Сергей Лукяненко
Линията на бляновете (6)

6

Кей се наспа отлично. Анфиладата на предоставените му стаи беше безкрайно дълга и го домързя да търси спалнята с обещаното гравитационно легло. Диванът в библиотеката напълно го устройваше, а плодовете в кристалната ваза му послужиха за закуска. За втори път в живота си пробваше тези капризни земни плодове — сливите, и реши, че спокойно могат да се ядат.

Силикоидът, вероятно онзи същият, който бе присъствал при неговото съживяване, му донесе поднос със закуска. Кей допълни плодовата диета с чаша кафе и попита:

— Обещаха ми инструктор. Да не би случайно да си ти?

Сивият каменен стълб игнорира иронията.

— Последвайте ме. Инструкторът ви чака.

Или Ван Къртис обичаше разходките пеша, или силикоидът не счете за нужно да се възползва от комуникациите. Те поеха по пустите коридори, като от време на време минаваха през открити участъци. Преминаха през нощна джунгла, където резкият глас на някаква птица се опитваше да разпръсне тишината, за да се озоват на огрян от залез океански бряг. Силикоидът летеше над ивицата на прибоя и капките вода съскаха при допир с каменното му тяло. Разсъбут, Кей се тътреше след него. Светлокосо момченце, играещо с топка до водата, ги проследи с поглед.

— Къртис-младши? — попита Кей силикоида.

— Не.

Океанът свърши с ограда от жив плет. Силикоидът спря при портичката и произнесе:

— Нататък ще продължите сам. Аз не трябва да виждам вашия инструктор, ние се намираме в състояние на война.

Кей превъртя в ума си всичко, което знаеше за силикоидите, и кимна:

— Отлично. Ще отида сам. Имаш ли право да отговаряш на въпросите ми?

— Понякога.

— Защо служиш на Къртис?

— Силикоидите не служат.

— Именно затова, защо…

— Връщам дълг.

— Аха… Ясно.

Сивата кула търпеливо чакаше.

— Можеш ли да ми кажеш нещо за Къртис?

— Какво?

— Каквото и да е.

Неравният камък затрептя. И невидимият хор прошепна:

— Той прилича на дома си.

— Тъжна работа, а? — ухили се Кей, отваряйки портичката. — Благодаря, камъче…

Той стъпи на пясъка. Жълт пясък до хоризонта, където през обагрената в цветовете на дъгата мъгла на бариерата просветваха нощните женевски улици. Тук слънцето беше в своя зенит и по челото на Кей избиха капки пот. Всъщност причината не беше само в жегата. Той беше видял инструктора.

Бурлатитата бяха една от най-могъщите и опасни раси в нечовешкия космос. Външно те приличаха на мечка с двуметров ръст — само дето нито една мечка не може да се похвали с такава бързина на движенията, здрава като стоманена жица козина и пълноценен разум.

Това бурлати беше старо. Тъмнокафявата козина беше загубила блясъка си и бе започнала да се навива на невинни пръстенчета. Зъбите в разтворената за поздрав паст бяха изтънели наполовина.

— Здравей, Кей. Обличай бронята. Готов ли си?

Гласът му изглеждаше учудващо мелодичен и нежен — случайна особеност на еволюцията, така често подвеждала хората в епохата на Първите контакти.

Бронята лежеше наблизо върху пясъка. Тъмносиня грапава люспа, сгъваща се в странни меки форми. Леки пластични доспехи, предназначени само за ръкопашен бой. Мускулните усилватели бяха свалени, но медицинският блок премигваше със зелената светлинка, показваща състояние на готовност.

— Как да те наричам, старче? — попита Кей, като съединяваше частите на бронята.

Бурлатито изтрака със зъби:

— Името ми не е за теб. Аз съм твоят инструктор. Човеко Кей, цениш ли тялото си?

— То трябва да оцелее три дни… — Кей съедини последните сегменти на бронята и застана в бойна стойка — Готов съм, бурлати.

Удар в корема го отхвърли към плета. Медблокът в бронята му запищя, като напомпваше Кей със стимулатори и обезболяващи.

— Този удар не убива веднага — пристъпвайки към Кей, поясни бурлатито. — След седмица-две черният ти дроб ще престане да функционира. Неприятна изненада за пленените хора, които пускахме на свобода в Смутните дни.

Повдигайки се, Кей удари бурлатито в слабините. Козината смекчи удара, кракът го заболя, но бурлатито се отдръпна.

— Ние обикновено просто кастрирахме пленените — съобщи Кей. — Или стерилизирахме планетите. Нали?

— Бил съм на една от планетите, над която е преминал „Жътваря“ — съобщи инструкторът. — Ударът ти е болезнен, но слабоефективен.

Кей отбягна следващия удар. Бурлатито започна да обикаля около него, като разораваше пясъка с острите нокти на лапите си. След това, внезапно спускайки се на четири крака, се хвърли към Кей.

Подскачайки, Кей прелетя над разтворената паст. Възседна огромното тяло, удари го отстрани — анатомията на бурлатитата беше почти като човешката, а бъбрекът си оставаше уязвим орган при всички раси, и се преметна през глава в пясъка.

Бурлатито се изправи. Прекара лапи по тялото си. Попита спокойно:

— Обикновено на хората и през ум не им минава, че някоя разумна раса може да атакува на четири крака. Външно изглеждаш млад. Воювал ли си с нас?

— Обичам да гледам хрониките.

— Несъвършеното ви зрение улеснява записа на информация… — бурлатито издаде грухтящ звук. — Защо победихте в тази война? Вие сте по-слаби от нас и по-глупави от псилонците. Вие сте посредствени…

— Ние сме посредствени във всяко едно отношение.

— Да… Обидно е, че посредствеността управлява Галактиката…

Тази атака завари Кей неподготвен. Притиснат към пясъка от двестакилограмовото тяло, той не можеше дори да помръдне. Челюстите на бурлатито се разтвориха, облъхвайки Кей със странна, неочаквано приятна миризма, и се насочиха към гърлото му…

Тънкият писък се раздаде в мига, в който Кей почувства допира на зъбите. Бурлатито изрева, отдръпвайки муцуната си. Повдигна дясната си лапа — сред козината проблясваше най-обикновен човешки часовник.

— Провървя ти, човеко — произнесе, вече по-тихо. — Ти издържа пет минути бой без правила. Сега аз нямам право да те убия.

Изправи се с неземна грациозност. Кей лежеше, гледайки бившия си вече палач.

— Стани, Кей. Сега ще те уча как човек може да убие бурлати. — И запомни — тези познания са единствено за теб.

— Може ли един въпрос?

— Казвай.

— Защо дъхът ти мирише толкова приятно? Та нали вие предпочитате да ядете вмирисано месо?

— Това е дезодорант, тъпако. Всяка разумна раса се грижи за хигиената си.

— Логично… — Кей се изправи. Медблокът продължаваше да работи, но човекът чувстваше тъпа болка. — Добре, обясни ми как да те убия?

— Най-уязвимата зона в телата на расата ни е районът на сигмообразната жлеза — глухо започна бурлатито. — Ако прекараш мислена линия от половите ми органи до дясното око, то точно на средата на тази линия ще се окаже участък, незащитен от мускулен слой…