Серия
Прекрасната далечност (3)
Оригинално заглавие
Почти весна, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 9 гласа)
Корекция
NomaD (2009)

Зад дебелото студено стъкло умираше зимата. Влажните безформени снежинки се сипеха върху черната земя, върху мокро проблясващия под светлината на лампите асфалт, върху забързаните фигури на минувачите. В далечината като бели гребени се движеха вълните на морето. Вече трети ден в Балтика бушуваше буря.

С края на окото си видях мъж, седящ на пет метра от мен. Твърде старателно се опитваше да не ме поглежда…

Някога не обичах такива като него — нерешителни и настойчиви едновременно. Тяхното появяване означаваше неизбежни молби и не по-малко неизбежен отказ. Но в момента предстоящият разговор не предизвика никакви емоции. Мъжът можеше да има хиляди причини да иска да се срещне с мен. А аз имам само една причина да стоя в чакалнята на регионалния генетичен център.

Залата беше голяма — болезнена предвидливост на строителите. Но изобилието на модни скулптури от цветно стъкло, тропически растения, провиснали от прозрачния таван чак до пода и огромни аквариуми с ярки рибки я правеха почти уютна. Тиха музика заглушаваше гласовете, приглушена светлина размиваше лицата. Тук не е прието да се говори високо, тук не е прието да разпознаваш околните. Тук не плачат от мъка и не се смеят от радост. Тук просто чакат.

— Вашият талон, ако обичате. — Момиче в зелена униформа се беше приближила към креслото ми.

Подадох й малък бял правоъгълник. Никакви имена, само десетцифрен номер и снимка.

— Вашият резултат. — В дланта ми легна запечатан плик със същия номер, както на талона. — Късмет.

Кимнах. Думите на момичето бяха формалност, заучена формула на вежливост. Но колко ми трябва сега именно късмет… Поне мъничко късмет. Малко зелено печатче върху гербовата хартия в плика.

— Благодаря — полугласно казах аз. — Благодаря…

И скъсах плътния плик — внимателно, в самия му край, както са правели преди мен милиони, стотици милиони хора.

Листът беше твърде голям за онези няколко реда, които диагностичният компютър беше отпечатал тази сутрин върху него. И нищо чудно — в хартията бяха пресовани лентови микросхеми, които предотвратяваха фалшификацията по-надеждно от всякакви печати и водни знаци.

Михаил Кобрин, 18 години

Соматично здрав.

Експериментална мутация на ембрионален стадий тип ОЛ-63 с положителни резултати. Генотип — 81% чисти, 19% слабо негативни. Жълт печат.

Екатерина Новикова, 16 години

Соматично здрава.

Генотип: 67% чисти, 32% слабо негативни, 1% средно негативни. Жълт печат.

Взаимна генетична съвместимост:

Съвпадение на рецесивни негативни гени от тип ЦМ-713.

Абсолютни противопоказания.

Възможност за оперативна терапия — 0%.

Червен печат.

Той стоеше най-отдолу — този същият червен печат с надпис: „Забрана. Генетичен контрол“.

Стисках в ръцете своя лист-присъда, сякаш възнамерявах да го разкъсам на части или да го смачкам на топка и да го метна в нечие лице. Например на мъжа, който се приближаваше към мен с напрегната, съчувствена полуусмивка…

— Червен печат ли, Миша?

Аз не го замерих със заключението на генетиците. Аз кимнах безпомощно. И веднага, проклинайки се за тази безпомощност и желанието да заплача, казах:

— А вас какво ви интересува? Кой сте вие?

— Онзи, който може да помогне. — Той клекна пред мен, изгърбения в мекото ниско кресло. — Наричай ме Едгар.

— Никой не може да ми помогне — казах аз с разгаряща се ярост. — Обичам момиче, с което сме генетично несъвместими. Ние никога няма да имаме деца.

— И това не те устройва?

— Защо не вървиш на… — процедих аз. Прозвуча доста жалко и Едгар не се смути от това предложение.

— Аз наистина мога да помогна.

Напрежението в гласа му беше изчезнало. Спокоен тон. Поддържано, гладко избръснато лице. Светлите коси са късо подстригани по последна мода. Строг сив костюм в онзи делови стил, който сигурно не се е променял от двайсети век насам. Тясна вратовръзка в тон с ризата.

Против волята си почувствах, че започвам да му вярвам. Разбира се, неговото дружелюбие не е безкористно… Но червеният печат те кара да се хващаш за всяка сламка.

— Какво можете да направите? Тук е написано, че операцията е невъзможна.

Едгар сви рамене. И предложи:

— Може би ще е по-добре да идем у нас? Не е далеч, освен това съм с кола. Нали нямаш нищо против?

Кимнах. Разбира се, че нямам.

* * *

Той живееше в малка виличка на брега на морето. Към къщата водеше тясна бетонна пътечка, очевидно — само за един. Какво пък, високият статус на Едгар се виждаше от пръв поглед. И в същото време край къщата нямаше нито хангар, нито площадка за флаери. Изглежда Едгар беше домошар саможивец…

Но сега виждах пред себе си гостоприемен домакин. Той се поинтересува какво предпочитам: чай, кафе или пунш. Настани ме в удобно, явно неговото любимо кресло до камината, извини се и изчезна в кухнята. След няколко минути се върна с поднос, където, освен вдигащото пара кафе, стояха миниатюрни бутилчици с коняк и балсам. Внимателно отмервайки лъжичка балсам, аз забелязах как Едгар наля коняк в кафето си. Много повече, отколкото е нужно за приятен вкус. Притеснява ли се? Нека. Аз също съм напрегнат, макар и да разбирам, че надеждата ми в Едгар е малка. Може да ми помогне само чудо.

През това време Едгар взе от масичката за списания дървена кутия. Отвори я и извади къса дебела пура. Посегна за масивната запалка, направена от същото червеникаво дърво…

— Недейте — тихо помолих аз. — Иначе ще се наложи да си тръгна.

Едгар припряно остави пурата. Каза с усмивка:

— Извинявай, Миша. Почти забравих, че си „нюхач“[1]. Най-добрият в света, ако се вярва на вестниците.

— Единственият в света. „Нюхачите“ са просто хора с тренирано обоняние. Те приличат на мен колкото вентилатор — на турбореактивен двигател.

— Образно, но неясно. До момента ти изобщо не прояви способностите си. Даже реших, че съм сбъркал и съм довел друг, а не Михаил Кобрин.

Виж ти. А твърдиш, че си забравил за способностите ми. Не, помниш много добре, Едгар. И сега обмисляш дали мога да направя нещо, без което не можеш да живееш…

Умишлено без да обръщам внимание на Едгар, аз изтрих със салфетката и без това чистите си пръсти. Съсредоточих се и с бързо движение извадих от ноздрите си парцаливите, мъхнати топчета на газовите филтри. Хвърлих ги в камината — синтетичното влакно на филтрите губи способността си да абсорбира миризми за около половин ден. И поех дъх — бавно, дълбоко.

За момент ми причерня. После зрението ми се върна, очертанията на предметите станаха по-резки. А във въздуха увисна разноцветна, примигваща, шумяща паяжина от миризми…

— Вече една година живееш сам тук — тихо казах аз. — През това време при теб три пъти са идвали жени. Винаги различни. А преди това си живял с жена си и двамата синове. Те са те напуснали — така ли е, Едгар? След това си започнал да пиеш, много да пиеш. Коняк, водка, уиски, вино… Пушиш — тютюн, а понякога и трева[2]… Днес не си пушил нито едното, нито другото, и сега ти е неуютно… Какво още да ти разкажа?

— Достатъчно, Миша. Напълно достатъчно. — Едгар ловко, без да гледа, изля коняка в остатъците от кафето си. Изпи го на екс. — Прав си, почти за всичко си прав.

На лицето му имаше странно изражение. Нещо от казаното му беше причинила истинска, неподправена болка. А нещо, точно обратното — беше събудило надежда…

— Само в едно сгреши. Семейството ми загина, Миша. Отказа автоматичното управление на флаера. Казват, че такова нещо се случва веднъж в годината. Оказа се тяхната година.

Той не лъжеше. Много лесно се разбира кога човек лъже и кога казва истината. Променя се миризмата на потта, толкова рязко и неочаквано, сякаш пред мен внезапно се оказва съвсем друг човек.

— Извинявай — смутено казах аз. — Трябваше сам да се досетя. Всичките им вещи са останали в къщата — и дрехите, и козметиката, и играчките…

— И това ли усещаш?

— Да.

Едгар ме гледаше в очите без да мига. После каза полугласно:

— Много се радвам, че те намерих, Миша. Ние можем да си помогнем един на друг. Ти ще ми върнеш сина. А аз ще ти подаря пълноценно семейство. Такова, в което ще бъдат не само любимото ти момиче, но и вашето дете.

Зави ми се свят. Миризми — хилядите, милионите миризми на чуждата къща — се стовариха върху мен с чудовищна сила. Рецепторите, заемащи девет етмоидални раковини в моята мутирала носоглътка, жадно поглъщаха информацията. Миризми на хора, загинали преди една година. Миризма на храна, изядена миналата есен. Миризми на отдавна изпити вина… Дори не можех да проговоря, не можех да попитам какво иска от мен, не можех да стана, не можех да помръдна. Слабият, далечен глас на Едгар почти се губеше в тази какофония от миризми, звуци и цветове…

— Някога замислял ли си се защо всички ние толкова се стремим да имаме деца? Момчета на твоите години са се влюбвали и са мечтали за сватба във всички епохи. Ни никой от тях не е възнамерявал незабавно да се сдобие с дете. А много хора са изживели целия си живот без деца и не са се чувствали ощетени.

Нова нишка в трептящия цветен възел. Бълбукащ звук на наливан коняк. Сложна рисунка на миризмата…

— Ние сме раса от уроди, Миша. Раса от генетични уроди. Ние повредихме телата си с аварии в атомни реактори и химични заводи. Ние предизвиквахме мутации, които трябваше да ни направят по-добри… По-добри, отколкото можем да бъдем. Ти също си резултат от тези експерименти, Миша. И прекрасно знаеш колко струват… иначе нямаше да ходиш с филтри в носа, опитвайки се да забравиш дарбата, която са ти вложили. Ние сме здрави телесно, но в нашите тела спят генетични бомби, проклятието на бъдещите поколения. Деца-дебили, без крака и пръсти, без уши и коса. Деца, които не трябва да се раждат. Затова съществуват генетичните центрове и проверките за взаимна съвместимост. Само една двойка на всеки осем получава право да има деца. За другите — генетични донори, приемни деца… Понякога и пълна стерилизация. Онова, което винаги е било норма, стана изключение. Повод за гордост. Показател на собствената ти пълноценност.

— Не ми чети лекции, Едгар — прошепнах аз. — Да, аз искам да бъда пълноценен. И искам да живея с момичето, което обичам. Нима съм виновен, че предците й са живели до хранилище за радиоактивни отпадъци и димящи фабрики?

— Разбира се, че не, Миша. Ние плащаме за чуждите грехове. А това не е справедливо.

— Не можеш да промениш миналото — с неволна мъка казах аз. — И какво значение има дали е справедливо, или не?

— Кой знае, Миша.

Аз притворих очи, съсредоточавайки се. Затаих дъх за момент, прогонвайки цветната мъгла пред очите ми. И погледнах лицето на Едгар — с човешки поглед, а не със свръхзрението на „нюхач“.

— Какво ще ми предложиш, Едгар?

Той се колебаеше. Все още се колебаеше, разглеждайки ме през запълненото му с алкохолни пари съзнание.

— Първо ми отговори, Миша… Съгласен ли си да нарушиш закона, за да помогнеш на мен и на себе си?

— Да.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Кажи ми… можеш ли да различиш миризмата на мой роднина… например син, от миризмата на другите хора? Да го намериш сред хиляди непознати?

— Направих това преди десет минути.

Едгар кимна, съгласявайки се. И заговори бързо, сякаш се страхуваше да не премисли:

— Семейството ми загина, Миша. А две години преди това попаднах под излъчване. Вече не мога да имам деца. А моят генотип беше близък до еталонния. Здрави предци, никакви мутации и наследствени болести. Дори бях генетичен донор три години и половина… В двадесетина семейства растат мои деца, разбираш ли?

— Искаш да ги намеря ли? Това не само е незаконно, това е невъзможно. Не мога да помириша милиони хора.

— Не става дума за милиони. Научих, абсолютно случайно, датата и града, където е роден мой син. Ще имаш списък от хиляда семейства, които трябва да провериш. Намери го, намери сина ми! Останалото ще свърша аз.

Кимнах. Хиляда семейства, хиляда момчета, не подозиращи, че са приемни деца. Работа за около половин, максимум една година. Мога да направя тази подлост, мога да сравня тяхната миризма с тази на Едгар. Да отделя десетките ароматични групи, съставящи неповторимата индивидуална карта на човека на име Едгар. И да намеря момчето, който ще притежава половината от тях.

— А как възнамеряваш да ми помогнеш?

Едгар се стегна, сякаш щеше да скача в студена вода.

— Работя в Темпоралния Институт. Ръководител съм на експериментална група.

Аз разбрах. И почувствах как изтръпвам. Ще направя за Едгар нещо подло, незаконно.

А той ще извърши друга подлост заради мен.

* * *

Кабината на спортния флаер не се отличава с особен комфорт. Едно-единствено кресло, не много меко и неспособно да се превърне в легло. Затова пък е много бързо, малко и незабележимо превозно средство. Точно каквото ми трябва.

Пиейки лимонада през сламка — не много студена, винаги трябва да се пазя от простуда, — аз преглеждах отпечатания на хартия списък. Едгар не искаше да го записва на компютър — и беше прав.

В града, където ще долетя на разсъмване, живеят три семейства, намиращи се в списъка на „заподозрените“. Сега е нощ и те мирно спят, без да подозират колко крехко е тяхното спокойствие. Нашето време е отвикнало от престъпления.

Звездите ме гледаха през покрива на кабината — миниатюрни студени огънчета. Някога ми харесваше да цитирам Кант — за звездното небе над нас и нравствения закон вътре в нас.[3] Сега бих бил доволен да забравя това сравнение.

Човек не може да промени своето минало. Едгар, ползващ се с власт и доверие в Темпоралния институт, не можеше да се върне година назад, в миналото, и да спаси семейството си от страшна, нелепа смърт. Нали с това той неизбежно ще промени и настоящето си, онова, в което семейството му е загинало. Той би убил онзи Едгар, който знае за трагедията и се опитва да я предотврати. Затворен кръг, времева примка, осъзната от хората още по времето, когато машината на времето беше чиста фантастика. Сигурно е прекарал не една безсънна нощ, четейки сериозни научни трудове и евтини фантастични романи в търсене на изход… И се е напивал до безсъзнание, разбирайки, че изход няма.

И тогава той е решил да изгради семейството си отново. Да намери сина си — а като възнаграждение на онзи, който може да направи това, да предложи власт над времето. Изглежда това за него се бе превърнало в маниакална идея — да промени миналото, да излъже живота, дори и не неговия собствен. Иначе той би намерил друг начин да ме склони към престъпление. Или би търсил сина си по друг начин…

Тук нещо не беше наред. Твърде сложна, твърде рискована комбинация беше разработил Едгар. Моето престъпление изглеждаше като невинна шега в сравнение с онова, което трябваше да направи той.

Е, какво пък. Едгар можеше да води двойна игра. Но ако мислеше, че съм някое замаяно от любов хлапе, тогава бъркаше жестоко. Шестнайсетте години, изживени в свят, където бях излишен, ме научиха да диктувам собствените си правила. И Едгар тепърва щеше да разбере това.

Облегнах се и погледнах нагоре. И прошепнах, намигайки на студените огънчета в тъмното небе:

— Вие не предизвиквате моето възхищение. Точно както и аз самият.

* * *

Това беше сто и четиринайсетото семейство от списъка. И второто от онези, които живееха в малкия град на брега на Енисей. Удивително е как са попаднали в малкия, никога и с нищо незабележим град цели три жени, които преди десет години са станали майки в рижските болници…

Настаних се да чакам в паркчето срещу сградата — стандартна двайсететажна сграда, причудливо оцветена отвън и неописуемо обикновена отвътре. Паркчето беше притиснато между изходите на подземните гаражи и малката площадка за флаери. Площадката беше обрасла с трева и изглеждаше доста занемарена. Веднъж седмично върху нея кацаше такси, веднъж месечно — „Бърза помощ“ или комуналната служба. Сигурно един-два пъти годишно пристигаше със собствения си флаер преуспяващ роднина на някой от живущите… А пък през останалото време обраслият с трева кръг принадлежеше на кварталните малчугани и уличните котки.

Странно, тук нямаше нищо, което би могло да предизвика завист. И все пак завиждах. Настаних се на стара дървена скамейка и заразглеждах прашните полянки и канарено-ярките стени на зданията. Безумно завиждах на живеещите тук момчета. Те имаха онова, от което аз бях лишен завинаги. Те имаха двор. Двор, пълен с чудеса, започвайки от мазето и покрива на оцветеното бетонно чудовище и свършвайки с тази същата площадка, където много рядко, плашейки недоволните котки, кацаха чужди блестящи флаери.

В моето детство нямаше такова нещо. Имаше уютна, неприличаща на никоя друга виличка в гората. Имаше два флаера — единият голям, семеен, а другият — малък, пъргав, приличащ на калинка, в стоманеносив цвят. Имаше хангар зад къщата, където стояха флаерите и където обичаше да нощува бездомното куче на име Рекс. И приятели, живеещи наблизо в също толкова красиви и скъпи вилички… Но виж, дворове, Дворове с голяма буква, живеещи по собствени закони и правила, нямаше.

Сигурно се замислих за това, защото възнамерявах да отнема на нечие момче неговия дом. Неговия Дом и неговия Двор — онова, което той навярно не цени в момента. И още — неговото семейство, което той трябва да обича. Ако, разбира се, не е такъв будала като мен, получил право на самостоятелност още на единайсет години и завинаги напуснал родния дом…

Отражението от слънцето проблесна върху отварящата се врата на един от входовете. Придържайки за кормилото малък спортен велосипед, на двора излезе момче. Около десетгодишно, тъмнокосо, в изтъркани дънки и оранжев потник. „Заподозреният“? Напълно възможно…

Надигайки се от скамейката, му махнах с ръка. Няма защо да викам през целия двор, привличайки любопитството на многобройните съседи.

Момчето се поколеба за секунда, разглеждайки ме внимателно. А после се отправи към скамейката, облегна велосипеда на стената, показвайки ми с целия си вид, че ми прави голяма услуга.

— Привет — колкото се може по-небрежно подхвърлих аз. — Случайно да познаваш Мария Денисенко? Живее във вашия вход.

В очите на момчето се появи предпазливост.

— Познавам я — тихо отвърна то. — Това е майка ми.

Усмихнах се зарадвано. Съвсем искрено, между другото. След около половин час ще мога да започна проверката на третото семейство, а вечерта, дай Боже, ще напусна този град.

— Казаха ми, че е добър преподавател по химия — започнах аз с предварително подготвената легенда. — Смятам да постъпя в университета, затова реших да се позанимавам преди изпитите…

Момчето поклати глава — облекчено и в същото време разочаровано:

— Не-е… Мама преподава физика, а не химия. Грешно са ви казали.

Аз изругах. Изсекнах се. И пъхнах в джоба си носната кърпа заедно с тампоните на газовите филтри.

— Ама че гадост… Вече втори час я чакам… Сигурен ли си, че майка ти преподава именно физика?

Продължавах да дрънкам някакви глупости. А през това време вдишвах миризмата: разноцветна, непрекъснато променяща се, приличаща на възел в калейдоскоп. Миризмата на момче, което преди пет минути е яло вчерашни котлети, а миналата седмица е рисувало с маслени бои. Миризмата на момчето, което от всички напитки предпочита портокалов сок.

Миризмата на момчето, което беше син на Едгар.

* * *

В Юрмала беше три през нощта. Дори младежкият пансион, в който живееше Катя, се беше уморил и легнал да спи. А ние все още разговаряхме. За това, какви унили дъждове валят над Балтика и каква топла, слънчева пролет е в Сибир. За това, как тримесечното ми отсъствие изглежда като три години. И за това доколко са ни омръзнали видеофонните разговори…

Лицето на Катя върху малкия екран на флаера изглеждаше същото, както преди. Само в очите й се криеше инатлива детска обида. Не е трябвало да заминавам толкова неочаквано и толкова за дълго. Нямал съм никакво право на това. Още повече — след генетичната проверка, потвърждаваща пълната ни съвместимост…

— Знаеш ли, Миша, понякога ми се струва, че криеш от мен някаква голяма беда. Криеш се, защото не искаш да ме лъжеш в очите…

Усмихнах се измъчено. Нищо, видеофонът в стаята на Катя не е по-хубав от моя. Опитай се да разбереш: усмихвам ли се, или сдържам сълзите си.

— Каква беда, Катка? Сега, след тази проклета проверка…

Извадих от джоба листа от генетичния контрол и го размахах пред малкото око на камерата. Така, че Катя отново да види бодрите разрешаващи думи и зеления цвят на печата. Подправих заключението и не трябваше да си специалист, за да забележиш фалшификацията. Но по видеофона изглеждаше напълно убедително.

— Разбирам, Миша… И все пак се страхувам.

Сигурно това е неизбежно. Онзи, който те обича, е лесно да излъжеш. А онзи, когото обичаш — почти невъзможно. Всяка усмивка, всяка уверена фраза се получават пресилени и неистински. Сякаш полугласно казваш едно, крещейки съвсем друго. Когато обичаш, даряваш частичка от себе си.

А себе си не можеш да излъжеш.

— Всичко е наред, Катя. При нас двамата всичко е наред. Просто хайманата, в когото случайно си се влюбила, пак е необходим на човечеството. Трябва да помогна на един велик, но нещастен учен. Никой друг не може да направи това.

— И заради този нещастен учен ти се мотаеш вече три месеца по целия континент?

— Да.

— Но защо? Нали искаше да забравиш за способностите си! И никога повече да не ги използваш.

Кимам. И виновно обяснявам:

— Работата е там, че съм задължен на този учен. Много задължен. И се налага… да помагам.

— Да не е изобретателят на газовите филтри? — Катя най-накрая се разсмя. Почувства, че казвам истината. Дори и не цялата, но в думите ми нямаше лъжа. Ненапразно казват, че за да скриеш лъжата, трябва да кажеш много от истината.

— Това още е тайна…

Ние си поприказвахме още половин час. Катя ту се успокояваше, ту отново се вглеждаше разтревожено в екрана. Флаерът ми бръмчеше тихо, поглъщайки разстоянията. А лицето на Катя става все по-сънено, отпуска се и сега изглежда съвсем детско. Има такава особеност у Катя. Сигурно поддържа възрастния си вид чрез постоянна сериозна гримаса. Но сега не й е до това — твърде много й се спи.

Пожелаваме си лека нощ и прекъсваме връзката. Екранът изгасва и аз се озовавам в тъмнина, запълнена със светлинките на пулта. Под мен също е тъмно, само на хоризонта се разгаря бледият пламък на нощния град. Там ме очаква резервираната тази сутрин стая в хотела. И изобщо не ме чакат единайсет семейства — последните „заподозрени“ от списъка на Едгар.

Утре ще приключа проверката. А вдругиден ще се срещна с един велик, но много нещастен учен.

И ще реша дали си струва да го правя щастлив.

* * *

Вилата на брега изобщо не се беше променила. Стопанинът, който ме чакаше на прага, също. Наистина, днес не валеше и мъглата се беше разсеяла под лъчите на топлото слънце, а бягащите вълни изглеждаха синьо-прозрачни, чисти като стъкло.

Едва когато се приближих, забелязах на лицето на Едгар странна неподвижност. Смес от вече настъпило разочарование и още непомръкнала надежда. Но, слава Богу, поне не беше пиян.

Едгар мълчаливо ме покани в къщата. Приготви кафе. И едва тогава попита — рязко, без увертюри:

— Значи не го намери?

Излиза, че съм бил прав. Абсолютно прав в своите подозрения. Отпих от кафето и погледнах Едгар в очите. И отвърнах:

— Не, защо? Намерих го.

Лицето на Едгар затрепери. Неподвижността изчезна, заменена от… обида. Да, именно обида. Той не очакваше, че могат да го победят в собствената му игра.

— Невъзможно — бързо каза той. — Последният в списъка е моят син? Шансът е едно на три хиляди трийсет и две. Невъзможно.

— Значи си ме следил — равнодушно констатирах аз. — Електронно бръмбарче на дрехите… или в корпуса на флаера.

Едгар поклати глава. Поне умееше да губи.

— Не толкова тривиално, Миша. Темпорална сонда.

Кимнах. Това можеше да се очаква. Играта се играеше с големи залози… Някъде до мен, изоставайки на част от секундата в субективното време, недоловим и безплътен, се прокрадваше през пространството прибор-съгледвач. Една от любимите играчки на Темпоралния Институт, чието използване за след двайсетия век е абсолютно забранено…

Прояви я, Едгар. Искам да я видя.

Той поклати глава:

— Не може. Сондата ще разруши стаята и половината къща.

Изглежда не лъжеше. Наистина, защо трябва да правиш миниатюрни машини-шпиони, след като темпоралното поле ги прикрива по-добре и от камуфлаж…

— Тогава да поговорим сериозно.

Извадих газовите филтри, потапяйки се в своя свят — болезнено-реалният свят на оживелите миражи, разноцветни сенки, прекъсващи звуци.

— Аз имам името, което ти трябва. Ти… Впрочем, наистина ли можеш да ми помогнеш? Първоначалният ти план беше да ме проследиш и да видиш на кое семейство ще спра търсенето, след което да ми съобщиш, че идеята ти се е провалила… например, уволнили са те от Института. Аз нямаше да се чувствам излъган, тъй като нямаше да успея да ти кажа името. Нали?

— Точно така.

— А сега залагаш на друго… На ампулата в десния джоб на сакото!

Ръката на Едгар се метна към джоба. Застина, вкопчена в плата. А на лицето му, за пръв път от момента на запознанството ни, се появи страх.

— Откъде взе тази гадост, Едгар? Виж ти… Наркотик на истината. От миналото ли го домъкна?

— И сега може да се намери лесно… — хрипливо прошепна Едгар. — Ти какво, да не четеш мисли?

— Миризми, Едгар, миризми. Преди да решиш да ми забиеш инжекцията, аз ще подуша това. Ще усетя скока ти още преди да сгънеш крак и удара — още преди да замахнеш.

Той се обърка. Малко преувеличих възможностите си, но лесно долових объркването на Едгар. За всеки случай добавих:

— И освен това… Защо мислиш, че този препарат ще ми подейства? Аз съм мутант. Напивам се от еуфилин и заспивам от йод. Съдържанието на тази ампула може да се окаже отровно за мен. Или да е не по-опасно от обикновена вода.

— Печелиш… — Едгар театрално вдигна ръце. Но в мириса му като тънка зелена линия се вмъкна облекчение. Беше се примирил. Позволи си да се отпусне и да се предаде. — Всичко ще бъде честно, Миша. Ще направя онова, което ти обещах, а ти ще ми кажеш името.

— Именно това ще решим сега. — Почувствах се господар на положението и не можах да се удържа от подигравка. — Хрумна ми, че ти си много опасен човек. Така че се налага да те попитам по какъв начин възнамеряваш да си върнеш сина. Никъде в света не съществуват документи, доказващи, че ти е роден син.

— По какъв начин? Не много етичен, Миша. Ще променя миналото му, ще го променя така, че днес той вече ще има знак за самостоятелност. Едновременно с това ще се скара с родителите си, ще напусне дома си…

— …напълно случайно ще се срещне с теб, ще се сприятелите, а после ще се съгласи на генетична проверка. Ами ако добрият чичо Едгар е негов роднина? А чичо Едгар неочаквано ще се окаже татко. Вестниците и телевизията ще гръмнат за удивителната среща на баща и син, познатите един през друг ще ви поздравяват. Ти отново си пълноценен човек. Твоят малък, но самостоятелен син напълно доброволно живее при теб.

— Ще му бъде добре при мен, Миша! — Едгар пребледня толкова силно, че се изплаших дали не съм прекалил.

— А приемните му родители?

— Нали казах, че това няма да е много етична постъпка!

Замълчахме. После Едгар злорадо добави:

— Впрочем, и аз мога да задам същия въпрос, Миша. Етично ли ще е онова, което ще направиш в двайсети век?

Отклоних поглед. И отвърнах:

— Добре, Едгар. Помня какво говорехме. И ще извърша престъпление преди сто и петдесет години… както и ти ще извършиш своето след седмица.

— Не бъркай истинското и субективното време, Миша. Ти ще нарушиш закона утре сутринта.

Аз наистина прекрасно си спомнях нашата беседа, която се състоя преди три месеца. Помнех я така, сякаш само преди час стояхме зад пулта на компютъра…

* * *

Не знам по какъв начин Едгар беше инсталирал в дома си терминал към институтския компютър. Това беше строго забранено. Достъпът до който и да е компютър, способен да прогнозира човешкото поведение, даваше огромна, неконтролируема власт. Е, а главният компютър в Темпоралния Институт правеше тази власт безгранична.

Може би на Едгар му е помогнала откраднатата темпорална сонда. Но по-вероятно е именно съветите на компютъра да са му помогнали да открадне и да обяви за изгубена една от малкото съществуващи машини на времето.

Тогава, преди три месеца, набирайки пред очите ми дълъг ред цифри — прост, но надежден шифър, — Едгар превърна домашния си компютър, простият маломощен „Балтис-07“, в придатък на една от най-сложните машини, създадени от човечеството. Докато набираше команди на клавиатурата — „Балтис“ нямаше дори гласов интерфейс, — Едгар ми обясняваше своя план:

— Да изменим твоето минало, Миша, е невъзможно. Ще предизвикаме времева примка… Затова ще трябва да работим с предците на твоето момиче… Не ме гледай така! Трябва да премахнем един процент от гените й. И да ги заменим с други, чисти, съвместими с твоите. За целта е достатъчно да се намесим в седмото поколение на предците й. Нека някой си Саша Иванов стане баща вместо Ваня Александров. Останалото трябва да си остане същото. Същите мама и татко, същите баба и дядо. Ние просто изваждаме едно кубче от основата на пирамидата и го заменяме с друго. Няма значение, че кубчетата са с различни цветове, важното е пирамидата да устои…

Дори тогава ми прилоша. Живеещите много отдавна хора, неизвестно защо, не ми изглеждаха като разноцветни кубчета в пирамида, на чийто връх беше Катя. Но Едгар продължаваше да говори, бързо, уверено, и аз се поддавах на хипнозата на думите му. Сигурно много съм искал да се поддам.

— Разбира се, новата Катя ще стане малко по-различна. Ще има по-силно сърце или по-слаби дробове. Може би бенката, която има на бузата си…

Трепнах — Катя наистина имаше бенка на бузата си.

— …ще се премести на шията. Но нищо повече от това!

— А къде е гаранцията, Едгар? Ами ако стане жестока или досадна? Ако намрази пътешествията и започне да отглежда кактуси? Ако спре да ме обича, в края на краищата!

Едгар очакваше този въпрос. Той ласкаво прекара длан по екрана — плоска, светеща с мека светлина пластина над клавиатурата на компютъра.

— Гаранцията е тук, Миша. В този електронен мозък и в темпоралната сонда, която сега изследва предците на Катя. Изследва ги детайлно, чак до анализ на поведението през целия им живот. Това ще отнеме стотици години работа на сондата… субективни години, разбира се, и почти ще изчерпи ресурса й. Но ние ще почакаме само няколко минути.

Погледнах Едгар с неволно уважение. Темпоралната сонда, на която всяка секунда от работата й се записва на касета с надпис „Да се пази вечно“, сега безконтролно се разхожда из миналото. А институтският компютър, чието време е разпределено за години напред, я контролира, едновременно решавайки проста задачка — как да скрие факта, че работи.

По екрана преминаха някакви редове. Замигаха кадри, приличащи на стара кинохроника: уродливи автомобили, еднообразни къщи. Появиха се нечии портрети и сложна плетеница на родословни дървета.

— Сондата се върна от миналото — възбудено прошепна Едгар. — Сега компютърът ще предложи варианти за намеса… ако съществуват.

Екранът примигна, после остана празен за около секунда. След това се появи снимка — момиче, съвсем младо, малко по-възрастна от Катя, и двама младежи — тъмнокоси, мургави, приличащи си един на друг. Направо върху снимките, сякаш ги зачертаваха, пробягаха редове — толкова бързо, че не успявах да прочета и половината. Едгар общуваше с компютъра далеч по-бързо от дилетанти като мен.

— Ето го! — Едгар ме хвана за ръката. — Ето го вариантът! Само чуй!

…Момичето се казваше Галя и изобщо не приличаше на Катя. Но в реалното минало тя и Денис Рюмин, нейният съпруг, са имали дъщеря. Прабаба на прабабата на Катя. Също неприличаща много на моята годеница… Именно Денис Рюмин е притежавал поразените гени, обрекли нас с Катя на непълноценност.

Но съществуваше и алтернативен вариант. Неуспелият съперник на Денис на име Виктор. Негов връстник и братовчед…

— Намесата е минимална, Миша! Дори не се налага да проваляме брака!

…Това се случило три дни преди сватбата. Виктор е отишъл при Галя, за да си изяснят отношенията за последен път. Посещението се оказало кратко…

— Сега ще видим какво точно е станало.

Изображението на екрана се промени. Стаичка, пълна със старинна мебел. Груб масивен телевизор в ъгъла. Кристален полилей, заливащ стаята със светлина. Момиче и момче, седящи на дивана.

Сондата беше избрала добра позиция за снимане. Ние прекрасно виждахме лицата им — престорено спокойното лице на девойката и напрегнатото вдървено лице на юношата.

— Витя, този разговор е излишен… Обясних ти всичко още преди месец.

— Но аз те обичам… — Юношата произнесе това толкова безпомощно, че аз отклоних поглед от екрана.

— И какво от това?

Странно, но в гласа на момичето почувствах не толкова злоба, колкото притеснение и вина. Сякаш тя не беше много уверена в правотата си… Но момчето не почувства това.

Той стана и бързо излезе от стаята. Момичето остана на мястото си. След няколко мига се хлопна врата.

Екранът изгасна.

— Жалко… — Едгар ме погледна накриво. — Детето можеше да бъде заченато тази вечер, а не три дена по-късно.

— Именно момиче?

Едгар вдигна вежди.

— Ама че въпрос… Ти какво, да не смяташ, че полът на детето зависи от бащата?

— Разбира се! X- и Y-хромозомите, които определят пола — това… така да се каже, е мъжко производство.

Едгар се развесели:

— Не споря! Но факторът за проницаемост на яйцеклетката, който позволява в нея да проникне само един сперматозоид, зависи изцяло от жената. На практика това няма никакво значение, защото факторът е невъзможно да се определи. Но в този, вече отминал месец, Галя е могла да зачене само момиче… Добре, нека прегледаме вариантите. Например… — Пръстите му пробягаха по клавиатурата. — Ако Виктор беше по-настойчив. Можем да променим действията му чрез стимулатор преди посещението му при Галя.

Екранът светна отново. Същата стая, същото престорено спокойствие върху лицето на Галя. И насмешливото, уверено лице на Виктор…

— …та той е сополанко, идиот! Как не разбираш това? А аз те обичам и съм готов… на всичко.

— Стига, Витя! Това не променя нищо! — Момичето забележимо нервничеше.

— Така ли мислиш? Но ние сме сами в апартамента, съвсем сами. — Виктор протегна ръка към момичето и я погали по бузата. — Някога ти харесваше да се целуваш с мен… и не само да се целуваш… Когато бяхме сами, като сега.

С рязко движение момичето отхвърли ръката му. Каза със звънлив глас:

— Не ме принуждавай да те намразвам, Витя. Защото ще те намразя… дори заради една целувка.

Виктор се отвърна. Бавно, сякаш му костваше колосални усилия.

Екранът изгасна.

— А момичето е с характер — изкоментира Едгар. — Какво пък, тогава да се опитаме да повлияем и на двамата. Ще пуснем в квартирата амурин…

— Почакай!

Аз го спрях, сякаш пред нас имаше не компютърна симулация, а реално променяно минало.

— Едгар, ами ако просто спре тока? Авария в електроцентралата, прекъсване на проводник…

Едгар сви рамене. И набра на клавиатурата няколко команди.

— …Витя, този разговор е излишен… Обясних ти всичко още преди месец.

— Но аз те обичам!

Полилеят примигна. Светлината помръкна и изгасна. През тъмния квадрат на прозореца надничаха звезди. Момичето изписка. И виновно каза:

— Сигурно са бушоните… Къде си, Витя?

— Тук… Не са бушоните, в съседните сгради също е тъмно.

— Хвани ме за ръката…

Тъмнина. Лек шум. Потиснатият глас на Виктор:

— Всичко е както преди. Само че тогава сами изгасихме светлината… Помниш ли?

— Витя, недей!

— А в прозореца светеше луната… И магнетофонът въртеше касета с „Бийтълс“…

Тъмнина. Шум.

— Недей, Витя…

Тъмнина. Шум. Скърцане на диван.

— Защо… Това няма да промени нищо…

— Искам да те запомня цялата… Всяка бенка… Знам ги наизуст…

— Витя…

Едгар ме погледна с уважение. Попита:

— Да включа ли инфрачервената камера?

— Защо? — Започна да ме втриса. — И така всичко е ясно.

Едгар отново се зае с компютъра. Снимки, схеми, носещи се по екрана редове.

— Въздействието е минимално… Галя дори няма да знае кой е баща на детето й. И постепенно ще си внуши, че е от съпруга й. И момичето много ще прилича на… прототипа. Дори ще се омъжи за същия човек, така че няма нужда от повторно вмешателство… А в третото поколение разликите почти ще изчезнат. Трябва само да поработим с Виктор, за да не повтаря своите… запомняния на бенки. Иначе момъкът е способен да разруши семейството им.

— А каква ще е Катя?

Едгар облиза пресъхналите си устни:

— Отивам да сваря кафе. А ти постой пред екрана. Компютърът ще ти покаже петдесетина епизода от вашите взаимоотношения. Сам ще прецениш дали има много разлики.

Нямаше разлики. В новия вариант на реалността се разхождахме по същите пътеки в парка. И се скарахме заради любимото куче на Катя, което настъпих по опашката. И ядохме шоколадов сладолед.

Аз гледах екрана, страхувайки се да не видя погрешен жест, да чуя погрешна дума. Очаквайки, че от лицето на Катя ще надникне друг човек, не по-добър или по-лош, а просто различен. Но пред мен беше Катя. Именно тя. С предишната си сериозна гримаса, с до болка познатата усмивка, изникваща толкова ярко и неочаквано. С бенка на дясната буза…

С чист генотип, който ни позволява да живеем заедно и да имаме деца.

— Съгласен съм, Едгар — полугласно казах аз. — Съгласен съм да ти кажа името на твоя син и да променя миналото на Катя.

— Не да го промениш, не! Да го поправиш!

Едгар стоеше зад гърба ми. С чашки за кафе в ръка. И конячен мирис, проникващ през филтрите.

* * *

Сондата се „прояви“ на брега на морето. Утрото още не беше встъпило във владенията си, звездите едва започваха да помръкват. Въздухът беше прохладен и влажен, слабият вятър ме караше да настръхвам независимо от закопчаното догоре яке. Якето беше идиотско, без терморегулация и настройка на размера. Впрочем, както и всичките ми останали дрехи.

Над нас се появи сива метална полусфера, с диаметър двайсет метра, закривайки звездите. Около секунда сондата вися неподвижно, очертанията й ту потъмняваха, придобивайки обемност, ту започваха да примигват, изчезвайки. Машината влизаше в истинското време, изравнявайки темпоралното си поле с темпоралните показатели на реалността. Ето — мигането спря, сивата полусфера внезапно придоби цвят. Миниатюрни оранжеви светлинки опасваха корпуса, осветявайки олющената синя боя. Сондата, конструирана преди няколко години, работеше без ремонт вече няколко века. Металният купол плавно кацна на пясъка, в съскащата пяна на прибоя. Водата плесна недоволно, разбивайки се в неочакваната преграда.

— Сигурен ли си, че е безопасно? — попитах със съмнение аз, гледайки как нервно, на тласъци, се отваря овалният люк на сондата.

— Напълно — бързо, без да се замисли, отвърна Едгар. — Дрехите ти са от съответната епоха, знаеш диалекта им. Разполагаш с техника от нашето време… и с особените си способности.

— Не говоря за това. Мен лично заплашва ли ме нещо?

Люкът най-накрая се отвори и във вътрешността светна ярка бяла светлина.

— А, ето какво имаш предвид… — Едгар помълча няколко секунди. После продължи: — Разбира се, нашата намеса в миналото ще повлияе на хода на историята. Ще се промени съдбата на Виктор, частично — на Галя и Денис. Част от измененията ще се стопят и ще изчезнат безследно. Други ще променят съдбата на близките им хора. Не можем да коригираме всичко. Може да се родят нови хора, могат да изчезнат съществуващи в нашата реалност. Но в едно можеш да си сигурен, и това е заключение на институтския компютър: измененията няма да засегнат нашите съдби. В противен случай не бих одобрил това вмешателство.

Едгар беше попаднал в капана на собствения си страх. Опасенията ми в надеждността на сондата бяха изтълкувани от него като отражения на собствените му страхове. Той се притесняваше, че намесата няма да е толкова незначителна, колкото му се искаше да си представя. Убеждавайки ме, той неволно издаде онова, за което се бях замислял.

И не исках да се замислям.

— Това прилича на самоубийство, Едгар.

— Изобщо не прилича! Ако една реалност възникне на мястото на друга, значи така е трябвало да стане. Ние сме само оръдия в ръцете на съдбата, макар че не подозираме за това… В края на краищата, Миша, не можеш да направиш омлет, без да счупиш яйцата!

— Не можеш да извадиш кубче от основата на кулата, без цялата кула да се заклати… — тихо казах аз. И тръгнах към светещия овал на люка. За миг проблесна мисъл — дали да не поговоря с Катя? Но после разбрах, че не мога да я погледна в очите.

Бронираната врата се затвори зад мен. Сондата трепна, издигайки се във въздуха. Аз потеглях на път към основата на кулата от кубчета.

Времето. Четвъртото измерение, привилегия на фантастите и историците. Неустойчив океан от темпорално поле, в което плават островчета от звезди и планети, архипелази от галактики и рифове от неосъществени вероятности.

Времето. Онова, което не можеш да си представиш, но можеш да използваш. За всякакви цели — както безкрайно високи, така и безкрайно ниски. А в безкрайността всички прави се пресичат.

Времето. Стремително намаляващи зелени цифри на екрана. Бучене на генератори, разкъсващи темпоралното поле.

Времето. Назад и назад, към изворите. Формирането на федерации и рухването на империи. Въвеждането на контрол над генотипа и мутационните взривове. Унищожаването на атомното оръжие и Малкият Ядрен конфликт. Откриването на универсалния имуностимулатор и Великата Пандемия от Контактна Хемобластоза. Първата марсианска експедиция и постояването на Лунната база. Назад, към миналото. Към тихия и патриархален двайсети век.

Хиляда деветстотин деветдесет и втора година. Дванайсети октомври. Девет часа вечерта. Четирийсет минути до намесата.

Време е.

Зумерът на пулта забръмча тихо, напомнящо. Светлината в тясната каюта стана по-ярка. Бронираната врата се плъзна нагоре.

Пригладих косата си с внезапно изпотената си длан. И излязох от сондата в двайсети век.

Сондата беше кацнала на покрива на някаква сграда. Още щом стъпих на неравния, залят с тъмна смола покрив, полусферата примигна и се разтвори във въздуха. Сондата се скри във времето, някъде в предишната секунда, невидима, но готова да се притече на помощ.

В един от джобовете ми имаше универсален шперц — тънък цилиндър от мека пластмаса, способен да приема всякаква форма и да става твърд като стомана. Но той се оказа излишен — една от вратите, водещи от стълбите към покрива, се оказа отключена. Сондата не напразно беше избрала това здание.

Спуснах се по студената желязна стълба и стъпих върху мръсния бетонен под на входа. На стълбищната площадка имаше четири врати — дървени, облицовани с грозна синтетична кожа, украсени с мрачна тъмна боя. На тавана светеше малка лампа без плафон. Нямаше асансьор.

Нерешително, премествайки крака с неволна гнусливост, аз тръгнах надолу. В кварталите на любителите на миналото и във филмите на историческа тема всичко това изглеждаше далеч по-романтично. Тук обаче, в лишеното от всякакъв ореол минало, мръсотията беше мръсотия, бедността — бедност, а вонята — воня.

Миризмите ме задушаваха, прониквайки през преградите на газовите филтри. В тях нямаше нищо особено: изгоряла храна, синтетични перилни препарати, човешка пот. Всичко това го имаше и в моето време. Само че тук храната беше некачествена, праховете — леко отровни, а хората изобщо не бързаха да вземат душ след работа. За обикновения човек, не „нюхач“, би било много по-просто на мое място.

На улицата не беше по-хубаво. Тъмнината, с която безуспешно се бореха редките лампи, скриваше външната неугледност на улиците. Но тя не можеше да скрие нито рязката музика, носеща се от прозорците, нито отровната воня на изгорял бензин.

Тихо писукащата гривна-указател ме водеше по тротоарите, от сграда към сграда, към ограденото с метална мрежа бетонно здание — трансформаторната подстанция. Минавайки покрай нея, аз, без да спирам, извадих от джоба си тежкото топче на електрическия разрядник и го хвърлих през оградата. В определения момент то ще изпълни своята задача: ще изгори предпазителите и ще се разпадне на прах. И от този миг реалността ще стане друга.

До един невзрачен пететажен блок гривната изписука за последен път и млъкна. Бях при целта си. На третия етаж светеше познатият ми от снимките прозорец. Завесите бяха спуснати и аз се напрегнах. Но в този момент на прозореца се появи тънък силует на момиче, тя отвори прозореца и дръпна завесите. Погледнах часовника си и се успокоих — всичко вървеше по план.

Десетина минути седях на пейката до входа, поглеждайки към прозореца. Знаех какво си говорят и как ще приключи разговора. Някъде наблизо тийнейджърска компания измъчваше китара и се псуваха с прегракнали гласове, но не ми обръщаха никакво внимание. И правилно: в джобовете си имах достатъчно препарати, за да потопя в сладък сън целия квартал.

Именно в тази минута, слушайки умело заучената грозна псувня и пискливия смях на момичетата от компанията, аз престанах да се колебая. Уродливостта на това време заглушаваше съвестта ми. Такъв свят нямаше право да изисква грижливо отношение към себе си. Той беше направил твърде малко, за да можеш да го наречеш човешки свят. Да го поправиш беше не по-голямо престъпление от това, да напляскаш провинило се дете…

Гривната-часовник запулсира, плътно обгръщайки китката ми. Още веднъж погледнах към осветения прозорец.

И стана тъмно. Компанията с китарата замлъкна за миг, а после избухна във възторжен рев. В някои от прозорците затрептяха жълтите огънчета на свещи и слабите лъчи на фенерчета. Прозорецът на третия етаж оставаше тъмен.

Кулата от кубчета се заклати.

Стори ми се, че за секунда цялото ми тяло беше пронизано от остра болка. Може би ме е докоснала слабата вълна на променящата се реалност. А може би просто нервите ми не издържаха…

Кулата от кубчета стана друга.

В болницата спря тока и докторите безпомощно стояха до операционната маса. Генераторът не се включваше… Шофьорът, влизайки в тъмния гараж, смачка вратата на новия си автомобил. Сега му предстоеше дълго обикаляне по сервизите.

Кулата от кубчета се заклати.

Това е само от нерви, успокоявах се аз. Само нерви. Твърде богато въображение. Токът спря само в един малък квартал — тук няма нито болници, нито гаражи. По телевизията излъчват скучни предавания, които никой не гледа. След девет минути псуващият електротехник ще вдигне шалтера и в домовете отново ще стане светло. Хората ще се върнат към своите работи… а Галя, която още от малка се бои от тъмнината, слабо ще изписка, прикривайки се със завивката. Но вече ще е късно. Кубчето в основата на пирамидата ще се смени. Момичето, което Денис Рюмин ще смята за своя дъщеря, ще предаде на потомците си здрави гени.

Просто нервите ми са разклатени.

Китарата най-накрая премина в по-умели ръце. Чу се бавен минорен акорд. И тънък, съвсем момчешки глас запя:

В града на ненаписаните писма,

В кралството на неизречените думи

Аз от миналото съм независим,

Аз съм пришълец от света на сънищата.

 

Мога да бродя тук с часове,

Слушайки шепота на листопада.

Само споменът остана с нас,

Но може би така и трябва…

Нерви, нерви. Защо ме побиват тръпки от простите, лошо римувани думи на авторската песен? Дали защото и аз съм пришълец от света на сънищата, който е независим от миналото?

И ти шепна припряно,

Сякаш догонвайки вчерашния ден:

„Искам да бъдеш щастлива,

Аз те обичам. Колко е страшно това…“

Китарата млъкна. Някой изпсува — но тихо, сякаш се съмняваше дали си струва. А гривната на китката ми запулсира.

В прозорците отново блесна светлина. Тийнейджърската компания посрещна това с недоволно ръмжене. Облегнах се на пейката и притворих очи. До появяването на Виктор имаше осем минути. Последната част на заданието ми — да разваля впечатлението му от днешната вечер. Повторението на такива срещи е нежелателно…

Той излезе от входа, подсвирквайки си весело. С бърза и уверена крачка мина край мен. Знаех накъде бърза — към автобусната спирка. И дори помнех номера на автобуса, с който Виктор ще потегли за вкъщи. Но първо ни предстои кратка среща.

Догонвайки го, извадих филтрите от носа си. Просто така, по навик — да бъда напълно „въоръжен“ в отговорни моменти. Виктор беше с пет години по-голям от мен — друг е въпросът, че физически бях много по-развит от него.

Виктор тръгна през парка, съкращавайки пътя си. Именно там, на тясната тъмна алея с шумящите под краката листа, успях да го догоня.

Когато ни разделяха няколко крачки, Виктор рязко се обърна. Огледа ме преценяващо и каза:

— Какво, въпроси ли имаш?

Кимнах:

— Имам. Доволен ли си от днешната вечер?

Той дори не успя да се учуди. Кимна, мълчаливо приемайки моята осведоменост за аксиома. И замахна, целейки се в лицето, силно, но не толкова бързо, колкото трябваше.

Прикляквайки, за да избягна удара, аз изведнъж разбрах — той не лъже. Той е доволен. Станалото напълно го устройваше. Той беше доказал пред себе си своето превъзходство над съперника-братовчед. Неговото самолюбие е спасено. А думите, казани преди час, са само лъжа, словесна баластра, стандартни хватки.

Този път, наистина, проработили благодарение на моята помощ.

Осъзнах всичко това докато се гмурках под ръката му, замахвайки късо и бързо. И ударът, замислен като символичен, се получи пълноценен. В челюстта, в плътно стиснатите устни, в доволното, уверено лице.

Стиснатата в юмрука ми пластмасова ампула се спука, изпускайки облак безцветен газ. Виктор вдиша конвулсивно и падна на земята.

Стоях над него, разтривайки изтръпналите си пръсти. Такъв удар би бил напълно достатъчен, дори и без наркотик. Но газът гарантираше, че Виктор ще лежи в безсъзнание поне половин час. Впечатлението от днешната вечер ще бъде развалено със сигурност. А на мен повече не ми трябва.

— Затова пък имаш добри гени — полугласно казах аз. И натиснах копчето за повикване върху часовника си.

Миг преди да докосна копчето, над дърветата в парка се появи полусферата на темпоралната сонда.

* * *

Кулата от кубчета устоя. Светът не се промени. Или поне моят свят и този на Едгар. Ние отново седяхме у тях и пиехме кафе.

— Ако са възникнали някои изменения — философстваше Едгар, — то те е трябвало да се случат. Така че не се обвинявай.

— И не възнамерявам.

— Освен всичко друго, ние извършихме велик експеримент. Жалко, че никой и никога няма да научи за него.

Кимнах. И извадих от джоба генетичното заключение:

— Едгар, печатът още е червен.

— Разбира се. Листът е бил с теб, изолиран от темпоралното поле на сондата. Това е останка от предишната реалност. Поискай копие на заключението.

Наведох се над видеофона и набрах номера на генетичния център. Съобщих своя код и помолих да изведат на екрана копие.

Колкото и да е странно, почти не се вълнувах. Едгар нервничеше много повече. Търсене в архива продължи няколко секунди. После се появи изображение.

— Печатът е зелен — тихо каза Едгар. — Поздравявам те, Миша. Аз изпълних обещанието си.

„Разрешено. Генетичен контрол“. Обезличена, обтекаема формула. Право на щастие, право на пълноценност. Признанието на нас с Катя за нормални хора.

Дори не можех да се радвам. Гледах зеления печат като на нещо подразбиращо се. Нима след като си бил във вчерашния ден преставаш да се радваш на утрешния?

— И аз ще изпълня обещанието си — казах аз. И продиктувах на Едгар името и адреса на момчето, което беше негов син.

— Прилича ли на мен? — бързо попита Едгар.

Свих рамене. Допих кафето си.

— Не много. И аз те поздравявам, Едгар. Сбогом.

Той не искаше да ме задържа. Когато излизах от вилата, Едгар вече седеше зад компютъра. Готвеше задание за темпоралната сонда. Искрено пожелах грохналият апарат да издържи това последно натоварване.

Поръчаната от Едгар кола ме чакаше на пътя. Първо отидох в генетичния център и там, от ръцете на усмихнатото момиче, получих украсеното със зелен печат заключение. После колата ме откара в малкото крайбрежно кафе, където винаги се срещахме с Катя.

Тя ме чакаше на любимата ни масичка. С купичка от неизменния портокалов сладолед, който предпочиташе пред всички останали видове. И бенката продължаваше да стои на бузата й. И усмивката й блесна, както преди. И косите й миришеха само на Катя, когато тя положи глава на рамото ми.

— Миша…

Аз затворих очи, прегръщайки я през рамото. Всичко е наред. Печатът е зелен. Аз те обичам, колко е страшно това…

— Миша, никога повече не ме изоставяй. Става ли? Толкова ми беше скучно… А защо не се обади вчера? Къде беше?

Къде бях? В града на ненаписаните писма. В кралството на неизречените думи. Удрях по мутрата предците на моята любима.

— Защо мълчиш, Миша? Миша! Обичам те!

Катя си е останала такава, каквато беше и преди. Е, може би нещо мъъъничко се е изменило. Невидимо за очите, неусетимо за моето свръхобоняние. Нещичко неуловимо, ефимерно. Един процент. Може би ние обичаме именно този неуловим процент, тази стотна част, която не ни е по силите да назовем? А може би на никого не е дадено да преправи своята любов…

— Всичко е наред, Катя — прошепнах аз. — Искам да бъдеш щастлива. Всичко е наред.

Някой смутено се прокашля зад гърба ми. Обърнах се и видях вежливо усмихнатия келнер.

— Извинете, вие ли сте Михаил Кобрин?

Кимнах.

— Търсят ви по видеофона. Много ви молят да се обадите.

Стиснах здраво дланта на Катя. Усмихнах й се одобрително и влязох в малката стъклена кабина.

От екрана Едгар гледаше някъде покрай мен.

— Мария и Андрей Денисенко нямат и никога не са имали син — с вял, безцветен глас каза той.

— Но аз го видях. Говорих с него — стъписано казах аз.

— И аз го видях. В записите на темпоралната сонда, която те следеше. Момчето е съществувало само в предишната реалност. В сегашната го няма. Изкуственото оплождане с материал от неизвестен донор преди десет години е било неуспешно. Така е записано в медицинския картон, разбираш ли?

— Нашата намеса е засегнала тази жена?

Едгар кимна. И каза, почти преминавайки на вик:

— Дори не ми хрумна да проверя приемните родители. Пресметнах само моята и твоята жизнена линия. Разбираш ли? Имам само запис. Момче с велосипед… Той много прилича на сина ми… който загина. Ако го бях видял по-рано, щях сам да се досетя.

— Кулата от кубчета падна, Едгар. — Дори нямах сили да го утешавам. — Тя падна, а ние сме под развалините.

Обърнах се и тръгнах към момичето, което ми се налагаше да обичам.

Бележки

[1] Нюхач — термин, въведен от С. Лукяненко, който не може да има еднозначен превод на български. „Нюхач“ приблизително означава „цар на мириса“, „майстор по мирисането“, „познавач на миризмите“, „страхотен надушвач“. Също така тази дума в немалка степен се свързва и със значенията на „човек, проявяващ нюх“ — т.е. който има силно развит усет да разпознава скритото зад видимото или пък да предвижда бъдещи събития. — Бел.NomaD.

[2] Марихуана (жарг.) — Б.пр.

[3] „Две неща изпълват духа с винаги ново и нарастващо възхищение и страхопочитание, колкото по-често и по-продължително размишлението се занимава с тях: звездното небе над мен и моралният закон в мен. И двете не бива да търся и да предполагам само, сякаш са забулени в тъмнина, или като че са в трансцендентната сфера извън моя кръгозор; аз ги виждам пред себе си и ги свързвам непосредствено със съзнанието за своето съществуване. Първото започва от мястото, което заемам във външния сетивен свят, и разширява връзката, в която стоя, необозримо далеко със светове и светове, и системи от системи, освен това още и в безгранични времена на тяхното периодично движение, на тяхното начало и продължителност. Второто започва от моето невидимо Аз, от моята личност, и ме представя в един свят, който има истинска безкрайност, но който само разсъдъкът може да проследи и с който (но чрез него същевременно и с всички онези видими светове) аз познавам себе си не както там само в случайна, но във всеобща и необходима връзка.“ (Имануил Кант. Критика на практическия разум. С. 1974, стр. 218. Превод от немски: Цеко Торбов.). — Бел.NomaD.

Край
Читателите на „Почти е пролет“ са прочели и: