Сергей Лукяненко
Линията на бляновете (56)

7

Каилис посрещна Кей с дъждовно сумрачно утро. Той почти беше забравил, че на света има и есен, но богатите планети като Таури или Тера, които можеха да си позволят пълна климатизация, не бяха много. Пътниците — по-малко от трийсет души — стояха под търбуха на лайнера в очакване на превоз. На четирийсет метра по-нататък, при товарния трюм, вече бяха разтоварили всички контейнери.

— Само дето не плюят по нас — промърмори стоящият до Кей мъж. — Не намирате ли?

Кей само сви рамене.

— И така е всеки път, когато долетиш с товарно-пътнически от Таури…

Дач гледаше дъжда. Сивият бетон, прострял се до хоризонта, бе покрит с деформираните огледала на локвите. Духаше влажен вятър, очевидно дъждът си валеше сериозно от дълго време. Топлината, прииждаща от горещата обвивка на кораба, само подчертаваше неуютността.

— Имперските кораби пристигат за три денонощия, а и цената… Случайно да сте в течение защо повишиха цените?

Лайнерът най-накрая съвсем се намокри и по него потекоха струи почерняла вода. Светът сякаш бе забулен с тъмна завеса.

— Аз съм тук случайно — каза Кей.

— Да, ама вдигнаха всичките цени — оживи се мъжът. — Всички посоки, всички видове превоз. Ето…

— Нещата вървят към война — сухо отвърна Кей. Случайният му събеседник млъкна, обмисляйки. После пресилено се засмя:

— Вие сте песимист! Разправят, че е имало поредица диверсии в заводите за гориво и…

— Нали ви казвам — война — търпеливо обясни Кей. Оранжевият автобус на космическото пристанище плавно спря под търбуха на лайнера.

— Вие сте песимист — тъжно повтори мъжът.

— А вие сте бърборко.

Кей вдигна сака си и тръгна към автобуса. Беше прекарал петте денонощия на полета, без да излиза от каютата си. Не се чувстваше добре. Провалил се беше… напълно се беше провалил като телохранител.

Макар че продължаваше да си бъде нелош убиец.

Таурийският лайнер се бе приземил не на местния космодрум, където Кей го очакваше хиперкатерът му, а на Имперския, построен по проект, типов за всеки свят. На Таури мрачните виолетови куполи изглеждаха високомерни и старомодни. На Каилис, обгърнати от дъжда, те си бяха съвсем на мястото. Автобусът се носеше по стартовата площадка, следвайки сложни дъги при заобикалянето на малобройните кораби. Кей, седнал до прозореца, наблюдаваше как в далечината стартира шлеп — стар и доста претоварен, ако се съди по бавното, тежко издигане. Местните чиновници не следяха прекалено строго какво е състоянието на корабите.

Но поне тук никой не се пъхаше под самите дюзи.

Митническата проверка също се оказа формалност. Стандартен тест за заразни болести, тънка книжка със закони — местните добавки към общоимперския кодекс, декларация, позволяваща да се превозва не повече от двуседмичен запас наркотици за лично ползване и строго забраняваща притежаването на неизвестния за Кей „Ангарски меморандум“ в каквато и да било възпроизводима форма.

За „Пчелата“ и „Конвоя“ на Кей му се наложи да плати малък данък, но оръжието не предизвика никакви въпроси. У него дори остана усещането, че биха му разрешили да вкара на планетата и „Шанса“.

Каилис му се бе сторила доста либерална планета и предишния път.

Той изпи едно кафе в ресторантчето на втория етаж и с мъка се справи с пържолата с вкус на синтетика. В бюрото за коли под наем му предложиха няколко автомобила. Той си избра „Мицан-торнадо“, местно производство, с което си спечели симпатията на служителите. „Мицанът“ не изглеждаше разкошно, но под пластмасовия капак се криеше мощен мотор и приятелски настроена система за управление, произведена по мелконски лиценз. На съседната площадка се даваха флаери под наем, но Кей нямаше намерение да се отправя на дълго пътуване. Всичко, което му трябваше, беше в столицата на Каилис, Ангобад.

 

 

Нарасин Хан работеше в хотел „Лошо време“ вече шеста година. Достатъчно дълъг срок, за да може още при първия поглед към клиента да избере за него подходяща стая — най-скъпата, на която би се съгласил.

Но при този клиент портиерът не почувства нито пари, нито липсата им. Само големи неприятности.

— Трябва ми колегата ти.

— Кой? — Желанието на Нарасин да спори се изпари някъде.

— Набит, с моя ръст и къса брада.

— Ами… — Нарасин срещна погледа на мъжа и се запъна. Стойката, зад която приемаше клиентите, беше достатъчно висока, а за да се повдигне бронираното стъкло, бе необходимо само натискане на бутона. Но на Нарасин не му се вярваше, че това ще помогне. На колана на мъжа имаше много голям кобур, а самият той създаваше впечатление за човек, чупещ бронирани стъкла по време на сутрешната си разгрявка. — Очевидно, Дьордж Саване?

— Ти ще кажеш. Къде е той?

Нарасин безпомощно погледна към хотелския детектив. Той седеше в далечния ъгъл на вестибюла, зад екрана на вътрешен контрол. Явно увлечен от ставащото в някоя стая.

— Не ме карай да убивам стареца — спокойно каза мъжът — Кое ти харесва повече: три трупа, включително и твоя, или един, който няма никакво отношение към теб?

Нарасин Хан направи отчаян опит да събере цялото си мъжество.

— В какво ме забърквате, мистър? Какви трупове? За съучастничество тук наказват по-строго, отколкото за убийство.

Неочаквано тези думи имаха ефект.

— Колкото по-бързо намеря колегата ти, толкова по-големи шансове има той да оцелее — спокойно съобщи мъжът. — Засега в нищо не си се забъркал.

— Той е в стая сто и седем — Нарасин взе решение. — Работил е през нощта, сега почива…

— Благодаря.

Мъжът се отдалечи от рецепцията, после се обърна и допълни:

— Имай предвид, че имам аТан.

В бюрото си Нарасин имаше старичък, но надежден лазерен „Стил“, а чрез комутатора би могъл да се свърже със стая сто и седем за две-три секунди. Но той седеше неподвижно, гледайки увлечения в шпиониране детектив. Притежаването на аТан е прекалено тежък довод за беден служител в скромен хотел. С Дьордж никога не са били приятели, явно нямаше и да станат.

 

 

Кей чука на вратата три минути — тихо, но монотонно. За миг дори му се мярна мисълта, че портиерът го е излъгал.

После вратата се отвори.

— Това е служебна стая — запълвайки отвора, каза мургавият брадат човек. — Какво искате?

— Сега ще узнаеш — отвърна Кей, хващайки Дьордж за реверите на пижамата. Платът запращя, но той натика смаяния портиер в стаята.

— Ти, животно… — Саване се отскубна, разкъсвайки пижамата. И застина, вглеждайки се в лицето на Кей.

— Аз съм. Позна ли ме?

— Мистър… — По лицето на Дьордж се смениха всичките възможни емоции. — Изключително се радвам… вещите ви са невредими… аз се осмелих…

— А, ти освен всичко друго и крадеш?

Кей удари портиера в корема, чак в последната секунда съобразявайки, че му е нанесъл бурлатския удар със забавено действие. Дьордж Саване се строполи на пода, без да издаде обаче никакъв звук. Страшно го болеше, но очакваше и много по-лоши неща.

— Повече няма да те бия — обеща Кей, — ако проявиш благоразумие.

— Мистър… Кей Алтос? — Саване леко му се усмихна от пода. Явно не беше от глупаците, които ще се опитат да се бият. И усещаше разликата между любителя и професионалиста. — Не съм виновен, мистър Алтос. Ще ви върна вещите, всичко ще върна.

— Така ли? И с какво ще ме ощастливиш? — Кей не беше съвсем на себе си. Не възнамеряваше да убива портиера, особено пък с удар, научен от извънземен.

— Дрехите, вещите, триста „хартийки“, „Пчела“, кредитна карта… — занарежда Саване.

— Дори и дрехите? В какво тогава са ме погребали?

Дьордж предпазливо се надигна. Нямаше опит в общуването с преминали през аТан — в „Лошо време“ не отсядаха богаташи.

— Не знам, полицията отнесе тялото, очевидно са го кремирали.

— Отвратително! — Кей се настани на разхвърляното легло, сложи възглавницата зад гърба си. — Постоянно не ми върви. Добре, остави всичко за себе си.

Дьордж пооправи разкъсаното горнище на пижамата си. Самоувереността му започна да се възвръща.

— Това беше трагедия за целия хотел, мистър Алтос. Не бяхме имали убийство почти две години. Изключително неприятно, повярвайте ми…

— О, я стига. Досещаш се кой ми трябва, нали?

Портиерът закима:

— Момчето?

— Момчето — съгласи се Кей. — Славното момче с алгопистолета.

— Той избяга през прозореца… втори етаж, нали разбирате…

Кей поклати глава:

— Не, не разбирам. На вашата скапана планета имам длъжник. Или онова момче, или ти.

По тялото на Саване изби пот.

— Почти нищо не знам, повярвайте ми! Той каза, че се е договорил с вас по телефона. Прибрах петарка, но откъде…

— Дори във вашата дупка не пускат толкова лесно в хотелите. Какви документи ти представи, освен петарка с портрета на императора?

— Училищен пропуск, но не помня името.

— А на мен ми се стори, че имаш отлична памет за имена.

Саване се предаде:

— Да, спомням си. Сигурно беше фалшификат, но…

— А, ти и на момчето искаше да му съдереш кожата? За мълчанието? — Кей Дач поклати глава — Камък ми падна от сърцето, благодаря ти. А сега — името!