Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Линията на бляновете (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Линия грез, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (18 март 2008)
Разпознаване и корекция
NomaD (22 март 2008 г.)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Превод: Васил Велчев, 2004

Редакторски колектив: Юлия Петкова, Боряна Даракчиева

Коректор: Милена Иванова

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

Формат: 52/84/16

Издателска къща „ИнфоДАР“, София, 2004

ISBN 954-761-128-3

 

Издательство АСТ, Москва, 2001

История

  1. — Добавяне

4

Рано сутринта Кей събуди Томи, накара го бързо да се измие и да закуси и го поведе към изхода от подземния комплекс. На входа дежуреха няколко души, но инструкциите вече бяха получени. Отведоха ги на площадка за флаери и Кей избра стандартен имперски модел.

Той реши да не рискува, излитайки от каньона на ръчно управление. Довери се на автопилота, който явно беше програмиран от човек с вкус. Отначало флаерът се издигна на равнището на платото, после описа кръг над скалите, в недрата на които те се бяха намирали до неотдавна.

— Кей, а кои са те? — попита Томи.

— Когато твоите приятелчета на моторите изтърбушат поредния апартамент, при кого отиват двайсет и пет процента от печалбата?

— При старшия на района.

— А той на кого плаща?

Момчето сви рамене.

— Та така, тук, в тази дупка, е върхът на пирамидата.

Флаерът влезе в курса си. Заредиха се каменисти хълмове, които при ярката бяла светлина на слънцето бяха изгубили цялото си неотдавнашно очарование.

— Не се крият особено — каза Томи.

— Защо им е изтрябвало — съществуването им не е тайна. Но планетарното правителство си има свои интереси, императорът — също.

Томи долепи лице до стъклото. Под тях вече се мяркаха заселените райони: квадратите на нивите, тук-там по някоя ферма, нишките на пътищата.

— Наистина ли съм се срещал с Грей? — попита той.

— Да, струва ми се… Какво видя там долу?

— Нищо. Просто никога не съм летял на флаер.

 

 

Отделът на „аТан“ на Горра беше голям — богатата планета изискваше немалко безсмъртие. Въпреки традицията, той дори не бе особено изолиран и се намираше в покрайнините на столицата. Голяма част от службите бяха разположени в надземни здания — също признак на снизходителност от страна на Къртис.

Тамура се занимаваше с прием на вторични клиенти — рутинна и нископлатена работа. Но той бе търпелив, дребен японец, завоювал си място сред служителите преди пет години, и стоически спестяващ пари за първия си аТан (с полагащата се за сътрудници отстъпка, разбира се).

Денят беше започнал успешно — обслужени бяха: нервна жена, изложила му отегчителна история за неотдавнашната си смърт в автомобилна катастрофа; възрастен предприемач, починал от рак и подозиращ, че и в новото му тяло има предразположеност към неизлечими тумори; млад момък, невъзнамеряващ да разкрива каква е професията му, наградила го с лазерен лъч в тила. Младежът току-що бе минал през аТан и страшно бързаше — искаше да наблюдава собственото си погребение и да запомни изражението на лицата на приятелите си, незнаещи за безсмъртието му.

После към Тамура се насочиха едновременно двама клиенти — свободен търговец от Ендория и неговият син. Търговецът се стискаше, разсъждавайки за неравномерното разпределение на цените на различните планети, но в края на краищата се съгласи, че на Горра условията са достатъчно меки.

Тамура провери с ръчен скенер номерата на невронните мрежи — стандартна процедура, кой знае защо предизвикала най-жив интерес у момчето. Попълни формулярите на договорите, уточни особените моменти (моментално съживяване или с интервал от денонощие, уведомяване на роднините или не), после прие от Кей Овалд кредитната карта на „аТан“. На сметката нямаше много пари, след заплащането ендорианците останаха почти на нулата — не беше никак чудно, че търговецът се бе колебал толкова дълго.

— Поздравявам ви с безсмъртието — почти искрено усмихвайки се, каза Тамура. — Надявам се следващото ви посещение да е след дълги години.

— Имам една малка молба — рече мистър Овалд, стискайки ръката му. — Мога ли да оставя благодарност за мистър Ван Къртис?

Тамура предполагаше, че в разпечатан вид всичките ежедневни благодарности до Къртис са купчина, по-дебела от руло тоалетна хартия. Но в „аТан“ почитаха традициите, особено рекламните. Той подаде на ендориеца фирмена бланка.

— Скъпи наш Къртис, благодетелю — повтаряше на глас Кей Овалд плодовете на своето вдъхновение. — Живеем отново, което пожелаваме и на теб. Мисля, че удължаването на аТана ни няма да те учуди, а ще те зарадва. Линията на бляновете наши води към далечни пътища и напрегнат труд. Артур сега те смята едва ли не за роден баща, а аз мога да ти кажа само — благодаря! Ще имаме случай, надявам се, в който ще можем да ти се отплатим със същите откровеност и почтеност, която ти прояви към нас. Кей и Артур.

Сред клиентите на „аТан“ винаги бе имало достатъчно идиоти. Но идиотът с пари е много полезно и почитано нещо. Тамура се поклони и сложи запълнената бланка в специална папка — за хиперграмите, които щяха да потеглят към местоназначението си същата вечер.

 

 

Обратният път им се стори по-дълъг. Томи хрупаше твърдия сладолед, купен му от Кей в комплекса на „аТан“. Дач, включил радиото, слушаше емисията общоимперски новини. Предаването се водеше от четирима водещи едновременно, като на моменти се подхвърляха шеги и намеци, разбираеми само за местните жители. Говореха главно за зачестилите катастрофи в заводите на Империята. Някой даже ги сравни с дарлокския терор в годините на войната. После поклюкарстваха за новия вид проверки за имплантирано оръжие, които провеждали във всички големи предприятия сътрудниците на СИБ. С особени датчици се сканирали, кой знае защо, гърбът, областта на шията и тила. Понякога извършвали арести, без да се придържат към установените процедури, а направо стреляйки със станера без предупреждение.

Водещите така и не се досетиха да свържат диверсиите и проверките.

— Кей, а аз нали все едно бих оживял, така ли е? — попита Томи. — Дори без плащането на аТана?

— Разбира се — съгласи се Кей. — Къртис би приел смъртта ти за смърт на Артур.

— Ясно.

Томи замълча, обмисляйки нещо.

— Нещата не са толкова прости — каза Кей, гледайки момчето. — Първо — обещах ти да не те закачам. Второ — Къртис би те разкрил за две минути разговор.

— Второто е по-важно — рече Томи.

— То се знае.

През останалата част от пътя мълчаха.

 

 

Лика Сейкър си имаше достатъчно работа, която дори появата на Кей не би могла да отмени. Тя я сведе до минимум, но въпреки това успя да види Кей чак на обяд.

— Засега нищо — лаконично съобщи тя.

— Разбрах — още по-късо отвърна Кей.

Обядваха тримата — Томи също бе допуснат до малкия банкет на Майката-покровителка. Обслужването би задоволило и самия император, а менюто очевидно бе съставено по принципа на редуването на редки ястия с още по-редки.

Кей не беше голям почитател на гастрономичните експерименти, но не можеше да не отдаде дължимото на дълбоководната риба от Догар, салатата от снежно грозде и почти изчезналия в годините на Смутната война спанак. Идеята да се подхвърли на мелконците дезинформацията, че спанакът е най-важният и необходим елемент от човешкото меню, вероятно е била на човек с много странно чувство за хумор. Седем години мелконските биолози, едни от най-добрите в галактиката, се мъчили да създадат крайно летален вирус, поразяващ спанака. Около осем хиляди бомбардировача, разпръскващи над човешките планети С-вируса, станали лесна плячка за прехващачите. Когато Мелкон разбрал, че лишеното от спанак човечество не възнамерява да измира, шокът бил прекалено силен. Киборгите се съгласили на мирните преговори, които довели до създаването на Тройния алианс.

Но от онзи момент насетне спанакът можел да вирее само в херметични помещения с напълно затворена екология. Коварният вирус продължаваше да дебне жертвата си, окопал се в пшеницата, картофите и други, по-маловажни от спанака култури.

Томи, виртуозно служейки си със сребърните пръчици, ядеше тазианско желе.

— Ти си добре възпитан, малкият — отбеляза Сейкър. Томи, който рядко изкусно отделяше оранжевия от зеления слой желе, не я разбра. Той смяташе, че за пръв път опитва от това странно ястие.

— Какво става със снаряжението, Лика? — Кей предпочете да насочи разговора по-далеч от хлъзгавата във всяко едно отношение тема.

— След обяда ще посетим оръжейния ни майстор.

Сейкър мило се усмихна, подавайки на Томи недозрял гурангов плод.

— Момент — каза момчето, безпогрешно избирайки от приборите на масата отварачка за тапи. С въртеливо движение проби плода при дръжката и върна подправката на Лика. Естествено, гурангата не се консумираше заедно с желето. Затова пък си пасваше идеално с бялото месо.

 

 

Вървяха почти двайсет минути през тунела в частите на подземния комплекс, където се намираха оръжейните работилници. Достатъчно време, за да осъзнае Кей, кой сега работи за фамилията.

Севолд Мартизенски беше човек легенда. Той бе създал почти половината модели на оръжия за Смутната война. Напускаше лабораторията си три пъти годишно — когато наблизо имаше демонстрации на пацифисти. Изглежда той смяташе работата си върху смъртоносните оръжия и подчертано мирните си убеждения за две съвсем различни неща. Демонстрантите не бяха на същото мнение и независимо от добрата му охрана, пробваха да го линчуват. След безрезултатните опити да участва в демонстрациите, Мартизенски се връщаше в лабораторията си и създаваше още по-ужасяващи агрегати за унищожаване на живота във всичките му прояви.

Ако легендите не лъжеха, то в периодите на многобройните му творчески кризи СИБ инсценираше демонстрации на пацифисти.

— Мислех, че много отдавна се е оттеглил в някоя ферма на тиха планета — каза Кей. — Или работи под пълния контрол на СИБ.

— Замалко и това да стане — Сейкър обичаше да разказва за успехите си. — Когато армията се отказа от кварковите му бомби — заради излишната нехуманност, — Севолд се оттегли от работата. Наистина, СИБ не упражняваше натиск върху него — очевидно по нареждане на императора. Мартизенски се оттегли на Харизма и започна работа като художник. Оформяше детски книжки, особено за най-малките, стихосбирки. Винаги под чуждо име, разбира се. Склонихме го да продължи работата си като оръжеен майстор.

— А кои книги е оформял? — заинтересува се Томи.

— Сам ще си го питаш — Лика изглежда се забавляваше от неотдавнашното превъплъщение на Мартизенски. — Ако е в настроение — ще ти каже.

Севолд беше в настроение. Той бродеше из лабораторията, смайваща както с размерите си, така и с невероятния си безпорядък. В нея нямаше никой друг — геният предпочиташе да работи сам. При появата на посетителите той ги посрещна с дружелюбно помахване на ръката, която беше стиснала здраво сандвич с дебели резени салам.

— Влизайте — добродушно извика Севолд. — Това ли са клиентите, Лика?

— Да — каза Сейкър, сядайки на единствения стол, който се виждаше наоколо. За разлика от предишния ден, сега тя не беше пренебрегнала нито козметиката, нито скъпите дрехи. Обаче Севолд едва ли забелязваше какъв е външният й вид.

— Подготвихме броня — съобщи Мартизенски. — „Серафим“, чували ли сте за нея?

Кей не беше чувал. Но Севолд не възнамеряваше да коментира подобни дреболии.

— За оръжието сега ще решим… — обикаляйки около Кей и Томи, мърмореше Севолд. Почеса наболата си брада. Геният беше пълен, леко непохватен и имаше вид на човек, който през живота си не е държал в ръце нищо по-опасно от вилица. — Момчето… с момчето е по-сложно… вие ще вземете всичко… Добре.

Той седна на масата, отрупана от колби с реактиви. Намръщи се. Протегна ръка, без да гледа, и хвана голям съд с тъмнокафява течност, отпи. Съобщи:

— Това е чай. Момче, какво си свикнал да използваш?

— Гравитак… — Томи погледна накриво Кей. — Стрелял съм и с алгопистолет.

— Отвратително — каза Мартизенски с мъченическо изражение. — Гравитационната палка и алгопистолетът са оръжията на изметта. Разбра ли?

— Да.

— Ще вземеш „Довод-17“ — реши оръжейният майстор. — Лек е и не е нужно да се прицелваш. Само че ще се наложи да въведеш разпознаване на всичките си съратници, иначе ще ги смелиш.

— Настройте го и на разпознаване на самото момче — обади се Кей. Севолд се замисли:

— Това е идея. Че може и да се застреля. Отвратително, нали? Докъде стигнах, да въоръжавам някого с интелектуалник… и то конструкция на Ашмарянц…

Той веднага изгуби интерес към Томи. Под внимателния му поглед Кей изпита рядкото чувство за пълна незащитеност. Опитвайки се да го прогони, каза:

— Неотдавна използвах „Шанс“.

— Е, и какво? Боклук, нали? Вехтория, само за музея става. Оръжие на отчаянието, когато учениците загиваха в боя… Какво не си използвал?

Кей разпери ръце.

— Къде предстои да се биеш?

— Не знам.

— О, богове… Лика, това е безобразие!

— Виновните ще бъдат наказани — обеща Сейкър.

— Работил ли си с „Ескалибур“?

— Виж, с него — не — призна си Кей.

— Ще се научиш. Лика, за него — „Ескалибур“, от леките — „Пчела-М“. Върху бронята — „Страж“ и „Диана“. Това е всичко, иначе ще изгуби подвижност.

— Нещо да ти трябва? — попита Сейкър, ставайки.

— Спо-кой-стви-е!

Томи така и не рискува да попита какви книжки е илюстрирал Севолд. Обаче ако можеше да наблюдава оръжейния майстор след излизането им, пред него щеше да се открие интересна картина. Мартизенски измъкна зад формовчика плътен лист хартия с вече изрисувано заглавие „Игрите на дядо Руменко“, облегна го върху полуразработения стационарен излъчвател, заемащ половината бюро, и навеждайки глава, се зае да изучава празното засега поле.

През този ден настроението му беше твърде миролюбиво.