Сергей Лукяненко
Линията на бляновете (76)

4

— Вода — каза Томи. Кей, без да престава да пръска тялото на момчето с аерозол против изгаряне, му подаде чаша вода. Краката на Томи още не го слушаха, обаче ръцете си вече владееше.

— След час ще ти излязат мехури — без особено състрадание съобщи Кей. — Но неголеми.

— Измъкнахме ли се?

— Да, вече сме в хипера. Обличай се.

Томи приседна на кревата и предпазливо започна да намъква ризата си. Попита:

— А къде е Артур?

— В каютата си, с Андрей. Той е по-добър като лекар дори отколкото аз като убиец.

На самия Кей преминаването през „фурната“, изглежда, не бе навредило. Имплантираният в кожата керопласт го бе защитил не само от ударите на мелконеца, но и от високата температура. Неизбежният канцерогенен ефект явно не вълнуваше Кей.

— Много ли ви подведох? — попита Томи.

— Умерено — Кей приседна на креслото, замислено наблюдавайки момчето. Между тях имаше ледена стена, която можеха да усетят само те двамата.

— Да пусна музика, шефе? — хитро попита корабът.

— Пусни си тапи в ушите! Питай, Томи.

Момчето внимателно пусна краката си от леглото на пода. Опита се да стъпи и отново се отпусна върху възглавницата.

— Кей, защо размисли? Защо не ме остави там?

— Как се сети? — осведоми се Дач.

— С главата. От мен нямаше полза, не би могло и да има. Ако за щурма ти трябваше още един боец, ти щеше да помолиш фамилията да ти го даде. Нали?

— Да.

— Значи съм ти трябвал за друго. След като спасявахме мой двойник, логично е да е трябвало да го заменя. Тялото си е на мястото, никой нямаше да се втурне да ви гони.

— Браво — съгласи се Кей. — Но не съм възнамерявал да те убивам. Нали ти обещах? Само щях да те упоя.

— Благодаря.

— Разпознавам семейната учтивост. Моля! — Кей стана. — Отивам при Артур. Той е значително по-зле, момче.

— Ти не ми отговори — произнесе Томи и Кей изведнъж наистина разпозна интонацията на Къртис.

— Добре. Ако ти кажа, че ми е дожаляло за тебе, ще ми повярваш ли?

— Не, разбира се.

— Тогава не вярвай.

 

 

Луис позвъни на Кал направо от догарския отдел на „аТан“. Съобщи, че е удължил безсмъртието си и помоли да пратят катер за него. Изабела прекъсна връзката. Достатъчно й бяха грижите с Маржан, над която се трудеше екип от лекари и техници, и с Т/сан, който след схватката със сънародника си се бе озовал заедно с него на операционните маси на мелконските хирурзи. Номачи и сам можеше да се добере до станцията — жетонът на СИБ му позволяваше достатъчно много.

Освен това беше бясна от безгрижието на Лемак. През целия ден адмиралът обикаляше из станцията, контролирайки възстановителните работи, водеше безкрайни преговори с администрацията на планетата и главния щаб, разтревожени от случилото се. Неговата репутация и събитията от последните седмици му позволиха да потуши скандала. Кал не се съмняваше, че накрая цялата вина щеше да бъде хвърлена върху дарлоксианските терористи.

Адмиралът я повика чак през нощта — достатъчно недвусмислен жест. Кал се появи в кабинета му, зачервена от бяс, и беше посрещната с чаша мартини.

— Трябва малко да се поотпуснем — съобщи Лемак. — Армията и СИБ не получават всеки ден такова перване по носа, нали?

— На някой носът му беше доста разбит — каза Кал, поемайки чашата. В дадената ситуация не можеше да се кара с Лемак, но не възнамеряваше да сдържа язвителността си.

— Не споря — адмиралът беше настроен миролюбиво. — Какъв нагъл тип, а? Възхитен съм от вашия Алтос.

— Той не е мой!

— И мой не е, за съжаление — Лемак отпи от виното. — Кал, напразно се нервираш. С какво разполагахме? Момче, в което се препъна цялата система на дознание. Умеещо да издържа всякаква болка и да усвоява наркотиците. Не съм сигурен, че докторът ни знае каква е причината за издръжливостта му. Освен това Артур има аТан и едва ли го бяхме лишили от всички възможности за самоубийство. Просто той беше сигурен в себе си.

— А сега с какво разполагаме? — с ирония попита Изабела.

— Сега имаме ярката следа на катера, който носи момчето право към целта. Ще стартираме сутринта и ще тръгнем по петите им. Къртис-младши няма да издържи дълго, сама го знаеш. Но той явно е решен да изпълни задачата на баща си. Има само един изход — да бърза.

— Ще стартираме сутринта — гледайки през Лемак, произнесе Изабела. — Сутринта…

— Добре ли си?

Кал се сепна. Усмихна се на адмирала — и на лицето й изведнъж се появи безпомощната наивност на онази някогашна ученичка, която лепеше над леглото си портретите на героите от Смутната война.

— Уморих се, Лемак — извини се тя. — Трябваше да убия Алтос — на Таури. Момчето се държеше, защото вярваше в него. Не бива да се оставя на хората вярата в приятелите им — с нея те стават по-силни.

— Какъв приятел му е той? Много добър наемник, на когото са обещали планини от злато и безплатен аТан.

— Ти не видя как се би с Т/сан. Един наемник щеше да се предаде или да загине, прикривайки оттеглянето на останалите. А той имаше стимул и се измъкна.

 

 

Дори киборгът изглеждаше уморен. Той излезе от малката спалня (в катера не беше предвиден отделен медицински блок) и намирайки Кей на масата, седна до него.

— Разправяй — каза Кей, допивайки втората си чаша кафе.

— Той ще умре.

— Разбирам. Кога и от какво?

— До седмица. Работата не е в изтезаването, засегнат е костният му мозък. Изглежда, някой се е опитал да стерилизира напълно кръвта му.

— Никакви шансове?

Андрей поклати глава.

— Май си огорчен от нещо? — попита Кей. В погледа на киборга се мярна смайване.

— Разбира се. Операцията е провалена. Мелконецът загина.

Братята бойци дори не бяха удостоени със споменаване.

— Момчето има аТан.

Киборгът се замисли за секунда.

— Тогава защо ни трябваше да го мъкнем до катера?

Кей се наведе към гротескната глава на киборга и с тон, внушаващ доверие, прошепна:

— За да умре на подобаващо място.

Андрей плавно се изправи.

— Аз поемем управлението. Накъде да насоча катера?

— Към Урса.

— При бурлатитата?

— Да. В Имперския анклав, разбира се. Доколкото знам, тамошната СИБ си има достатъчно вътрешни проблеми, за да контролира транзитните кораби. Ти ще се прехвърлиш на някой лайнер за Горра, а ние ще продължим пътя си.

— Добре.

— Андрей! — произнесе Кей, неочаквано за самия себе си. — Ние наистина изпълнихме задачата. Всичко е наред. Предай на Лика, че ще се свържа с нея… при първа възможност.

Киборгът кимна и попита:

— Ти не се ли нуждаеш от медицинска помощ?

Кей така и не успя да разбере какво беше това — неочаквана ирония или ответен знак на симпатия.

— Не, благодаря.

Когато Андрей изчезна в командната зала, Кей се надигна и предпазливо влезе в каютата на Артур.

— Здрасти — тихо каза момчето. Кой знае защо, Дач бе сигурен, че преди излизането си Андрей му беше дал сънотворно, и думите на Артур го завариха неподготвен.

— Здрасти — също толкова тихо отвърна той. — По-добре ли си?

Почти цялото тяло на Артур беше покрито с пласт розов желеподобен мехлем. На лявата му ръка проблясваше автоинжектор, върху гърдите му, впил в кожата му разперените си паякови лапички, беше застинал дискът на кардиоводача.

— Аха. Но скоро ще съм още по-добре.

Кей предпазливо приседна на ръба на леглото. Докосна косите на момчето — лека, сякаш случайна ласка.

— Кое е това момче? — попита Артур.

— Ти.

— Ясно. Заради него ли толкова напираше да отидеш на Каилис?

— Да.

— Може ли да си поговоря с него?

— Утре. Имай търпение до утре. Искаш ли да поспиш?

— Аз само с това се занимавах… в паузите между разпитите.

— Извинявай, че толкова се забавих.

— Ще извадим сто години от безсмъртието ти… за наказание. Кей, скоро ли ще умра?

— След седмица — без колебание съобщи Дач.

— Ще дойдеш ли с мен? Всичко ще обясня на баща ми, ще видиш.

— След седмица ще сме на Граал.

Артур се усмихна и мехлемът върху лицето му затрепери като пача.

— Кей, аз съм почти труп.

— Някога да съм те лъгал?

Момчето мълчеше.

— Всичко ще бъде наред.

— Сигурен ли си?

— Шансовете ни са петдесет на сто. Наполовина.

— Доста големи са — сериозно каза Артур.

— Разбира се. А сега спи — ще ти трябват сили. Ако не издържиш една седмица, ще се наложи отново да започнеш от нулата.

— Ще се постарая.

— Постарай се. Аз ще поседя, докато заспиш.

Той наистина поседя до леглото на Артур още час. После се върна в своята каюта, мрачно погледна легналия на леглото му Томи и се настани в креслото. Впрочем след два часа, когато действието на аналгетиците от „бойния коктейл“ свърши, на него все едно му се наложи да се събуди.