Сергей Лукяненко
Линията на бляновете (78)

6.

Колата на ремонтната служба напомняше джип — с големи колелета, масивни кресла, здраво купе. Тя изглеждаше нелепо върху гладката равнина на космодрума. Кей не можа да съобрази веднага, че колата е била предвидена за бурлатита.

Шофьорът — гол до кръста (небесносиньото фирмено яке бе захвърлено на свободната седалка) младеж от азиатски тип, доброжелателно ги погледна, после се поинтересува:

— По работа или за да си починете?

— Ще съчетаем двете дейности — отвърна Кей.

— Правилно — съгласи се шофьорът. — Хвърлете един поглед в „Утро“. Там днес пее Алла.

Дач кимна, сякаш името на местната певица му говори нещо. Шофьорът ги свали при павилиона на митническия контрол и отлетя наобратно към джунглата от кораби.

— Прилича на Тера — плахо предположи Томи, придържайки се близо до Кей. — Нали?

Без Артур той веднага изгуби голяма част от новопридобитата увереност. Светлата риза на гърба му беше подгизнала от пот — прохладният климат на Каилис бе успял да стане обичаен за момчето.

— Не съвсем — побутвайки Томи към вратата, каза Кей. — Тук рядко вали дъжд. Не е много приятно да ти е мокра козината, нали?

— А аз откъде да знам?

Служителите нямаха никакви претенции към тях. През Урса преминаваха немалко транзитни рейсове на имперски кораби и митничарите си имаха достатъчно работа. Офицерът бурлати, озъбил муцуна, бързо провери документите им с ръчен скенер, повъртя в лапите си „Пчелата-М“ и я върна на Кей. „Сетико“ беше уважавана компания и нейните чиновници имаха право да носят оръжие.

— Защо имаме различни фамилии? — тихо попита Томи, когато излязоха от павилиона. — Мислех, че ще се правя на твой син, като Артур.

— Понякога легендите трябва да се променят. Какво, не ти ли харесва вероятният ти статут?

— Определено не!

— Когато беше тръгнал да ме убиваш, това не те смущаваше! — не можа да се сдържи Кей.

Поеха по сенчест булевард, на който бяха засадени местни видове дървета — със сини сочни листа и здрави стъбла. По редиците високи здания — тук земята беше скъпа — проблясваха поляризиращите полета, отразяващи инфрачервената част на слънчевата светлина. За съжаление, от това на улицата ставаше още по-задушно.

Градчето живееше с интересите на космическото пристанище. В другите човешки селища на анклава хората можеха да се занимават с риболов или със съвместни с бурлатитата научни разработки. Дружба, както бяха нарекли първите заселници града на планетата на новия съюзник, се беше ориентирала само към туристите и екипажите на корабите. Пълно беше с лавки с фалшиви сувенири, разкошни супермаркети, където можеха да се намерят истински деликатеси на извънземните раси, имаше и неизброимо количество евтини барове, в които предлагаха не толкова алкохол и наркотици, колкото разхладителни напитки.

След десет минути те просто бяха принудени да се мушнат в едно от магазинчетата. Оказа се, че вътре е прохладно, а персоналът, за радост на Кей, не досаждаше — похват, сработващ още по-добре от прекалената вежливост.

Томи се залепи за подобната на стъклен гроб витрина, където беше изложен „Истински боен екип на бурлатитата от епохата на Смутната война“. Според Кей в екипа имаше прекалено много бронирани елементи, за да са го носили самонадеяните бурлатита от онези години, и прекалено много декоративна резба, за да е служил за боен. Оставяйки момчето да се любува на екипа, намъкнат кой знае защо върху манекен-човек, Кей се приближи към стената, където висяха ритуалните ножове на различни кланове. Разбира се, фалшиви, но изработени много майсторски. Един от продавачите изникна като сянка зад гърба на Кей.

— Интересуват ли ви?

— Да. Трябва ми нож на клана Шивуким Ахар. Но истински.

— Нямаме право да търгуваме с истински ножове — учтиво съобщи продавачът, но без да бърза да се оттегля.

— Никой няма такова право. Обаче ги продават.

Върху лицето на продавача се бореха алчност и предпазливост.

— Ще можете ли да дойдете утре вечерта?

Кей поклати глава.

— Тогава… уви! — Изглежда, продавачът изпитваше истинско облекчение. Законите на Империята бяха строги към нарушаващите междурасовия мир.

Томи, откъснал се най-сетне от витрината, се приближи към тях.

— Имате ли руеп, мистър?

Продавачът се оживи.

— Руеп? Разбира се. Отличен сувенир от Урса за млад човек. Ще има какво да си спомняш, нали?

Кей мълчаливо плати — сумата се оказа не чак толкова голяма — и Томи стана притежател на десетсантиметрово кълбо от дъгоцветно стъкло.

— Предмет на един от религиозните култове на бурлатитата — каза продавачът с такава гордост, сякаш е централна фигура на този култ — Доста добър психостимулатор… макар и нашите учени да отричат това. Занимавате ли се с „джен“, младежо?

— Занимавал съм се.

— Прекрасно. Погледът към руеп в състояние на медитация позволява да преживееш отново приятни спомени, да се върнеш назад във времето… ако вярваш, естествено.

— Благодаря — мрачно каза Томи, разглеждайки цветното кълбо. Кей положи ръка на рамото му, тихо попита:

— Какво, неуместна шега на Артур?

Томи вдигна поглед:

— Не, напротив. Мистър, а имате ли бурлатски тренажори? За да стана силен?

Продавачът се усмихна широко:

— Разбира се, младежо.

На Кей му се наложи да плати и за сплетен на плитчица еластичен шнур, чиито единствени достойнства бяха сочният зелен цвят и възможността да се носи вместо колан. Той така и не разбра за какво отидоха парите му — за издевателство на двете момчета едно над друго или за плахи жестове на зараждащо се приятелство.

След като излязоха от магазинчето, Томи въпросително погледна Кей, който предложи:

— Да намерим „Утро“ и да послушаме местната звезда?

— Аха — с явно удоволствие се съгласи момчето. — И ще ми вземеш к’ола. Две бутилки.

Намериха бара без проблеми — всъщност се оказа, че не е бар, а уютен малък ресторант. Кей дълго се смя на входа, след като прочете пълното име на заведението: „Утро в борова гора“^[1]. Томи не разбра причината за веселието му. Чак вечерта Артур му разказа за древната картина и дори намери репродукция в компютърната енциклопедия на изкуствата.

Тогава Томи беше принуден да признае, че Дач е имал известно основание да се кикоти при вида на сглобената от груби греди естрада, върху която под съпровода на две бурлатита в юношеска възраст пееше Алла — млада самка-бурлати.

Някой в „Утро“ имаше тънко чувство за хумор.