Сергей Лукяненко
Линията на бляновете (50)

1

Следващото утро беше ясно и топло, както всяко утро на Таури. Артур се събуди с лека болка в гърба — дори мекото тукашно слънце можеше да изгаря момчетата, които не са се пекли. Но този факт не помрачи настроението му.

Хенриета им приготви закуска. Истинска таурийска закуска — сладка плодова каша, тостове с конфитюр, рохко яйце и тонизиращ чай.

— Те вегетарианци ли са? — обърна се Артур към Кей.

— Не, просто по традиция употребяват месо два пъти седмично. Освен това, то е скъпо.

— Още дълго ли ще сме тук?

— Три денонощия. Днес ще взема билети за Каилис.

Артур остави върху масата чашата с чай.

— Къде?

— Каилис.

— Планетата, където са те убили?

Кей кимна.

— Това не ми харесва — Артур поклати глава. — Ако си решил по пътя да си уреждаш сметките…

— Корабът ми остана на Каилис.

Артур скептично изгледа Кей.

— Това е корабът на Алтос, който е мъртъв. Как смяташ да го получиш?

— Винаги оставям кораба си на анонимна стоянка. Понякога се налага да излитам под друго име, нали разбираш? За да се влезе в кораба, е достатъчно да се въведе кодът.

— Кей, ти искаш да кажеш, че няма да отмъщаваш на убиеца си?

— Да.

Артур се поколеба.

— И на теб ще ти е полезно да отидеш на Каилис — подхвърли Кей. — Ще видиш.

— Добре — предаде се момчето. — Само че провери сметката, когато отидеш в града. Ако са постъпили пари, Каилис отпада.

— Ще проверя — Кей се изправи. — Как са предчувствията ти? Не се ли интересува от нас местната Служба?

— Вече не знам дали ни подозираха на Инцедиос или не, Кей, но виж, Хенриета…

— Бабката е умна — съгласи се Кей. — Но на нея не й пука за Службата. Всичките й догадки са гимнастика за ума.

— Тя знае какво е това „Игла“!

— Аз също знам, макар и да не съм членувал в терор-групите. Арти, ако човек е водил бурен живот, а после се е заселил на Таури, значи са му омръзнали интригите и престрелките. Не се страхувай. Хенриета с нищо няма да ни изненада.

На Кей му оставаха още три часа заблуда. На Артур — значително по-малко.

— Трябва ли ти пистолет? — попита Дач вече от самата врата.

Артур поклати глава.

— Разпускай максимално — посъветва го Кей, излизайки. — Таури е идеалното място за тази цел.

 

 

Почти час Къртис-младши тренира на „своята“ веранда. Просто така — той нямаше никакви предчувствия. Изпълни четири комплекса синтез-йодо — тези, които бяха ориентирани към отбрана. Йодо не изискваше голяма физическа сила и беше идеалният боен стил за тийнейджъри.

— Маретанино!

Артур се подаде през прозореца. Рашел, с преметнатия през рамо диск на „каишката“, стоеше до външния вход на къщата. Когато видя Артур, тя грейна и махна с ръка:

— Хайде на разходка!

— Къде?

— Ще ти хареса!

Притваряйки прозореца, Артур намъкна маратонките си. Не беше свикнал да ходи бос и предишния ден порядъчно си бе набил краката.

…На пет метра от него — ако смятаме по права линия — Рашел почувства на рамото й да ляга тежка ръка. Тя се обърна.

Кристална маска със сребърни лещи на мястото на очите се усмихваше на момичето. Розовите човешки устни се помръднаха:

— Тихо, малката.

Студена пластмасова длан задуши вика й. Маржан Мухаммади добре знаеше как реагират хората на външността й. С две крачки тя отмъкна Рашел до близкото ябълково дърво. Без да маха дланта си, насочи срещу момичето станера си.

Общо взето, на сътрудниците на СИБ — Службата за имперска безопасност — не се препоръчваше да използват оръжия срещу деца. Но Кал беше дала да се разбере, че днес всичките закони се отменят.

— Бай-бай — каза Маржан, насочвайки се към къщата. Кадар вече отваряше вратата и насочваше своя „Довод-36“ към тесния процеп.

„Чисто е“ — реши Кадар, влизайки в къщата. Маржан побърза да се присъедини към него — зад гърба й вече се дочуваше учестеното дишане на бурлатито. Тя не искаше да закъснява за началото на мелето.

В този момент Артур Къртис започна да се спуска по стълбата от втория етаж, а Хенриета Фискалочи, дремеща в хола, вдигна поглед от списанието „Жените на Таури“. Тя видя мършав, висок мъж с интелектуален полизарядник последна модификация и момиче-механистка, зад гърба им се мярна и бурлати.

— Дявол да го вземе! — гръмогласно възкликна Фискалочи.

Дулото на „Довода“ се насочи към челото й.

— Млъкни, дъртачко! — Механистката пристъпи към нея. — Служба за имперска безопасност. Къде са мъжът и момчето?

Хенриета Фискалочи погледна към стълбите, където, невидим за Маржан, бе застинал Артур. Погледът й беше чист и безгрижен.

— Момиче, кой е старши в отряда ви?

— Аз.

Отстранявайки бурлатито, в стаята влезе светлокоса жена в силова броня.

— Вън! — каза Хенриета Фискалочи. — Аз съм полковник от СИБ в оставка. Домът ми е екстериториален.

Артур Къртис с усилие преодоля желанието да седне на стъпалото.

Изабела се поколеба за част от секундата:

— Ахар, подхвани старицата, тя бълнува.

Бурлатито положи дланта си с острите нокти върху лицето на Хенриета и старателно изобрази човешка усмивка.

— Проверете всичко! — нареди Кал. Гласът й трепереше — тя почувства, че победата е близка.

Маржан мълниеносно пресече хола. Хвърли бърз поглед по стълбите, водещи нагоре — там не се забелязваше никой. Едва доловим дори за механоид звук я накара да промени плановете си.

— Вторият етаж, Кадар.

Маржан се обърна с гръб към стълбите и спря погледа си на вратата от оцветено стъкло, водеща вън от хола. Звукът се повтори. Маржан Мухаммади излезе през вратата, без да си прави труда да я отваря.

Зад нея имаше дълга светла стая. Стените бяха запълнени от стелажи с книги, набиваше се в очи прозрачна въртяща се стойка с оптични дискове. На екрана на плейъра беззвучно се сменяха пейзажи от Тера — очевидно някаква учебна програма. В дълбоко кресло, гледайки в екрана, седеше голям черен котарак.

Маржан насочи станера към него.

Котаракът изсъска и скочи към отворения прозорец, подобно на негатив на мълния. При това той се изхитри да удари с лапа по превключвателя на плейъра и екранът угасна.

Мухаммади се ухили. Старата вещица се развличаше с невростимулации на животни? Какво пък, законите на Империята бяха безпощадни по този въпрос. Едва ли бившата сътрудничка на Службата щеше да рискува да подаде жалба срещу действията на колегите си.

Тя прекоси стаята и се насочи към още една врата. Парчета от цветно стъкло се посипаха от рамене й на пода.

В къщата влезе Луис Номачи. Смаяно погледна бурлатито, запушило устата на седящата в креслото старица.

— Смени Ахар — нареди Кал. — Домакинята бълнува. Струва й се, че е полковник от СИБ в оставка.

Луис се намръщи. Не обичаше да влиза в конфликти с колеги — дори и такива от други планети, дори и в оставка. Но още по-малко му се искаше да спори с Кал. Той се приближи към старицата.

Ахар, пускайки Хенриета, се хвърли към стълбите.

— Това няма да остане безнаказано — студено съобщи старицата.

 

 

Кадар се качи на втория етаж. Ръбестата цев на „Довода“ в ръцете му нервно потрепваше. Кадар надникна в една от стаите, после в следващата… Не видя нито Кей, нито Артур.

Дали не са на третия етаж? През отворената врата той видя веранда — празна и тиха. Поколебавайки се, Кадар реши да провери етажа до края. Премина покрай маса с неразтребени прибори за двама (тук са, тук са келешите), излезе на верандата. И веднага видя на кревата, под одеялото, очертанията на малка фигура. „Довод-36“, открил мишената, наведе надолу цевта си.

Артур Овалд. Един по-малко. Кадар насочи полизарядника към главата на момчето. „Доводът“ потрепери в знак на протест. Някакви блокиращи мрежи, вградени от яйцеглави хуманисти? Кадар не знаеше, още не му се беше налагало да стреля в деца. С две движения той изключи интелектуалния блок и приведе „Довода“ в режим станер-излъчване. Полизарядникът се втвърди, моментално губейки илюзията за живот.

Кадар натисна спусъка. Включи с брадичката си нагръдния комуникатор.

— Високопоставена, единият е хванат.

— Кой?

— Момчето. Или спеше, или беше решил, че под одеялото нищо не го заплашва.

— Провери в какво състояние е! — Гласът на Кал звучеше триумфално.

Кадар се наведе над леглото, издърпвайки одеялото. Видя навито на руло яке, кристална ваза и десетина едри оранжеви ябълки. Гледката на обикновения натюрморт му оказа странно въздействие — той се вцепени. Досега никой не го беше прекарвал толкова лесно.

Удар в капачката на крака убеди Кадар, че неприятностите му още не са свършили. Той падна и изпълзелият изпод кревата Артур осъществи несложна болезнена атака. Преди Кадар да успее да откъсне ръцете си от слабините, Артур издърпа полизарядника му.

Най-трагичното за Кадар бе това, че е изключил интелектуалния блок на „Довод-36“. Сега оръжието се подчиняваше на всеки — сякаш е обикновен пистолет.

— Аз ви трябвам жив — каза момчето и с обезпокояваща ловкост превключи полизарядника на плазмен режим. — А вие на мен — не.

Кадар изскимтя. Дори не беше страшно, а просто унизително. Сякаш в отговор на това скимтене, стъклото зад Артур се пръсна. Т/сан, претъркулвайки се, падна на верандата. Огромното му тяло веднага направи помещението тясно и чупливо. Единият гъвкав многочленест крайник измъкна „Довода“ от Артур, другият го хвана здраво около кръста, придръпвайки го към металното тяло.

— Сополанко — прошепна Кадар, изправяйки се. Преживяното унижение го бе разтреперило. Дори не си и помисли да благодари на мелконеца. Замахна и удари силно момчето по лицето.

— Напразно, Кадар — студено каза Изабела зад гърба му. До нея стоеше Ахар, озъбен в зловещата усмивка на хищник. — Просто не трябваше да се превръщаш в лапнишаран.

Артур ги гледаше, прехапал устни. Бузата му бе пламнала, но в очите му нямаше нито една сълза.

— Къде е Кей? — с абсолютно друг тон попита Изабела.

Момчето мълчеше.

— Да го разпитам ли? — с готовност попита Кадар, вдигайки полизарядника.

— Вече се потруди — отряза го Кал. — Т/сан, обездвижи момчето.

Мелконецът не се нуждаеше от външни оръжия. Люспите броня на гърдите му се разтвориха, проблесна светлосиня светлина. Артур омекна.

— Търсете възрастния — каза Изабела, поемайки в ръце момчето. В силовата си броня тя бе почти с размерите на мелконеца, в ръцете й Артур изглеждаше крехък и лек. — Това се отнася за всички.