Сергей Лукяненко
Линията на бляновете (19)

7

Идвайки на себе си — в редките минути, когато инжекцията вирофаг понижаваше равнището на токсин в кръвта, — Кей размишляваше в стерилната чистота на празната болнична стая. Бълнуванията спряха, съзнанието беше ясно, макар и посърнало. Сега той можеше само да оздравява — или да умре, ако вкарваният в него на огромни дози вирофаг мутира и реши, че плътта му е вирус. Меките лапи на манипулаторите го миеха, сменяха чаршафите му и вкарваха във вените му лекарства и мътна хранителна течност.

Когато в стаята влезе жена, облечена в зелен лекарски екип, но с отворен шлем, Кей разбра, че е оцелял.

— Казвам се Изабела — сядайки на ръба на леглото, каза тя.

— Прекрасно име — съобщи Кей, с труд изговаряйки думите. — Вие сте русокос ангел…

— Как се казва жена ви?

— Карина.

— Също много мило — кимна жената. — Аз съм вашият лекар. Не усещате ли празнини в паметта си?

В небесносините очи на жената имаше студенина. Дълъг живот и многогодишно служене на императора. В известен смисъл тя беше и лекар-хирург, отрязващ ненужните клетки на социалния организъм.

— Не… струва ми се… мога ли да загубя паметта си, мис?

— Ще проверим.

И те провериха. Кей й разказа за своето детство, за чичо си Раул, който му бе оставил неголямо наследство, за климата на Ендория, за това как понякога бе избягвал да си плаща данъците, за запознанството си с Карина и раждането на Артур.

— Той общо взето е добро момче. Не изостави баща си. Всичко ли е наред с него, мис?

— Императорът не изоставя своите поданици в беда — с достойнство съобщи Изабела. — Как загина корабът ви?

— Излетяхме от Ендория на тринайсети вечерта, в шестата декада на източните ветрове…

— Интерфазовиците обикновено не капризничат, но очевидно…

— Артур беше разкъсан на парчета, да не дава Бог да видите подобна гледка…

Лицето на Изабела си оставаше безизразно. Тя беше виждала много по-страшни неща от разкъсано на парченца момче.

— …аТанът сработи, а аз никога не повярвах напълно… Влязохме в тази плевня, а там — мъртъв старец и всякакви трактори…

Изабела положи длан върху гърлото на Кей. И без каквито и да било емоции каза:

— Не е хубаво да се лъжат слугите на императора. Трябва ни истината, самата истина, Кей. Животът ви все още е толкова крехък… а вие лъжете.

— Мис — заговори с пресипнал глас Кей, — той стреля в нас, какво можех да направя? Боже, всички тук са откачили…

Изабела избърса ръката си в чаршафа и се усмихна.

— Сега е по-добре. Императорът не се безпокои от смъртта на метежници и бандити, но обича искреността.

Кей припряно закима.

— Вие ловко сте се измъкнали от неприятностите, Кей Овалд. Този комбайн е в кръв от гумите до кабината, сякаш е бил в кланица.

— Мис, имах проблеми със съобразяването, докато карах комбайна. Опитаха се да ни спрат… нали не съм ранил хора на императора, мис?!

— За ваше щастие, не — студено отвърна Изабела — Вие сте много голям късметлия. Обикновен търговец… и такава ловкост. Винаги са ме смущавали хората, излизащи от рамките на професията си. Вашата работа е търговията, а не войнските подвизи.

— Ние, Овалдовите, винаги честно сме служили на император Грей! — повишавайки глас, каза Кей. — Дядо ми, Артур, на когото кръстих сина си, по време на Смутната война…

— Недейте, Кей. За подвизите на дядо ви вече чух достатъчно от детето. Те нямат отношение към вас.

Вече при вратата Изабела добави:

— Ще съобщим на Ендория за вашето чудодейно спасение. Какво да предадем на жена ви?

— Че я обичам… и я моля да не се притеснява.

— Последното засега е преждевременно.

Вратата се затвори и Кей отпусна глава върху възглавницата. Оставаше му само да се надява, че старият хитър лисан Къртис е предвидил всичко. Че е по-умен от стариците от Службата за имперска безопасност.

В кабинета си, обзаведен семпло, както и подобава на слугите на императора, Изабела Кал съставяше седмичния отчет. Рутинната работа, по традиция вършена от заместника на регионалния командващ, й доставяше удоволствие. Обикновени цифри — за загубите сред мирното население, разходите на Службата, броя на вербуваните агенти. Но колко работа се крие зад тях, колко животи — и още повече смърти.

Колко власт!

Съобщението от Ендория дойде чак вечерта. Изабела прелисти официалната справка и изгледа филма, заснет от агента в дома на Овалдови. Високата слаба жена, Карина Овалд, се разплака, щом видя снимката на Кей — с отслабнало, полубезумно лице. Но веднага дойде на себе си и нападна агента с въпроси: Как да се свърже? Защо не са й съобщили по-рано? Ние не сме последните хора на Ендория! Няма ли да плати Службата полета й до Инцедиос?

— Мършава мръсница — заключи Изабела, изключвайки записа. Този търговец нямаше вкус. Жената трябва да притежава и други неща, освен красивото личице. Но сега беше ясно на кого се е метнал синът му… — Артур Овалд, наблюдение — нареди тя.

Екранът отново оживя, но Артур го нямаше в малката стаичка.

— Търсене.

Артур Овалд беше под душа. Изабела наклони глава настрани, разглеждайки момчето. Красиво хлапе. Бащата също си го биваше, но бе по-груб, по-обикновен…

Междувременно момчето седна на дъното на ваната и се зае с онова занимание на пуберите, за което душът е най-удобното прикритие.

Кал почувства, че започва да се възбужда. От работата рядко й оставаше време за секс.

След като включи екранирането, Изабела извади от долното чекмедже на бюрото вибратор. Без да откъсва поглед от екрана, качи краката си върху бюрото.

Артур се къпа достатъчно дълго, за да получи Изабела Кал всички желани емоции. След като се приведе в нормален външен вид, тя включи автоматичния секретар и каза:

— Семейство Овалд. Червеният режим се отменя. Жълт режим за една седмица. Оперативна работа — Луис Номачи. Видеоконтрол… с видеоконтрола ще продължа да се занимавам аз.

Неотдавнашното усещане й хареса. Това, което й се налагаше да върши с директора на Службата Кърт, носеше малко удоволствие.