Сергей Лукяненко
Линията на бляновете (25)

1

Занизаха се дни, забележителни само с едно — покоя. Лайнерът се носеше през хиперпространството, затворен в себе си. Можеше да започне междузвездна война, можеше да изгорят всички планети до една — тук, в крехката метална черупка, си течеше свой живот.

Артур, както подобава на едно възпитано момче, разхождаше момичето от съседната каюта. Кей отново попадна в бара на двойката младоженци, но те и този път не събраха достатъчно кураж. Нищо нямаше да му струва да им помогне малко, но не му излизаха от главата хората от Службата, чакащи го от другата страна на пътя. Той не усети кога повярва в тази мисъл и свикна с нея. Тя сега просто беше с него — кратката схватка в края на полета. Кей не искаше да увеличава броя на хората, които ще се огорчат от смъртта му.

В края на краищата, намери утеха при момиче от обслужващия персонал на лайнера. Тя не се нуждаеше от нищо, освен от малко здрави инстинкти и значително повече пари. А парите Кей харчеше без никакво съжаление.

От вцепенението го извади Артур.

— Майката на Вера Андреевна ми благодари — изтърси той, втурвайки се в каютата. Кей разглеждаше рекламния проспект на „Волантис-пътнически“ и за пореден път се чудеше дали ще може да превземе сам лайнера. По всичко изглеждаше, че не…

— Заради това ли си толкова развълнуван?

— Взеха си довиждане с мен. Довечера слизат от кораба.

До Волантис имаше още три денонощия полет. Не се планираше излизане от хиперпространството. Кей съобщи това на Артур, който тържествуващо се усмихна:

— Лайнерът ще хвърли една совалка за системата на Догар. За там има куп пътници.

Ругаейки се, Кей изхвърча от каютата. Длъжен беше да предвиди подобна възможност, а не да се готви за неизбежна смърт.

Кей намери на товарната палуба третия пилот, отговарящ за качването и слизането на пътниците. Невзрачният човечец, комуто даже помпозната униформа не придаваше никаква внушителност, търпеливо го изслуша. Попита го:

— Знаете ли, че при кацането със совалка съществува определен риск?

— Разбира се.

Кей гледаше човека, който бе вперил поглед в уискито си, и се чудеше накъде бие.

— Имате ли аТан?

— Да, но не е платен.

Колкото и да е странно, този отговор задоволи пилота. Той измъкна от джоба си разграфен лист хартия и каза:

— Има само едно свободно място. Можете да полетите вие или да изпратите сина си.

— Дайте ми списъка — помоли го Кей.

В края на краищата той уговори някоя си Гертруда Тефер да продължи пътя си до Волантис. Описа й разкоша на магазините и непринудените нрави на младежите и й даде достатъчно пари, за да й стигнат и за двете неща. Гертруда се отказа от мястото си в полза на Кей…

Може да се каже, че я пазеше самият Бог. Впрочем, втората сутрин на Волантис Гертруда посрещна разсъблечена и завързана върху каменна маса в градината на разкошна вила. Гостоприемният домакин стоеше до нея с нож в ръка и чакаше изгрева. Младежта на Волантис беше още по-непринудена, отколкото смяташе Кей, а култът към Слънцето Покровител бе станал особено популярен през последните години.

Когато Слънцето изгря, Бог изостави Гертруда Тефер.