и помисляй! Никой и никъде няма да ти каже… в лицето… че си само един сополанко с ламарина на шията… В Европа и в Северна Америка — със сигурност няма да ти кажат. Дори ще ти плащат повече, отколкото на другите, само и само да избегнат обвинения в социална некоректност. Но никой няма да те възприеме сериозно.

— Ще видим…

— Пробвай. — Игор се усмихна. — Да те упътя ли към центъра за заетост?

— Ще се оправя.

— Успех. — Игор се опъна на столчето и разпери ръце. — Действай! Ела довечера, ще споделиш впечатленията си, става ли?

Аз се обърнах и мълчаливо закрачих по пътечката. Маратонките ми тихо пееха „Като покривка се стеле далечният път…“. Хубави маратонки. Не са безплатни. Не влизат в социалният минимум. Мама ми ги подари за рождения ден.

Центъра за заетост беше наблизо. Дори не взех автомобил, а отидох пеша, макар че имам право на ползване два часа на ден. Нека по-добре часовете да се сумират. Някога ще взема кола и ще се отправя на пътешествие. Само да реша въпроса с работата и жилището…

В центъра ми се наложи да поседя на опашка петнайсет минути. Имаше малко хора, но опашката се движеше бавно. В нея имаше най-вече азиатци и араби, но имаше две момичета, които говореха на руски, и няколко местни.

Поглеждаха ме. Но сякаш равнодушно. Само от момичетата се излъчваше мирис на любопитство.

После дойде моят ред.

Служителят на центъра ми хареса. Той беше млад, добродушен, усмихна се весело, показа ми с жест креслото срещу бюрото си, после въпросително погледна към кафеварката. Аз кимнах, решавайки, че също мога да поиграя на мълчание.

Кафето беше синтетично. Може би беше много хубаво, и за обикновените хора беше неотличимо от истинското, но аз веднага виждам…

— Търсите работа? — полюбопитства служителя, сякаш му бях стар приятел и можех да вляза при него просто така.

— Да.

— Може ли?

Подадох му Знака. Служителят го прекара над скенера и ми го върна обратно. Изхъмка. Подпря брадичката си с длан, гледайки към екрана.

— Така… имате права за лична отговорност… но нямате права за обществена отговорност. Така ли е?

— Да — признах аз.

— Значи, всички налични работи, в които от вашите действия ще зависят безопасността и благосъстоянието на други хора, ще се наложи да отхвърлим…

Той пак се усмихна:

— Впрочем, такива няма свободни! Значи нищо не губите!

— А каква работа има? — попитах аз и изведнъж почувствах в гласа си жалостиви нотки.

Служителят въздъхна:

— Да видим…

Пръстите му пробягаха по клавиатурата на компютъра.

— Ами например… — той въздъхна отново. — Търговия със сладолед на плажа…

Аз си представих как бродя сред почиващите с количка, облечен в бяла униформа и шапчица с нарисувани ягодки. Казах:

— Това е работа за деца. Да припечелят през лятото.

Служителят дълго гледа екрана.

— Михаил… толкова ли ви се иска да работите?

— Да.

— Може ли да попитам… защо? — Той ме погледна в очите. — Обществото е готово да предостави на всеки човек гарантирания социален минимум. В него влиза медицинско обслужване, настаняване в хотел, храна, дрехи, някои развлечения и транспортни услуги. Нали знаете това?

— Искам да съм полезен за обществото — тъпо казах аз. Сякаш отново бях на изпит.

— Михаил… ще позволите ли? — служителят извади цигара.

Аз кимнах.

— Колкото и ужасно да звучи, — каза служителят, след като запали, — не ви е провървяло, че сте се родили през двайсет и първи век. С вашият характер…

— Откъде познавате моят характер? — рязко попитах аз.

— Може ли да говорим откровено? — попита служителя.

— Разбира се.

— Преди седмица сте издържали изпитите и сте получили граждански права. Изобщо не се опитвам да ви оскърбя, повярвайте ми. И напълно признавам, че вашият интелект заслужава това…

— Не се презастраховайте — казах аз. Изведнъж ми стана интересно. Всъщност това беше първият човек, е, с изключение на родителите ми, който говореше откровено по тази хлъзгава тема. — Не възнамерявам да ви съдя, можете директно да ми кажете, че съм само едно момченце.

За тази фраза бях награден с усмивка.

— Не говоря за това, млади човече. Вие сте станали гражданин на света. Прекрасно! Но нека признаем, че жизненият ви опит и способностите ви са ограничени по естествен начин. Вие можете да живеете където искате, да правите каквото искате, да получавате помощ от обществото… но вие не искате това, нали? Вие искате да се самоутвърдите. Да докажете, и то първо на себе си, че сте като всички останали и с нищо не сте по-долу от тях. И, да ви кажа честно, това говори във ваша полза. Но… ние живеем в епохата на разцвета. Сега не е нито деветнайсти, нито двайсети век. Никъде и на никой не му трябва неквалифициран труд. Има огромна нужда от висококвалифицирани специалисти, но за останалите остава търговията със сладолед и балони. Говоря образно.

— Разбрах ви образно — измърморих аз.

— Не се обиждайте. — Служителят си наля още кафе. — Мисля как да ви помогна…

Виждах, че не лъже. Наистина се опитва да измисли нещо. И от това ми ставаше още по-неприятно.

— Имаме специална работа за онези, които смятат себе си за незаслужено пренебрегнати — каза изведнъж служителят. — Творчество. Какво ще кажете, ако ви предложа да станете художник, музикант, поет?

— Но аз нямам никакви дарби за това… — започнах аз. И разбрах какво има предвид.

— Няма нужда да сте даровит — спокойно отвърна служителят. — Артистична среда. Създаване на собствен художествен стил. Например можете да рисувате бели квадрати на червено платно. И ще станете основател на ново направление в изкуството. Но и това е социален клапан. Всеки човек иска да вярва, че е нужен на някого.

— Искам наистина да съм нужен! — възкликнах аз.

— Вярвам ви! Затова не се опитвам да ви предложа имитация на работа. — Служителят въздъхна. — Михаил, а може би имате някакви особени способности? Поне нещо, недостъпно за другите хора?

До този момент всичко беше нормално!

А сега…

Той не забеляза нищо, струваше му се, че говори напълно естествено. Но аз виждах. Сякаш сиви игли бавно се сипеха от кожата му.

Мирисът на напрежението. Мирисът на двойната игра.

— Какви ти способности… — въздъхнах аз.

Той не можеше да знае за способностите ми на „нюхач“^[1], не би трябвало. Тази информация също беше вложена в Знака, но беше достъпна само за лекарите, а не за дребни чиновници в центъра за трудоустройство.

— Жалко — въздъхна служителя. — Тогава… сигурно… боя се, че не мога да ви помогна с нищо. Освен с работата за продавач. Или творческа работа…

От него лъхна нов мирис. Леко тържество. Доброжелателно, аз наистина му бях симпатичен… но все пак — тържество.

Той ме беше вкарал в капан.

— И какво се получава? — тихо попитах аз. — Формално съм напълно самостоятелен и нужен на обществото човек. А всъщност всичко, което могат да ми предложат, е имитация на работа.

— Да — кимна служителя. — Ще бъда откровен с вас: ситуацията е точно такава. Като частно лице мога само да ви посъветвам да постъпите в някой университет, да получите висше образование…

— Вие имате резултатите от всичките ми тестове — казах аз. — Погледнете сами. Към какво имам най-ярко изразени способности?

Служителят въздъхна.

— Боя се, че нямате особени способности към нищо определено. Но когато получите образование, с работата ще е по-лесно.

— Но и тя може да бъде такава… ненужна. Само че няма да ходя по плажа с количка, а ще стоя в офис. Като вас.

— Нашето време е благоприятно за ярко изразените личности. — Той ме погледна косо. — Или за ярко изразените безделници. Първите живеят много интензивен живот. Вторите се задоволяват с това, което им дава обществото. А за „средата“… обикновените, нормални граждани… за тях е най-трудно.

— Разбирам. — Аз станах. — Благодаря ви. Ще помисля върху думите ви.

Служителят също се надигна и ми протегна ръка:

— Помислете, Михаил. И ако успеете да измислите някаква оригинална област за прилагане на вашите знания и умения… ще съм щастлив да помогна!

Едва ли не ми каза директно, че знае какъв съм аз.

— Непременно! — казах аз.

Намерих държавно кафе на съседната улица. Седнах на една свобода маса и към мен веднага се приближи келнер. Много вежлив и важен. „Средата“ на обществото. И той някога е искал да стане велик и богат. И той е ходил в центъра по заетостта. И ето, намерил е своето място в живота. Той е нямал нищо „оригинално“, което да предложи.

А аз имам.

Само че не искам.

Поръчах няколко ястия от безплатния списък. Всичко беше синтетично, освен хлябът.

Неизвестно защо си помислих, че тези хранителни ограничения са нарочни. Обществото може да си позволи да харчи много повече за безполезните.

Само че тогава какъв стимул ще имат хората?

Изпитание с изобилие. Учихме това в училище. Златен век. Всеобща ситост. Невиждан прогрес на науката…

Винаги са ни казвали, че това е хубаво. Погледнато в цялостност — да, сигурно. Само че за отделния човек има варианти.

Ядях супа, която току-що беше приготвена от прах и гореща вода. Супата беше вкусна. Само аз виждах всички химически компоненти, които бяха добавени в нея. Аз съм уникум. Много ценен човек. Ходещ химически анализатор с чудовищна сила.

И на обществото, разбира се, му е неприятно, че не искам да използвам способностите си.

Как мога да съм толкова наивен? Седнах в монорелса и преминах през цяла Европа. Свободен и независим…

Само че — със Знак на шията. А как иначе? Да го изхвърля? Та първият полицай да заподозре, че съм избягало от дома си дете?

Живея в добро време, това е истина. Вече няма войни. Вече няма глад. Почти няма престъпност. И правата на хората нараснаха. Даже „дискриминацията по възраст“ вече не съществува. И със сигурност никой няма да насилва своенравното хлапе-мутант да прави това, което му е неприятно.

Но защо да го насилва, ако може да го принуди?

Знакът виси на верижката си. Фиксира се от сензорите в транспорта, в магазините, в кафетата. И във всеки град, в който отида, вежлив и доброжелателен човек ще ми обясни, че под слънцето има много малко места.

Може да се бунтувам. Може да се шляя по целия свят и да не правя нищо. Но това не ми е в характера, и тези, които трябва, знаят това.

Аз станах и отидох до безплатен видеофон. Намерих в списъка центъра за заетост, набрах номера. И изобщо не се учудих, когато видях на екрана лицето на доскорошния ми събеседник.

— Имам въпрос — казах аз.

— Да, Михаил. Дойде ли ви някаква идея?

Той беше целият във внимание.

— Дойде ми. Ако при вас дойде човек с условно-положителна мутация… свръхвъзприятие на миризми. Ще му намерите ли работа?

— Много рядка мутация! — прочувствено каза чиновникът. — Разбира се, че ще се намери. Доколкото знам, всеки научен център, всяка производствена фирма ще вземат на работа такъв човек. Никакви анализатори, уви, не могат да го заменят. Пробив при синтеза на нови лекарства, получаване на свръхчисти химически вещества… каквото се сетите! Наука, криминалистика, производство на парфюми… трябва ли да обяснявам на вас всичко това, Михаил?

— Не трябва — честно казах аз. — Обясняват ми го още от раждането.

— Мога само да добавя… когато този човек започне да работи, мутацията му незабавно ще бъде призната за положителна и ще бъде внесена в общия списък. Всеки родител ще може да подари на детето си такава интересна способност…

— Наистина ли мислите, че е интересна? — уморено попитах аз. И прекъснах връзката.

А вечер на перона има доста хора…

Аз стоях до информ-терминала и тъпо гледах екрана, към бланката за електронно писмо. Всяка вечер изпращах на родителите си кратки писма. Така ме помолиха, а и аз не исках да се притесняват…

Само че сега не знаех какво да напиша.

— Ще заминаваш ли?

Обърнах се. Игор ме гледаше и се усмихваше.

— Още не знам — казах честно аз. Пристъпих, и маратонките ми радостно запяха „Ние сме виждали много пътища…“

Наведох се и най-накрая им изключих звука.

— А аз мислех, че все пак ще минеш… — каза Игор. Искрено го каза.

— Кажи ми, и ти ли си от онези, които ме контролират? — попитах го директно аз.

— Вече си се досетил? — Игор се ухили. — Щом като на мен, с моите слаби способности на емпат, ми досаждаха цяла година… такъв като тебе сигурно цял живот няма да оставят на мира. Не, Мишка. Аз съм сам за себе си. Не играя такива игри.

Той не лъжеше. Хубаво е, че мога да видя това.

— Следят ме, Игор — оплаках се аз. — Днес ми дадоха да разбера… или правя това, което е нужно на обществото, или ще стана никому ненужен безделник.

— Разбира се — леко учудено каза Игор. — А ти какво си мислеше? Винаги е било така. Само че ако първобитният човек не е искал да гони мамути, въпреки че е можел, другарите му може и да го изядат. А сега просто те изхвърлят в канавката.

— А свободата? — попитах аз. Сякаш Игор беше виновен за нещо.

— Ами ти я притежаваш. — Той отново се ухили. — Ти я получи, изцяло. Не ти ли харесва вкусът й?

— Не.

— Ами извинявай тогава. Друга няма.

Аз погледнах бланката на писмото. Взех светлинната писалка и бързо написах на екрана:

„Повече писма няма да има.“

И натиснах бутона, изпращайки последното си писмо до родителите ми.

— Е, ще заминаваш ли? — попита Игор. — Ако да, можем да тръгнем заедно. Някъде на юг, какво ще кажеш? Там е топло. А на палмите не растат синтетични банани.

— Толкова ли си бърз на тръгване?

— Повече, отколкото си мислиш — засмя се Игор.

— Но това все пак е загуба — казах аз.

— Да — леко се съгласи той. — Имаш два варианта. Или губиш и ти, и нашето сито, благополучно общество. Или печели обществото… е, и ти също.

Към перона бавно се приближи монорелс. Във вагончето влязоха няколко човека.

— Е, тръгваме или оставаме? — нетърпеливо попита Игор. — Не обичам да обмислям много!

— Ако стигна, ще тръгнем — казах аз. — Син!

И скочих на тясната синя ивица в цветния бетон.

— Ама колко пъти да ти обяснявам? — Игор се намръщи. — Не можеш да стигнеш. По никакъв начин. Така е измислено!

— Вярвам ти — съгласих се аз. — Само че, знаеш ли, все едно — ще продължавам да опитвам. Винаги.

Бележки

[1] Нюхач — термин, въведен от С. Лукяненко, който не може да има еднозначен превод на български. „Нюхач“ приблизително означава „цар на мириса“, „майстор по мирисането“, „познавач на миризмите“, „страхотен надушвач“. Също така тази дума в немалка степен се свързва и със значенията на „човек, проявяващ нюх“ — т.е. който има силно развит усет да разпознава скритото зад видимото или пък да предвижда бъдещи събития. — Бел.NomaD. ↑