Сергей Лукяненко
Линията на бляновете (77)

5

— Те наистина отиват при бурлатитата — замислено каза Лемак. Хиперпространствените координати бяха в достатъчна степен условни, но курсът на преследвания катер се оказа поддаващ се на изчисление.

— Ще успеем ли да стигнем до Урса преди тях? — Кал нервничеше. Тя не се чувстваше твърде уверено в командната зала на миноносеца. Тук властваше техниката, а тя предпочиташе да работи с хора. Екраните на радарите, кратките доклади на операторите, наситени със сленг — всичко това й говореше несравнимо по-малко, отколкото на адмирала.

— Не — Лемак поклати глава — Явно има допълнителен двигател, преимуществото ни в скоростта е минимално. Ще закъснеем с пет-шест часа.

— Ако Къртис има някаква игра с чужди раси… макар и да са членове на Алианса… — Кал преглътна появилата се в гърлото й буца. — Ще бъда принудена да предупредя СИБ на анклава. Ще бъде измяна, ако не го направя.

— Успокой се. Твоята планета, Инцедиос, има ли си вземане-даване с бурлатитата?

— Естествено, те са един от основните ни партньори. Нашите условни координати са близки…

— Изпращате ли често лайнери до Урса?

— Почти всекидневно.

— Защо тогава на Къртис и Алтос им е изтрябвало да отиват на Волантис?

Кал сви рамене.

— Целта им е друга.

Лемак превключи нещо на пулта и върху екрана му разцъфна условна, плоска карта. Мънички флагчета отбелязваха колониите на една или друга раса. До известна степен тази примитивна схема отразяваше и разстоянията между звездите, но не абсолютните, нищо не означаващи на практика, а условните хиперпространствени разстояния.

— Новите граници — Лемак докосна картата и последва уголемяване на онази част от екрана, в която звездите бяха боядисани в двата цвята на Империята, почти неразличими на тъмновиолетовия фон. — Двайсетина полувоенни свята. Ако Артур Къртис се е насочил натам, то изборът на Урса като междинен пункт е оправдан.

— Каква работа би могъл да има там?

— Ти ме надценяваш. Ако можех да се досетя, нямаше да позволя да изтезават детето.

Лемак последователно докосваше с пръст флагчетата, при което излизаха малки тестове: най-общата информация за планетите.

— Кита, Рейън, Селия, Граал… Би могла да е всяка от тях. Ако не успеем да ги прехванем и те стартират от Урса, ще може да се каже по-точно.

— И какво?

— Ще ги настигнем, когато влязат в орбита. И това е всичко. Просто разговорът ни с момчето и верния му охранител ще се осъществи при самата цел на пътешествието им.

— Ако не избягат чрез аТан.

Лемак сложи ръка на рамото на Кал, уверено, покровителствено, но тя не възрази.

— Не, няма да избягат. Не знам защо, но те се страхуват от аТана. Странно за сина на Къртис, но толкова полезно за нас.

От височина стотици километри Урса приличаше на Тера повече, отколкото по-голямата част от човешките колонии. Същото съотношение между водата и сушата, същите спирали на облаците…

Кей беше идвал на планетата — прародина на бурлатитата, само веднъж и не можеше да се лиши от удоволствието лично да осъществи кацането. Той отговори на запитванията на орбиталните бази (куриерски катер на корпорацията „Сетико“, минава транзит, кацане с цел почивка и дозареждане, на борда няма стоки и тежко въоръжение, не се планира излизане извън анклава на Империята). Дадоха им коридор за кацане и очевидно изгубиха всякакъв интерес към малкия кораб.

Анклавът на хората се намираше на малък архипелаг, далеч от централния континент. Бурлатитата не обичаха особено водата и бяха извлекли максимална полза от поместването на половин милион авантюристи в слабонаселената зона: междурасовите контакти бяха изключени и отпадаше необходимостта от поддържане на риболовен флот. Хората, които първи бяха рискували да се появят на планетата на неотдавнашния враг, за няколко години бяха понатрупали прилично състояние от търговията с риба.

До границите на стратосферата Кей управляваше катера с плазмените двигатели, после премина на енергоемките, но екологично чисти, гравитационни двигатели. Бурлатитата бяха смахнати на тема екология — нормално за раса, чиито планети никога не са били щурмувани, но за сметка на това са били засипвани с всички известни видове отрови.

В анклава имаше само един космодрум — Имперския, както и предвиждаха условията на договора. Дадоха им зона на кацане в най-отдалечения ъгъл на площадката, сред подобни на катера дребосъци: земни и мелконски яхти, катери, малотонажни товарни кораби. На Кей му се стори, че забеляза и малък диск с характерното оцветяване на Съюза на алкарисианите — рядък гост в световете на Алианса. Военни кораби нямаше — те се обслужваха в орбиталните бази.

— Ще поостанеш ли? — попита Андрей, когато катерът докосна бетона. Кей поклати глава. С допълнителния двигател биха могли да достигнат Граал за три денонощия и дано Артур Къртис оцелееше през този кратък срок.

Горещата обвивка едва доловимо пращеше: спускането с включено защитно поле беше все едно директно да обидиш бурлатитата. Кей погледна екрана за външен обзор — между корабите лъкатушеше, приближавайки се към тях, отворената кола на сервизната служба. Времето беше топло, а от редките облаци — дело на старанията на метеоролозите на бурлатитата — рядко валеше дъжд.

— Ако искаш, аз ще се погрижа за всички формалности — предложи Андрей. — Разходи се из територията… не бързам.

Кей потисна желанието си да се откаже. Без него катерът не можеше да излети, едва ли дори киборгът беше способен да заобиколи заложените в компютъра правила.

— Три часа — наполовина предложи, наполовина помоли Кей.

— Пълното зареждане и ремонтът ще заемат двойно повече време.

— Можеш ли да почакаш?

— Да.

— И ще ме дочакаш?

Андрей извърна глава. Имаше нещо жалко в едва доловимото шумолене на синтетичните псевдомускули — шията и почти целият торс на киборга бяха изкуствени.

— Когато все още можех да чувствам — каза той, — Лика Сейкър ми беше любовница. Не мога да върна предишните си емоции, но ги помня. Майката на фамилията ми нареди да ти помогна, с каквото мога. Кас/с/ис имаше негови си причини да бъде предан, аз си имам свои. Ако й вярваш, можеш да си напълно спокоен.

— Кажи й, че си ми оказал много ценна помощ.

— Ще й кажа. Не притежавам нито тщеславие, нито скромност. Но ми е приятно да знам, че все още съм й полезен.

Кей излезе от командната зала с лек студ между плешките. Какъвто и боклук да беше Къртис-старши, аТанът, избавящ човечеството от подобен път към безсмъртието, изкупваше всичките му грехове.

Освен още неизвършените, разбира се.

— Благодаря — каза Артур. — Ще се постарая да не ставам досаден с подобни молби.

Томи сви рамене. Техните отношения за денонощие „запознанство“ придобиха доста странен характер и биха накарали всеки психолог да изпадне във възторг. Артур беше осакатен физически, а Томи — духовно. Понякога се разбираха от половин дума, понякога опитите за обяснение не даваха нищо, освен взаимното им озлобяване.

— Стига, бе, нали киборгът влиза тук, няма да викаш Кей, я!

— Ти знаеш ли какво е замислил той?

Томи поклати глава.

— Ама че охранител е избрал татко… — Артур тихо се засмя.

— Аз го избрах пръв — със същия тон отвърна Томи.

Те още се кикотеха, когато вратата се отвори и обектът на разговора им влезе в каютата. Кей беше в бял костюм с бродиран на гърдите лотос — емблемата на „Сетико“.

— Забавлявате ли се? — полюбопитства той, с което предизвика само нов пристъп на смях. Артур, вече избавил се от регенериращия мехлем, беше полулегнал върху възглавниците. Томи седеше до него. Ако по-рано на Кей му се струваше, че Томи е в доста окаяно състояние в сравнение с Артур, сега момчето му изглеждаше като олицетворение на здравето.

— Дълго ли ще бъдем тук? — попита най-накрая Томи.

— Най-много половин ден… — Кей разглеждаше своя питомец. Артур изглеждаше прекалено безгрижен — или Андрей бе прекалил с транквилизаторите, или Къртис-младши наистина беше повярвал в обещанията на телохранителя. — Арти, ще пуснеш ли приятеля си с мен?

— В анклава ли? Какво пък ще прави там? — Артур бе искрено учуден.

— Представи си, никога не е бил там. Изобщо, за пръв път е на планета на чужда раса.

— А… Ще отидеш ли?

— Ще отида.

Томи нямаше намерение да се колебае или да натрапва компанията си на Артур. Мислено Кей отбеляза, че момчетата грижливо избягват да се обръщат един към друг по име. Тази безличност на обръщенията можеше да бъде или признак за детско взаимно презрение, или обратно — странна, недетска деликатност. По-скоро второто — Томи, ставайки, леко потупа Артур по дланта, сякаш опитвайки се да го ободри.

— Купи руеп от пристанището — посъветва го Артур.