Сергей Лукяненко
Линията на бляновете (83)

11

Черният път свърши скоро — той се разтвори в каменистите хълмове, където колелата на джипа вдигаха фонтани от дребен бял прах. Артур кара до разсъмване, след което спря колата и събуди Кей и Томи. Похапнаха пушено месо, опаковано в груби найлонови пакети, после Артур заспа, а Кей седна зад волана. Той шофира още десетина километра, говорейки си с Томи за всякакви дреболии и слушайки радио. На Граал, изглежда, имаше само два канала — планетарен и имперски. На обяд музикалното предаване по имперския прекъсна и те чуха изявление на императора. Грей каза само това, което Кей очакваше през последните десетина дни — започнала е война с Дарлок. Поводът бил взрив в имперското посолство на Нардия, централната планета на Дарлокското единство, но Дач само се усмихна, спомняйки си за Вячеслав от спецгрупата „Щит“. Той не очакваше особени проблеми с тази война — единственият съюзник на Дарлок, Съюзът на алкарисианите, си имаше достатъчно свои проблеми. Тройният алианс, базиращ се върху Имперския флот, десантните отряди на бурлатитата и мелконската техника, сега беше еднозначно най-силният в Галактиката. Вероятно, ако императорът си поставеше задачата да унищожи напълно древната раса, в играта биха се включили силикоидите, би се размърдала Конфедерацията на псилонците и пламъкът на нова война би погребал мира. Но този път всичко щеше да се ограничи с унищожаване на вражеския флот и окупиране на десетина планети — Кей беше почти сигурен в това.

Кал, кръжаща във флаера на стотина километра от тях — съдбата я накара отначало да тръгне по грешен път, — също чу речта на императора. Тя разбра, че най-вероятно миноносецът на Лемак вече отдавна се движи през хипера, за да се съедини с ескадрата си. Но й беше трудно да повярва — съзнанието на Кал, на която никога не беше достигала твърдост, стремително се потопи в собствения си, изкривен свят. В този свят вече ги нямаше нито императора, нито Лемак, нито планетата Инцедиос, където вече бяха обявили поста й за вакантен. Съществуваше само Граал — изумруденозелен в низините, неплодородно-каменист в планините, съществуваха нарядко разположените селища, където можеше да разпитва за стар джип с трима пътници, съществуваха Кей Алтос и Артур, раздвоил се по някакъв чудовищен начин.

Колата им върши работа до вечерта — докато хълмовете не се смениха с плато, обсипано с морени. На Кей неволно му хрумна мисълта за ледник — но по камъните нямаше и следа от остъргване, а само многобройни остри ъгли и откъртени парчета. Той изключи двигателя и тишината обгърна древния джип като погребална пелена.

— На картата това място е наречено Злата земя — каза Артур. — А местните жители предпочитат нецензурна дума.

— Защо? — полюбопитства Кей.

— Прекалено много нещастни случаи с тези, които идват тук. Почти сто процента. Изостряне на хроничните заболявания, непредпазливо отношение към оръжията, падания от скалите. Още пет-шест години, и местните власти щяха да се заемат сериозно с тази местност. Точно затова толкова бързахме.

— А ти как би нарекъл Злата земя?

— Праг. Не се страхувай, Кей, ти си имаш ключ. Даже два. И ти самият го знаеше, иначе не би се хвърлил да търсиш Томи. — Артур се измъкна от колата, отиде зад най-близката морена и извика: — Но се опитай винаги да бъдеш близо до някой от нас двамата, става ли?

Оставиха джипа и тръгнаха на юг — по безжизнената пустош, прескачайки дребните морени и заобикаляйки едрите. Кей раздели продуктите на три части и момчетата мълчаливо разпределиха пакетите по джобовете на якетата си. За разговор не им бяха останали нито сили, нито желание, и Дач забеляза, че е започнал да бърка Артур и Томи. Идентичността на телата и дрехите им сега бе подкрепена с плашещо сходство в поведението им. Или Томи неволно се правеше на Артур, или, колкото и да бе странно, ставаше обратното.

Вечерта Томи падна от неустойчива морена и одраска бузата си. Кей почувства странно облекчение. Вече се стъмваше и те спряха да нощуват, разстилайки върху камъните скъсаните калъфи от седалките на джипа. Полимерното „кадифе“ почти не пропускаше топлината и Кей моментално заспа.

На сутринта той установи, че засъхнали драскотини украсяват бузите и на двете момчета.

— Отидох да се изпишкам през нощта и се спънах в един камък — разясни Артур.

— Очевидно пред огледалото — бе единственото, което каза Кей.

Закусиха и продължиха пътя си. Водеше Артур, пътеката му беше толкова позната, сякаш вървеше по нея за стотен път. Двукратно им се наложи да свърнат встрани, за да напълнят манерката си със студена вода от малки изворчета.

Кей мълчеше почти през цялото време. За пръв път през последния месец се почувства безполезен — усещане, обичайно при приключване на работа, но неочаквано станало до болка остро.

— Дач, а корабът ти наистина ли беше разумен? — попита го Томи по време на една от кратките почивки.

— Бях програмирал псевдосвобода на поведението.

— И какво означава това?

— Той се стараеше да изглежда като личност. Всеки един свещеник или програмист ще ти докаже, че това няма никакво отношение към разума. Просто неразличима имитация.

— И каква е тогава разликата?

— Ами никаква…

До малката гладка площадка между скалите достигнаха вечерта, когато бе започнало да се стъмва. Артур се спря и погледна към Кей с лека ирония, каквато се бе забелязвала в погледа му само на Тера.

— Добре ли е да нощуваме тук, Дач?

Кей гледаше камъните под краката им. Те бяха малко по-тъмни, отколкото бе редно, и изглеждаха като загладени от водата или от вятъра… или от огън.

— Не е добре, мисля. Едноместните корвети имаха доста страшен двигател. Басирам се, че камъните излъчват.

— Разбрах — констатира Артур.

— Къртис се е приземил тук — продължи Кей. — Той е избирал точно такива с нищо незабележими планети, където не е имало риск да попадне на врага. Винаги е бил на „ти“ с компютрите и бордовият му дневник не е предизвиквал никакви съмнения. Свободните ловци не са признавали заповеди и пред никого не са се отчитали — доста удобно.

— Спри.

Дач продължаваше да разглежда разтопените камъни.

— Плазмено торпедо, с което да стреля по вражеските кораби, два излъчвателя на неутрино — за да се измъква от изтребителите, три грама антихелий в магнитен капан, които да се хвърлят върху чуждите планети. Много успешни кораби, оказали се по-полезни от линейните. Хиляди кораби, хиляди пилоти — сред тях имало и немалко страхливци. Не се комплексирай, Арти.

— Какво иска да каже? — Томи хвана Артур за ръката. Те стояха пред Кей — сякаш отражения в невидимо огледало.

— Че татко е страхливец.

— Артур, Къртис Ван Къртис не ти е баща. Това си ти самият, лишен от преживения друг живот. Тогава Ван Къртис е бил само на деветнайсет години. Не е имал аТан, пари и власт. А не е искал да умира.

Артур криво се усмихна. Съвсем не по детски. И каза:

— Сигурно ти искаш. Да продължим по-нататък, там има горичка и река.

Реката беше тиха, не приличаше на планинска, бреговете й бяха обрасли с бодлив храсталак. Обещаната горичка се оказа струпване от десетина дървета — ниски, обсипани със сочни оранжеви шушулки.

— Отрова — съобщи Артур. — А бодливите храсти могат да се ядат, но не са вкусни.

Кей разпали огън от счупени сухи клони. Те похапнаха месо и корави питки, посипани с горчиво-пикантна подправка. Томи почти веднага заспа, без да задава въпроси, без да се интересува от утрешния ден, и на Дач му се мярна мимолетната мисъл, че момчето е започнало своя собствена игра.

— Имахме уговорка — каза той на Артур.

Къртис-младши го гледаше през пламъка на огъня.

— Ти наистина ли искаш да ме убиеш?

— Ако няма друг изход. Искам истината.

— Можеш ли да почакаш до утре?

— Защо?

— През нощта дори думите имат друг цвят.

— По-малко трябва да се играе с тях.

— Разкажи ми приказка, Кей. За последно.

Дач разстла на земята калъфката, легна върху тъмната тъкан. Небето на Граал плуваше над тях — студена блещукаща покривка. Артур се настани до него.

— Много отдавна — каза Кей, — момчето, което се страхувало да умре, намерило Бога. Бог бил много стар и му било страшно скучно. Някога той бил създал света и в този свят не останало място за самия Бог. Той попитал момчето какво иска и то му отговорило — искало да бъде господар на живота и смъртта.

— Знам тази приказка — каза Артур. — В нея няма нищо интересно.

— Най-смешното било — продължаваше Кей, — че момчето не вярвало в Бога. То вярвало само в машините, които го слушали. И затова неговият Бог бил машина, и дори животът и смъртта, дадени му, за да властва над тях, се оказали машини.

— А защо Бог направил този подарък?

— Защото безкрайната власт и знания не оставят място за желанията. И желанията на момчето станали желания на Бога. Малчуганът си тръгнал с кремъчни скрижали, върху които били изобразени чертежите на живота и схемите на смъртта. Той остарял, преди да успее да им намери приложение… Спи, Артур. Ще почакам до утре.

— Защо така изведнъж?

— Защото и нощта си има свой цвят и аз искам да го запомня. Утре един от нас ще умре, нали?

— Да — съгласи се Артур.

— Жалко. Успях да се привържа към теб.

— И аз към теб. По-добре си върви, Кей. Вземи Томи и си вървете.

— Аз съм отговорен за теб.