Сергей Лукяненко
Линията на бляновете (32)

8

Между Кал и представителите на Службата на Волантис не възникнаха никакви проблеми. Тя им даде прекалено апетитен кокал — съучастниците на Дарлок — и никой не се заинтересува от дребните нарушения.

Номачи смяташе, че Изабела не е права. Щом като Къртис-младши им се беше изплъзнал, си струваше те да се заемат с шайката роботърговци. Това също би им гарантирало нови звания и големи премии. Но Кал сякаш бе обезумяла и Луис реши да не споделя съображенията си с нея.

Подчинявайки се на нареждането на Изабела, корабът извърши скок към Догар. Там вече се бе задействала тежката машина на Службата, мачкайки продажните чиновници и многобройните пионки. „Волантис-пътнически“ редовно бе хвърлял в системата на Догар совалки с пътници. И понякога те долитаха до планетата с учудваща скорост — за месец-два. Сега Службата ловеше из цялата Империя хора, били в плен на Дарлок. Не най-приятното занимание, но двайсет години по-рано такава операция вече се бе провеждала.

Кал посети директората на Службата на Догар. Приеха я учтиво — колкото и да е странно, Изабела се бе превърнала в героиня на деня. С разкриването на шпионската мрежа и отказа от участие в подялбата на паричното възнаграждение Кал неволно бе допринесла за увеличаването на популярността си.

Обаче разговорите за престъпниците, намиращи се на совалката, будеха у събеседниците й само недоумение. По какъвто и начин Дарлок да промиваше мозъците на своите жертви, от първоначалната личност оставаха само руини.

Изабела кимаше, съгласявайки се. И продължаваше да чака завръщането на отвлечената совалка. Тя се подготвяше да плени дарлокските агенти и дори невъзмутимият Т/сан гледаше да не се мярка пред очите й.

Събудиха ги посред нощ. Догарците вдигаха пленниците от пода и ги мъкнеха по коридора, без излишна грубост, но и без капка снизхождение. Потокът от препъващи се, падащи един върху друг хора премина през коридорите и се струпа в огромния товарен хангар.

Тълпата раздели Артур и Кей. Вячеслав успя да се задържи близо до Алтос. Догарците обкръжиха тълпата, очаквайки отварянето на люка.

— Сега ще видим дали си бил прав — каза лекарят, надвиквайки детския плач и женските вопли.

— Харесва ми стилът ти — с труд запазвайки равновесие, отвърна Кей.

Люкът се спусна в дупката в пода. Слънчевата светлина, ослепителна след корабните лампи, ги удари в очите. Въздухът на чуждия свят, напоен с остър пикантен аромат, опияняваше като леко вино. Искрящата, подобна на стъкло маса, върху която стоеше корабът, се простираше до хоризонта. Малко встрани се виждаха няколко коли с необичайна форма. От тях се отдели прегърбена фигура, загърната в огромен плащ.

— Едно на нула в твоя полза, Кей — каза лекарят, свивайки се.

Дарлоксианинът бавно влезе в шлюза. Кей погледна с периферното си зрение охранителите, очаквайки да види по лицата им поне сянка на уплаха, отвращение или почтителност. Но агентите на Дарлок се държаха, сякаш са равни на влезлия.

По някаква причина това не се хареса на Кей.

Телосложението на извънземния приличаше на човешкото. Само че раменете бяха прекалено тесни, а положените върху корема ръце се извиваха в неестествено плавна дъга. Тънки ръкавици скриваха пръстите, а под качулката можеха да се видят само проблясващите очи.

Настъпи пълна тишина. Млъкнаха даже децата, лутащи се в тълпата в търсене на родителите си.

— Хора на Империята — тихо каза дарлоксианинът, — добре дошли в пространството на Единството на Дарлок.

Някой отвърна с ругатня. Но съществото в плаща не обърна внимание на това.

— Ще ви бъде даден шанс да се приобщите към идеите на Дарлок — продължи влезлият. — Вие ще служите на бъдещето на Галактиката, бъдеще, където има място и за хората. Биссе.

Охранителите с побутвания насочиха тълпата към изхода покрай отстъпилата Встрани фигура в плаща.

— Кей Овалд, приближете се към мен.

Тъмната яма на качулката се обърна към Кей. Той спря, позволявайки на хората да преминават покрай него. Вячеслав, олюлявайки се, леко го докосна по рамото — сякаш му пожелаваше късмет.

Двамата останаха сами.

— Кей Овалд, вие лишихте Дарлок от шестима слуги.

— Вървях по своя път.

— Но не ви провървя.

— Не ми провървя — съгласи се Кей.

— Под какво име ви познаваше Езсанти Кри Чесциафо?

— Кей Алтос.

— Добре. Той ще дойде да разговаряте, но това няма да промени съдбата ти.

Подчинявайки се на жеста на дарлоксианина, Кей излезе от кораба. Хвърли поглед на ниския конус — обикновен карантинен крайцер, поразен от проказата на предателството. Дарлоксианинът остана в шлюза, разговаряйки с един от офицерите догарци.

Натовариха пленените на открита платформа, висяща във въздуха. Охранителите догарци бяха сменени от дарлоксиани. Платформата започна да се плъзга над стъкленото поле, към бавно израстващите в далечината здания. Малкото бяло слънце печеше с пълна сила и насрещният вятър не носеше облекчение. Кей намери в тълпата Артур и позволи на момчето да се облегне на него.

— Ще умрем ли? — попита Артур.

— Ще изчезнем като свободни личности — отвърна Кей. — Това е още по-лошо, Арти. Дори аТанът няма да ни помогне — невронната мрежа няма да има повод да се активира.

Артур се замисли и каза:

— Значи нямаме никакви шансове?

— Един на милион — Кей не се опита да го щади.

— Точно това очаквах.

И Артур Ван Къртис се усмихна.