Сергей Лукяненко
Линията на бляновете (12)

12

Той спеше, по-точно — спокойно си доспиваше. Седем пъти смърт зад гърба са напълно достатъчен опит. Освен това Кей беше сигурен, че Къртис Ван Къртис няма да им позволи да загинат толкова тривиално.

Артур, изглежда, не беше разбрал това.

— Татко, ставай…

Проклинайки всичко на света, Кей отлепи клепачи. Няма нищо по-изморително от прекъснатия сън, особено пък ако се спи в очакване на смъртта. А, според разбиранията на Кей за живота, смъртта идваше напълно естествено.

— Пак ли ще ме будиш за дреболии — изръмжа той. — Какво е станало?

Жилищният модул на товарния кораб беше малък. Две пилотски кресла пред подковообразния пулт за управление и подвижни легла отстрани на стените. Предната стена бе направена във вид на екран, което според Кей бе глупаво. Да се гледат звездите през „прозорец“ е тъпо, а да се управлява чрез него кацането, си е просто самоубийство.

— Нещо става с двигателите — виновно отвърна Артур.

Кей се надигна с неподправена бързина и осъзна, че е започнал да вярва в „полета“ на стоящия на земята „кораб“. Това беше добре.

С двигателите наистина „ставаше нещо“. На контролния екран на интерфазовата трансмисия — каквато уж имаше на кораба — хаотично пробягваха цифрите, показващи мощността на фокусиращото поле. Тревожната светлинка на индикатора на автопилота ту се наливаше с червено, ту позеленяваше. Кей почука с пръсти по дисплея и колкото и да е странно, цифрите послушно застинаха в нормалните си стойности.

— Дяволска работа — възмутено каза Кей.

— Дали да не легнем в дрейф? — попита зад гърба му Артур.

— И да загубим денонощие за пресмятане на координатите? По-добре веднага да викаме пътната служба и Патрула! — със сарказъм отвърна Кей.

Мощността на полето отново се промени — до максималните стойности. Корабът леко се разтресе. Артур тъжно се усмихна.

Той какво, да не го е страх?

— Така… Или повреда в генераторите, или контролният блок лъже — Кей се обърна. Шкафчето с техническите средства… детекторите… резервните схеми… — Артур, смени централния процесор в контролния щит на трансмисията. Аз ще те контролирам от пулта.

Артур не помръдна.

Страх ли го е?

— Какво ти става, синко?! — изкрещя Кей.

— Да, тате — Артур измъкна от ръцете на Кей пластмасовата кутийка на процесора и се метна към шлюза.

— И престани да трепериш, нали сме си купили аТан! — извика след него Кей.

Това ли е обещаната от Къртис катастрофа? Хуманно. Внезапен взрив… Но нима излезлият от режим интерфазовик е способен да взриви целия кораб?

Какво си намислил, Къртис Ван Къртис?

Артур притича през шлюза и разтвори вратата към двигателния отсек.

Цифрите върху пулта, показващи мощността, паднаха до нула. Сирената зави в синхрон с тихото изплющяване на взрива.

Лицето на Кей се заби в пулта. Чу се още един пукот. Излизащият в пустотата въздух засвистя.

„Кучи син“ — без каквато и да било злоба си каза Кей, повдигайки лице. От разцепеното му чело течеше кръв. Почувства тъпа болка в черния дроб — поздрав от бурлатито. Започнаха да му заглъхват ушите.

После видя Артур — това, което бе останало от него. Кървави късове от дрехите и още нещо. Не му се искаше да се вглежда. За сина си Къртис-старши бе избрал бърза смърт.

А за Кей — реалистична.

Аз съм пилот, аз не вярвам в аТан, аз съм длъжен да се боря…

С подвиващи се крака Кей се насочи към шлюза. Все още имаше гравитация. Той беше длъжен да направи опит — безуспешен — да се напъха в скафандъра…

Такова нещо Кей не бе очаквал дори от Къртис. Шлюзът беше разкъсан на две и през дупката надничаше откритият космос. Чернота, пронизана от звезди, и аеродинамичното туловище на товарния отсек, бавно отплуващо в далечината. По двигателните конзоли танцуваха сини светлинки.

„Кучи син, кучи син, кучи син…“ — безпомощно повтаряше Кей, чувствайки как очите му започват да се издуват. После светът се скри зад кървава пелена.