Сергей Лукяненко
Линията на бляновете (9)

9

Повелителят на безсмъртието посрещна утрото в кабинета си. Не в преднамерено скромния, където уговаряше Кей да работи с Артур, и не в демонстративно незащитения на покрива на кулата.

Този кабинет, скрит в подземните помещения, приличаше на командна зала на крайцер от среден клас. Къртис действително бе копирал строгия стил на военните кораби, на които беше преминала младостта му. Някога той бе мечтал да командва такъв кораб. Много отдавна, преди двеста години…

Това, с което се занимаваше, би се сторило на някого повече от странно. Облегнал се назад в креслото и наклонил глава настрани, Ван Къртис рисуваше. Светлинното перо се плъзгаше по екрана, оставяйки след себе си тънки разноцветни щрихи. Нещо бе започнало да се оформя, нещо смътно познато, напомнящо човешко лице, гледано от странен ракурс. Сякаш мравка се беше опитала да разгледа човек през разноцветна призма…

— Ето така — каза Къртис, оставяйки перото. Прехвърли погледа си върху страничния екран — там, върху жълтия пясък, стояха Кей и бурлатито. Само преди минута бяха приключили спаринга. Сега Кей сваляше бронята си и грижливо, сегмент след сегмент, пускаше частите й върху пясъка. До изображението му светеше червена точка — менталният датчик свидетелстваше за нажежаване на емоциите.

— Увеличи, дай звук! — Къртис, заедно с креслото, се приближи до изображението. Камерите вече бяха запълнили целия екран с лицето на Кей, изхитрявайки се да разшифроват свободната команда на стопанина си. — Какво си замислил, момче? — попита самия себе си Къртис.

— Защо насъскахте нас и Сакра едни срещу други? — попита Кей, хвърляйки долу последния сегмент от бронята. Бурлатито внимателно следеше движенията му. Странните му ромбовидни зеници се свиха в тесни процепи.

— Тактика. Опитахме вашия метод — разделяй и владей.

— Но не успяхте да го усвоите.

— Да.

Също толкова бавно, колкото сваляше и бронята си, Кей смъкна бялата си блуза. Протегна се — под кожата му се очертаха мускулите.

— Бурлати, ти каза, че си бил консултант на сакрасите във войната им за Трите планети. Възможно ли е дори да си участвал в десантите?

— Възможно е… — Бурлатито леко разтвори дланите си. Лявата беше без показалец, което донякъде я доближаваше до размерите на човешка длан.

— Аз съм от Трите планети, бурлати. От Трите сестри, както някога ги наричаха. Това бяха заядливи сестри, но те не хвърляха око на чужди светове. Ние бяхме на границата на сектора и атаката на Сакра се стовари върху нас.

— Забавно — каза бурлатито.

— Бяха прекалено много, смазаха отбраната. Крайцерите от Тера не успяха да дойдат навреме. Качиха децата и част от жените в товарни кораби — ние имахме добър търговски флот. Голяма част се добра до Алтос. Двеста милиона гърла, бурлати! На Алтос ни ненавиждаха, останалите светове не ни приемаха. Бащите ни загинаха в боевете с жабите — не най-приятният вид смърт. Изгориха Трите сестри с мезонни бомби — нямаше друг изход. Сега те не са нужни никому.

— Буферна зона.

Кей замълча. Прекара длан през брадичката си, сякаш проверяваше колко хубаво се е обръснал.

— Знаеш ли, плаках, когато последният свят на Сакра изчезна в огъня. Плаках, защото не бях успял да си отмъстя. Прекалено дълго пораствах…

— Забранено ми е да те убивам — каза бурлатито. — Ти си необходим на Къртис Ван Къртис.

— Знам. Бурлати, майка ти е пасла трева и се е мила с топла вода. Баща ти е бил последният в строя. Децата ти ровят канавки в полето.

От пръстите на бурлатито се подадоха ноктите. Гласът му стана тънък като звук от флейта:

— Рискуваш, човеко. Дори дългът не отменя честта…

— Кузуар буул-рати, к, хаа! К, хаа, буул!

— Хазар, кхомо! — по-скоро пропя, отколкото изговори, бурлатито.

Къртис Ван Къртис скочи от креслото. С два скока достигна центъра на кабинета: това място, където във въздуха се преливаше мъждукане в цветовете на дъгата.

— Аравия, полигона — изкрещя той, изваждайки от джоба на панталоните си малък, подобен на играчка пистолет. Къртис знаеше, че няма да стигне навреме.

И наистина не успя.

Кей седеше край трупа на бурлатито. В смъртта си то бе изгубило и силата, и величието си — от пет крачки би могло да бъде сбъркано с умряла крава от северна порода. Тялото се бе свило, заемайки най-желаната за четириноги същества поза. Озъбената муцуна се бе впила в пясъка. Само двете дълбоки бразди под неподвижните крака не си пасваха с мирния облик.

— Какво се случи, момче? — попита Къртис, скривайки пистолета. Кей леко се обърна към него. До този момент изглеждаше напълно невредим, обаче сега Къртис видя дълга, но не дълбока рана върху корема.

— Струва ми се, че той претърпя спонтанно спиране на сърцето — меко каза Кей. — За щастие, успя да ме научи на всичко, което смяташе за необходимо и което знаеше.

Къртис се наведе, повдигна главата на бурлатито и погледна мъртвото му лице. То изглеждаше малко учудено.

— Спонтанно, казваш? Горкият Аггаш искрено вярваше, че невъоръжен човек може да убие бурлати само по един начин. Все не ми оставаше време да разсея заблудата му. Вземи, Кей.

Той му подхвърли лекото си сиво сако. Кей мълчаливо притисна тъканта към корема си.

— Откъде знаеше за рефлекторните точки?

— Имах приятел, преживял Смутната война.

— Ясно. Аггаш беше ценен сътрудник.

— Значи е достоен за церемониално погребение.

— Бурлати, умряло от човешка ръка? Ти се шегуваш, Кей.

— Нима някой е споменавал за ръка? Или за убийство?

— Май не… Поне знаеш ли какво му каза?

Кей поклати глава.

— Разреши му да си близне от екскрементите ти.

— Само това? — каза Кей, ставайки от пясъка, той хвърли сакото на Къртис върху трупа и то случайно падна на лицето на Аггаш. Без сам да знае това, Кей се изхитри да унизи бурлатито и след смъртта му.