Сергей Лукяненко
Линията на бляновете (42)

5

Приготвили им бяха хубаво помещение. Креслата, креватите и масата вероятно бяха взети от някой кораб, земно производство. Силикоидите се бяха погрижили дори за естетиката — цветното пано на стената изобразяваше гора на планета от земен тип; няколко животни, наподобяващи мечки, лудуваха около повалени дървета.

— Какво ти става, Кей! — извика Артур, когато двамата останаха насаме. Алтос го пусна.

— Омръзна ми да бъда идиот, Арти. Телохранителят не може да работи на сляпо. Ти или баща ти, без значение кой, трябваше да ме предупредите.

— За какво?

— За силикоидите. Как да разбирам думите на Седмин?

— Не знам!

— Не ме лъжи, Арти! — Кей отново хвана Артур за раменете. — Ти си пътувал към Граал трийсет и шест пъти. Кой те е спирал?

— Не е твоя работа!

— Моя е, момченце. Пред мен е вечността.

— Ти как мислиш? — Артур се усмихна. Усмивката излезе крива — пръстите на Кей го стискаха прекалено здраво. — Пусни ме, кучи син!

Кей го пусна и го удари по лицето. Веднъж, втори, трети път. Главата на Артур отскачаше при всеки удар, бузата му пламна. Той се опита да ритне Кей в слабините, но Алтос отби удара му с едно движение. Артур с вик падна на пода.

— Не ме смятай за глупак, момче! — Кей се наведе над него. — Ти не рискуваш нищо, а аз предварително съм записан в разходите. Подобен подход към работата не ми харесва.

— Психопат — тихо каза Артур.

— Затова пък ти си ангел. Момченце, какво струва кръвта по ръцете ми? Аз съм само инструмент за теб… както и тези, които са те охранявали преди мен.

— А аз съм инструмент за Ван Къртис — отвърна Артур, без да става от пода.

— Ти си негов син.

Лицето на Артур потрепери.

— Глупак… Аз не съм син на Ван Къртис.

Кей седна на пода. Замълча, гледайки в лицето момчето. После извърна поглед.

— Къртис Ван Къртис няма деца — каза Артур.

Кей мълчеше.

— На него не му трябват деца. Той е безсмъртен, а Граал ще приеме само него.

Гласът на Артур се разтрепери — той плачеше.

— Аз… аз съм клонинг. Същият инструмент като теб… или като тях…

— Прости ми — каза Кей.

— Аз именно затова бях създаден — за да измина този път…

— Прости ми — повтори Кей.

— Аз съм клонинг. По законите на Империята нямам никакви права.

— Здрасти, Арти.

Момчето повдигна поглед.

— Здрасти, Арти — повтори Кей. — Аз съм Кей Дач от Втората планета на Шедар. Този свят не признаваше Генетичния мораториум на Империята. Аз съм супер трето поколение. По закон подлежа на филтрация и поредица операции за премахване на допълнителните функции на организма ми. Жената на сенатора на Латицис ми даде документите на сина си, загинал при първата атака на Сакра. Но ме лишиха и от това име.

Артур изхлипа, размазвайки сълзите си. После попита:

— А в какво си супер?

— Зрителна памет, лингвистика, скорост на реакцията.

— Здрасти, Кей Дач — каза Артур.

 

 

Подножието на Основата на силикоидите, Седмин, дълго наблюдава Артур, плачещ на гърдите на Кей. После пренесе възприятието си към Запомнящите и нареди да се снеме наблюдението от хората.

И без това знаеше какво ще разкаже Къртис на Кей.

 

 

— Винаги съм го знаел, откакто се помня — каза Артур. Той седеше на леглото, свил крака под себе си. Вече не плачеше. Кей Дач-Алтос тършуваше из шкафа. Намирайки тристенен кристален флакон, той погледна етикета, кимна със задоволство и седна в креслото.

— Това… това беше нормално. Обичайно. Официално аз съм син на Ван Къртис. А всъщност — точно биологично копие.

— А паметта? Разума? — Кей отпуши флакона, отпи. Кафявата течност изгори гърлото му — градусите на хайгарското бренди бяха почти шейсет.

— Паметта си е моя — сухо отвърна Артур.

— Е, не го вземай толкова навътре. Какво ти пука колко от гените ти съвпадат с гените на Ван Къртис — петдесет или сто процента?

— За мен е без значение. Но за Империята…

— Майната й на Империята. Какво му трябва на Къртис-старши на Граал?

— „Линията на бляновете“.

Кей отпи още веднъж. Погледна въпросително към Артур.

— Не знам какво е това. Знам само пътя.

— Лъжеш. Това също ли е чужда технология?

— Да.

— Чия?

— Кей, не си струва да научаваш това.

— Прав ли е Седмин по отношение на Предтечите?

— Никакви предтечи не е имало, Кей, остави това… — Устните на Артур се разтрепериха.

— Отпий! — Кей му подаде флакона. — Само не прекалявай.

Артур послушно сръбна и се намръщи.

— Какво имаше предвид Седмин, като говореше за връщането ти на Тера?

— Мога само да предположа.

— Давай!

— Знаеш ли как работи аТан?

Кей не отговори, смятайки въпроса за риторичен. Но Артур търпеливо чакаше. Алтос въздъхна и започна:

— Молекулярният репликатор копира произволни биологически обекти. Но те си остават мъртви, неодушевени, което така зарадва Църквата на Единната воля. Само в случай на гибел на оригинала, когато невронната мрежа изхвърли информационното психополе, то може да бъде уловено от новото тяло…

— Не е така. Невронната мрежа не е в състояние мигновено да прехвърли подобен обем информация. Тя работи в режим на реално време.

— А…

— Информацията се натрупва в компютрите на компанията постоянно. Прекратяването на работата на невронната мрежа се смята за смърт на човека. Така че екранирането на психополето ще доведе само до едно — до създаването на нова личност.

— Пълноценна?

— Не. Човек-растение… Човек-автомат, по-точно казано. Той е в състояние да яде, да пие, да отговаря на въпроси, да изпълнява заповеди. Но не е личност. Човекът не е просто съвкупност от тялото и паметта.

— Думите ти биха зарадвали патриарха.

— След което църквата би благословила аТан, не мислиш ли? Ние доказахме съществуването на душата.

Кей отпи още глътка бренди. Тихо каза:

— Това означава, че силикоидите…

— Не. Те не са способни да ни унищожат. Ако се екранира психополето, което не е невъзможно, то на Тера ще бъдат създадени две зомбита — Артур и Кей. Но щом загинем наистина, зомбитата веднага ще придобият съзнание. Нещо, стоящо над психополето, без помощта на никакъв аТан ще намери новите тела. Ние го наричаме „факторът пси“. Именно той отсъства в расите на Дарлок, Алкарис и Клакон, правейки аТана безполезен за тях.

— Ясно.

Лицето на Артур почервеня, той започна да говори по-бързо:

— Силикоидите не могат да ни унищожат напълно. Екранирането на психополето ще доведе само до едно — за известно време на Тера ще живеят зомбита. Щом намерим начин да се самоубием, тези зомбита ще се сдобият със съзнание. Изтриването на паметта ще доведе до същия резултат. Не съм сигурен, но е възможно и дарлокската симбиоза да доведе до освобождаване на пси-фактора.

Кей не повярва на последното. Артур беше прекалено изплашен на Лайън. Обаче Алтос реши, че не си струва да изказва подобни догадки на глас.

— Преминавал ли си вече през подобно нещо?

— Да… — Артур се запъна. — Преди година и половина ме хванаха на Хентар-2. Група хора… после към тях се присъедини силикоид. Сложиха ме в камера — вероятно там имаше екраниращи системи, аТанът се задейства. Два месеца бях… не на себе си. После съзнанието ми се върна. Вероятно съм се самоубил.

— Или са изтрили личността ти — предпазливо предположи Кей.

— Личността ми я изтриха преди година. Сигма-Т. — Артур потрепери и се засмя насила. — Помня как ме сложиха под антените… усетих рязка болка в слепоочията… И това беше всичко. Там имаше само хора. Подозирахме корпорацията „Рамдс“… силикоидите оставаха в сянка…

— Те ще се опитат да вдигнат срещу Империята всички раси в Галактиката! — Кей легна на леглото си. Главата го болеше, но мислите му оставаха ясни. Не се чувстваше опиянен от брендито. — Нима Граал си струва всичко това?

— Граал не струва нищо. „Линията на бляновете“ — всичко.

— Ще поспя, Арти… — Кей затвори очи.

— Поспи — съгласи се Артур.

Алтос почти беше заспал, когато Артур попита:

— Не се ли отвращаваш от факта, че съм клонинг?

— А ти не се ли отвращаваш от факта, че са сглобявали ембриона ми под микроскоп?

— Лека нощ, Дач — Артур започва да се намества на леглото. — Ще помисля какво можем да направим.

— Благодаря ти, кралю — каза Кей, закривайки очите си с ръка. Силикоидите не се бяха досетили да монтират превключватели за светлина в стаята… или не бяха сметнали за необходимо да го правят.