Сергей Лукяненко
Линията на бляновете (54)

5

Артур не помнеше как са го пренесли в кораба на Службата. Мелконецът или не беше преценил добре, или нарочно го бе поразил със зашеметяващо мощен заряд. Болката в гърдите накара момчето да дойде на себе си.

Малка квадратна стая — копие на дарлоксианска клетка, само че непрозрачна… отвътре. Тоалетна чиния, умивалник, дунапренов дюшек на пода. Той лежеше, облечен, а мъж в силова броня прикрепваше електроди към гърдите му.

— Свести ли се? — попита го Номачи, без да прекъсва работата си. Вкара под кожата на момчето поредната платинена игла, отгоре постави фиксираща ципа. — Интересно ти е какво правя ли?

Артур кимна.

— Много просто, приятелче. Това е реанимационен комплекс. Ако спреш сърцето си или престанеш да дишаш, то комплексът ще поеме управлението на тези функции. Ясно ли е?

Вратата на камерата се отвори. На прага стоеше Изабела Кал, жената, разпитала Артур на Инцедиос. В същата свободна синя пола и бяла блуза с широки ръкави. Къртис не я беше познал под силовата броня в къщата, но сега почувства странна гордост. Интуицията не го беше излъгала. Бяха избягали навреме от Инцедиос, но службата бе успяла да ги догони.

— Свърши ли, Луис?

— Ей сега.

— Приключвай и иди в командната зала. Тук е прекалено тясно.

— По-добре да се изпотя в бронята, но няма да позволя момчето да се измъкне — с лека обида изрече Номачи.

— Браво.

Луис прикрепи към кожата на момчето управляващата микросхема. Измъкна спрея с фиксатора и внимателно покри гърдите на Артур с прозрачна ципа.

— Готово.

— Върви!

Номачи се надигна, хвърли на Артур последен доволен поглед и тромаво излезе. Къртис-младши и Изабела Кал останаха насаме.

— Ето че отново се срещнахме — каза Кал почти нежно, заставайки на колене до Артур. — Нали знаеш какво ми е нужно?

— Добър психотерапевт.

Изабела се засмя. Гласът й беше звънък, щастлив.

— Не, сега това няма значение. Ти си Артур Ван Къртис. Ще отречеш ли?

— Няма да отговарям на въпроси.

— Ние умеем да ги задаваме, Артур. Вие изгубихте и ти нямаш избор.

— Къде е Кей?

— Значи ти искаш да задаваш въпроси? Добре, ще ти отговоря. Кей скоро ще го доведат.

— Ха-ха — каза Артур с най-противния глас, на който бе способен.

— Уверен си в силите му? Няма да споря. При малко късмет добре трениран човек може да се спаси от бурлати… или дори да го убие. Но Кей не ми трябва особено. Той е пешка, прикриваща краля. А самият крал… — Изабела протегна ръка и потупа Артур по бедрото — … кралят е в пат.

— Знаете ли — замислено каза Артур, — аз изобщо не се притеснявам от вас.

На лицето на Кал се мярна странно изражение, сменено с усмивка:

— Ти не си на дванайсет, приятелче. Хитрият ти татко те е подложил на аТан, за да заблуди всички. На шестнайсет си и мисля, че си имал достатъчно момичета, за да свикнеш…

— Не — Артур се усмихна и Кал не хареса усмивката му. — Аз съм стеснителен. Но от вас не ми пука. Вие вече сте мъртва. От момента, в който насъскахте против мен и Кей бандата си. Не се комплексирам от трупове.

— Ще се наложи да ти доказвам, че съм жива.

Гласът на Кал не обещаваше нищо добро. Но ръцете й, изглежда, живееха свой собствен живот.

— Вие няма да имате аТан, няма да имате работа, няма да имате роднини — продължаваше Артур. — Ще ви заточат в такава дупка, която дори си няма име. По лично нареждане на императора… той… ще се… съгласи… с Ван Къртис…

— Е, как е, още ли съм жива? — Кал се засмя.

— На вас наистина ви трябва психиатър — каза Артур.

— Не, момче. На мен ми трябва „аТан“ и ти ще ми разкажеш как баща ти осъществява последния етап на монтирането. Трябва ми инструкция как се убиват хора с невронна мрежа. И последното, което ми трябва… — Кал се наведе над момчето и прошепна: — Истината за това накъде летеше. Каква е тази работа, че Къртис праща за нея сина си?

— Устата ви вони — каза Артур.

— Ти ми омръзна — съобщи Кал. Вратата на камерата се отбори и жената се изправи. Маржан Мухаммади ги гледаше безизразно. — Добре е, че дойде. Поработи с момчето.

— До каква степен?

— До три „а“. — Кал намигна на Артур: — Ще ти хареса.

„Шансът“ не беше особено тежък. Шестцевната автоматична неприцелваема система с лазерен огън, иначе казано — ветрилната лазерна конструкция на Мартизенски, на езика на простолюдието — „дърворезачката“, приличаше най-вече на старинна многоцевна картечница. Шестте цеви бяха събрани в пакет около въртяща се ос. Всяка цев бе леко отклонена встрани. При работа въртящите се лазери се включваха за неопределено време в случаен ред, което им даваше време за охлаждане и осигуряваше обширна зона на поразяване. Това оръжие беше сродно с „Ултиматума“, оръжие от Смутната война, предназначено за зле обучени войници или за бой на единак с група.

На Кей му бе приятно да се смята за единак. Той не знаеше колко хора и извънземни ще излязат насреща му. Хенриета беше видяла четирима, но това още нищо не значеше. Впрочем мелконецът можеше да бъде броен за десетима, както и момичето-механистка.

Той вървеше през градината, внимателно опитвайки се да открие някакви следи. Противниците му също бяха професионалисти. Бе напълно вероятно корабът на Службата вече да е в орбита и да му остане само да се любува на оголеното от трева място, откъдето е стартирал корабът.

Сетне Кей почувства миризмата на изгоряло. Ветрецът я донасяше от запад. Той едва не мина покрай целта си. Корабът се бе приземил съвсем близо до къщата.

— Надявам се, че градината ви е застрахована… Ванда Каховски — каза Кей, сваляйки предпазителя на „Шанса“. Цевите на лъчемета тихо запяха, завъртайки се. Нямаше вибрации, оказа се, че ветрилникът е отлично балансиран, и Кей кимна със задоволство.