Серия
Студени играчки са звездите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Звёзды — холодные игрушки, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 30 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2008)
Допълнителна корекция
NomaD (2013 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2013 г.)

Издание:

ИК „ИнфоДАР“, София, 2008

ISBN: 978-954-761-333-1


По-долу е показана статията за Студени играчки са звездите от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]

„Студени играчки са звездите“ е дилогия от руския фантаст Сергей Лукяненко в жанра космическа научна фантастика, която се състои от книгите „Студени играчки са звездите“ (на руски: „Звёзды — холодные игрушки“, 1997) и „Звездна сянка“ („Звёздная тень“, 1998).

Сюжет

През 21 век на земята е открит джампа, способ за мигновено придвижване на космическите кораби в хиперпространството. Той позволява в рамките на един скок да бъдат изминати 20 светлинни години. Това разстояние е константно и не може да се промени. Благодарение на това откритие започват полети в дълбокия космос.

Още с първите полети човечеството се сблъсква с извънземни раси. Оказва се, че вселената е населена с множество раси обединени в организация наречена Конклав. В нея различните раси допринасят в зависимост от специализацията си. Някои раси изпълняват военни задачи, други са в ролята на живи компютри, преводачи и други. Човешката раса се оказва единствената, която може да понесе джампа, или поне определен брой преходи. При всички останали скокът води до увреждания в психиката или смърт.

Край на разкриващата сюжета част.

На български книгата е преведена от Васил Велчев и издадена през 2008 година от издателство „ИнфоДар“, ISBN 9789547613331.

Външни препратки

В книгата са използвани стихове на Жак Превер.

Пролог

Океанът не помни огорченията. Също като небето, той вярва в свободата и също като небето не понася преградите. Стоях върху мокрия пясък, вълните облизваха краката ми, и беше толкова лесно да повярвам, че чуждата звезда в небето е моето Слънце, а солената вода — древната люлка на човечеството.

Само дето бреговата линия е прекалено равна. Права като хоризонта, и също толкова фалшива. Ако тръгна покрай брега, нищо няма да се промени — от дясната ми страна ще се заредят ниски, сякаш подравнени горички, отляво ще съска прибоят. Само пясъкът под краката ми ще сменя цвета си — от жълт ще стане бял, от бял — розов, от розов — черен, и после всичко отначало. Незабележимо за погледа, плажната ивица ще завие надясно, ще се покрие със сняг, после отново ще бъде от пясък, и някога, не много скоро, ще се върна в същата точка, където вълните все така ще галят брега…

Един човек е достатъчен да промени света. Пристъпих и водата със съскане запълни следите ми. Светът е вече прекалено малък, за да го оставя на мира. А и за живите няма спокойствие. Само на морето и на небето им е познат покоят.

Вдигнах дясната си ръка и я погледнах — и пръстите ми започнаха да се удължават. Моделирах ги с поглед, превръщайки човешката плът в остри, извити нокти.

Впрочем имам ли правото да се наричам човек?