Сергей Лукяненко
Линията на бляновете (57)

8

Томи Арано, слушател на третия кръг от общообразователната програма, излезе от училището. Беше на тринайсет и по законите на Каилис нямаше право да управлява дори мотопед. Не можеше да се каже, че това особено го потискаше. Той обичаше дъжда. Квадратът на училищния двор, обикновено прашен и многолюден, сега беше измит и свеж. Светлолилавият сумрак, сменил пладненската горещина, бе направил опротивелите учебни корпуси тайнствени и непознати.

Ахмеди, негов познат от четвърти кръг, тъкмо вземаше от охраната мотоциклета си, паркиран на стоянката. Забеляза Томи и му махна с ръка:

— Хей, герой! Да те откарам?

Томи поклати глава. Ахмеди сви рамене и запали двигателя. Премина бавно покрай момчето, подхвърляйки:

— Да не се намокриш?

— Няма — слагайки качулката си, отвърна Томи.

— Правилно, аз ще те откарам — каза някой зад гърба му.

Томи се обърна. Дълъг шлифер с вдигната яка, нахлупена над очите шапка — всичко това му попречи да познае веднага човека, когото беше виждал само веднъж. Когато все пак си спомни — по-скоро по гласа, — вече беше късно.

Кей Алтос сложи ръка на рамото му, каза:

— Нали обещах, че ще се върна. Помниш ли?

Томи не успя да отговори — езикът не му се подчиняваше. Краката му също омекнаха, но той се задържа на тях. Това, от което момчето вече почти бе престанало да се страхува, това, което няколко пъти му се бе присънвало в кошмарите, се бе случило.

Убитият от него злодей бе оживял и се беше върнал да си отмъщава.

— Дай си сега лапката — каза Алтос. Томи вдигна ръка — като насън. Алтос щракна около нея, до евтиния електронен часовник, широка гривна, после показа на момчето, че има същата на своята китка. — Силови белезници. Сега сме неразделни, загряваш ли?

Томи мълчеше и Кей с бавни, ловки движения запребърква дрехите му. После надникна в папката с тетрадките.

Минаващата покрай тях кола намали скоростта си. Стъклото й бавно се спусна и Данияр Вазаде, учителят по древна история, се взря с късогледите си очи в най-добрия си ученик.

— Томи, всичко ли е наред?

Без да бърза, Алтос извади от джоба на шлифера си пистолет. Прицели се в челото на Вазаде и каза:

— Всичко е супер. Ти ще се прибереш вкъщи и ще живееш дълго и щастливо.

Невидимата за света борба в душата на учителя продължи пет секунди и Кей реши, че той е храбър човек.

— Моля за извинение — отклонявайки очи от бледото лице на Томи, каза Вазаде. Не стана ясно дали думите му са предназначени за Кей, или за момчето. Стъклото плъзна нагоре, колата набра скорост.

— Когато става въпрос за живот и смърт, момче — замислено изрече Кей, — количеството на приятелите намалява. Какво да говорим за познатите — техният брой става дори по-малък от нула.

Той направи няколко крачки, сякаш забравил за Томи. Подръпването на силовите белезници хвърли момчето на колене, върху мократа неравна каменна настилка.

— Не се заплесвай — каза Кей и дръпна ръка, вдигайки Томи на крака с невидимата верига на силовото поле. — Не е приятно да си марионетка, нали?

От рязкото движение качулката падна от главата на момчето и сега дъждът се изливаше по лицето му. Той се радваше на това — не обичаше да плаче. Кей Алтос го наблюдаваше, мушнал ръцете си в джобовете.

— Аз също скачах ли скачах по чуждите конци, а сега реших да си направя собствен театър — съобщи той. — Ти ще си водещият ми актьор.

Кей отново закрачи, отдалечавайки се от училището, и този път Томи побърза да го последва. Гривната на ръката му беше топла, почти гореща, но тази топлина не го радваше.

Вече извън границите на училищния комплекс, покрай който се простираха редици безлични многоетажни сгради — тях дори дъждът не можеше да ги разкраси, — късметът реши да намигне на Томи Арано. До „Мицана-торнадо“, към който го водеше Алтос, край пътя ревяха десетина мотоциклета. Ленивите пипала на лъчите на фаровете пълзяха през тъмнината, осветявайки капките дъжд.

— Момчета! — изкрещя Томи. Фаровете се обърнаха към тях, обливайки ги в дъгоцветна — заради дъжда — светлина.

— Напразно — каза Кей, спирайки. — Но се радвам, че не си онемял.

Към тях се приближиха, бавно, стараейки се да не попаднат по пътя на светлината. Дрезгав, мутиращ глас попита:

— Проблеми с чичкото ли имаш, герой?

Кей изведнъж се усмихна и поверително съобщи на Томи:

— Знам как си заработил този прякор…

Момчето не отговори. Изведнъж му се стори, че е направил глупост. Алтос пристъпи настрани, в тъмнината.

— Стой където си! — извика момчешкият фалцет.

Кей се спря и почти добродушно произнесе:

— Той има проблеми, момчета. Но това са си само наши проблеми.

— Грешиш! — възрази притежателят на дрезгавия глас. — Проблеми сега имаш само ти… Томи, тръгни към колите!

— Обясни им — помоли го Кей.

Томи Арано вдигна ръка. При вида на силовите белезници тъмнината реагира с поток от псувни. Общо взето — това беше ефектът, към който се стремеше Алтос.

— Момчета… — Томи, на когото светлината пречеше не по-малко, отколкото на Кей, безпомощно бе присвил очи. — Това е онзи, който… когото… той имаше аТан!

В този момент Кей започна да се движи. Той не бе разчитал, че споменаването на аТана ще спре тълпата тийнейджъри. Трябваше му само миг на объркване.

Останалото беше просто въпрос на техника. Пречеше му закаченият за дясната му ръка с двуметровата силова нишка Томи, но дори пълната загуба на един крайник не би извадила от строя телохранител от неговата класа. Той изгуби само секунда за приспособяване към тъмнината. После само се движеше — безмълвно и монотонно.

Те бяха седемнайсет — много от мотоциклетите през тази нощ носеха по двама ездачи. Три девойки, две момчета на десет години — тях Кей дори не ги удряше, а просто ги отхвърляше встрани. Може би прекалено твърдо — те не правеха опит да се изправят след това. Но двамата тийнейджъри с лазерници в ръце, безуспешно прицелили се в тъмнината, не оставиха на Кей свобода за маневриране.

Томи се влачеше след него в калта, като необикновена, но не прекалено ефективна котва — Кей се придвижваше между крехките тела на противниците си прекалено бързо. Тълпата го накара да пусне в ход рефлексите, придобити след години тренировки. Той чупеше ръцете със стиснатите в тях метални боксове, нанизваше момчетата на собствените им ножове, блокираше редките, неумели удари. Двамата най-големи — седемнайсетгодишни — младежи, които имаха пистолети, паднаха, така и не успели да стрелят нито веднъж. Кей ги обезвреди по начин, който може би отстрани изглеждаше щадящ.

Последно беше момче, връстник на Томи, с гравитационна палка. Той се въртеше на място, зашеметен от случващото се, вече не виждайки нищо наоколо. Кей просто се приближи до него, хвана го за тънката китка със стиснатото оръжие и удари момчето със собствената му палка.

Нощта крещеше, плачеше и стенеше с детски гласове. Кей повдигна Томи за реверите на якето и се развика:

— Е, какво постигна?

Момчето не отговори, задавяйки се в плач, който никога не би си позволил Артур Къртис. Кей го напъха в колата — мокър, омазан в кал от главата до петите — и включи двигателя. Виковете останаха назад, само Томи ридаеше на задната седалка, повтаряйки:

— Гадина, гадина, звяр, гадина…

Кей не му обърна ни най-малко внимание. Той набра двуцифрен номер на клавиатурата на телефона и бързо каза:

— Учебен център номер осемнайсет, на изхода. Младежко сбиване, много ранени, необходими са реанимационни коли.

— Кой се обажда? — Диспечерът на спасителната служба не изглеждаше прекалено шокиран.

— Очевидец — промърмори Кей, изключвайки се. Хвърли поглед към Томи и добави: — Неволен.