Метаданни
Данни
- Серия
- Патрулите (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Последний дозор, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- З. Петков, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 66 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Корекция
- — Добавяне на анотация
- — Замяна на анотацията
Статия
По-долу е показана статията за Последен патрул от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
 | За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |  |
| Последен патрул | |
| Последний дозор | |
| Автор | Сергей Лукяненко |
|---|---|
| Първо издание | 2006 г. Русия |
| Оригинален език | руски |
| Жанр | фентъзи |
| Вид | роман |
| Поредица | Нощен патрул |
| Предходна | Сумрачен патрул |
| ISBN | ISBN 978-954-761-250-1 |
„Последен патрул“ (на руски: Последний дозор) е фантастичен роман на руския писател Сергей Лукяненко. Това е последната книга от тетралогията след „Нощен патрул“, „Дневен патрул“ и „Сумрачен патрул“. Понастоящем излязоха и продълженията: „Нов патрул“ и последната - „Шести патрул“.
Както във всички предишни части от поредицата и „Последен патрул“ е разделен на 3 части:
- Общо дело
- Общ враг
- Обща съдба
Сюжет
Антон Городецки се учи да използва новата си мощ, когато Хесер го изпраща да подпомага шотландския Нощен патрул в Единбург в разследване на убийство. Млад руснак е убит във „Вампирския замък“, туристическа атракция; доказателствата показват, че той очевидно е бил убит от вампир. Мистерията е по-голяма, отколкото изглежда. Някой се опитва да атакува Антон използвайки дистанционно контролирано огнестрелно оръжие. Накрая главата на шотландския Нощния патрул, Томас Лермонт разкрива, че някой е откраднал артефакт от гроба на Мерелин и очевидно се опитва да използва този артефакт, за да открие скривалището на Мерелин. В този тайник Мерелин е скрил „Венеца на всичко“ (Никой не знае какво е). След като нощната стража е атакувана от обикновените хора, оборудвани с магически амулети и куршуми, Томас и Антон следват някой в Сумрака. Те достигат до шесто ниво (за първи път Антон), но всичко, което научават е, че хората зад това са Светъл различен, Тъмен различен и Инквизитор. Томас също разказва на Антон, че на седмото ниво Сумрака е рая на Различните, където те могат да съществуват заедно в мир (при смърт, Различните просто изчезват в Сумрака). Мерелин е скрил Венеца на всичко в седмото ниво на Сумрака.
Всички Различни са много разтревожени от тези случаи. Хесер изпраща Антон до Узбекистан, да потърси Рустам, съвременник и приятел на Мерелин, както и бивш приятел – по-късно един враг – на Хесер. Той може да знае нещо за венеца, къде е скрит и за какво служи. Когато Антон е на посещение на Нощната стража в Узбекистан, те още веднъж са нападнати от хора с амулети и магически оръжия. Различни улики започнат да сочат към приятел на Антон, Костя Заушкин, като един от извършителите, макар че той със сигурност е мъртъв. Антон успява да намери Рустам. Той му казва, че венеца на Всичко е заклинание, която ще разруши бариерите разделящи отделните нива на Сумрака, както и бариерата между Сумрака и реалността. Той може да предизвика края на света, всички Различни да изгубят способностите си и дори да ги убие – Рустам не знае, нито го е грижа. Те са атакувани отново и Антон научава, че негов приятел от едно време, инквизиторът Едгар, е един от тайнственото трио от Различни.
Връщайки се в Москва, Антон открива кой е тъмния Различен в тайнственото трио – това е Генадий Саушкин, бащата на Костя. Те не могат да идентифицират светлия Различен. И двата Патрула назначават защита на Антон и пет-годишната дъщеря на Светлана, Надя, единствената Различна с нулево ниво в света (тя не произвежда никаква магическа енергия, тя може само да абсорбира, затова е с практически неограничена сила. Мерелин също е бил от нулево ниво, както и Исус Христос. Само Различните от нулево ниво могат да достигнат до седмо ниво на Сумрака. Едгар и Генади отвличат Антон (те не могат да се доберат до Надя) и го вземат с тях в Единбург, така че той да може да им помогне да намерят начин да стигнат до венеца. Казват на Антон, че Надя е мъртва поради поставянето на ядрен взрив близо до апартамента им. Ядрената бомба е единственото оръжие в състояние на да унищожава на всички нива на Сумрака. Едгар е открил информация в архивите на инквизицията, според които венецът на всичко ще даде на всички отишли в Сумрака различни това, което те искат най-много. Според тълкуванието на Едгар той ще ги върне обратно към живота, а той иска да се съберат със съпругата си която е била убита. Генадий иска да получи сина си и съпругата си обратно. Те срещат третия член на триото, или както те самите се наричат, Последният Патрул – вещицата Арина, които успява да промени своята принадлежност и сега е Светла. Тя също разкрива, че е саботирала ядрената бомба да не се взриви, тъй като нейната нова принадлежност към Светлината забранява унищожаването на толкова много невинни. Антон успява да проумее тайната на Мерелин, но той знае, че тя няма да се хареса на Последния патрул и успява да ги заблуди. Те го отвеждат до петото ниво на Сумрака, където се срещат с пазача на Мерелин. Докато Последния патрул е зает с борбата с него, Антон достига до шесто ниво. Там той се среща с Мерелин, както и Тигърчето, Игор, Алиса и всички други приятели, които са си отишли в Сумрака, включително Костя (който заявява, че не го обвинява). Всички те са се надяват той да активира венеца. Въпреки това, той не може да се върнете обратно, защото Последният патрул е там а той не може да продължи до седмо ниво, защото не разполага с достатъчно мощ. На този етап се появява Надя – Светлана току-що я е инициирала и я изпраща да върне баща си. Пътуването през всички нива на Сумрака не е проблем за Надя. Тя взема Антон напред – назад към реалния свят. Сумракът е кръг. Седмото ниво е това, в което всички ние живеем.
Антон отива да активира Венеца на Всичко, което наистина е скрит в седмото ниво. Мерелин е скрил заклинанието в древните камъни на Единбургския замък. Последният патрул се появява, но Антон няма да бъде безпокоен от тях. Едгар е разбрал нещата погрешно. Това, което Различните в Сумрака искат най-много не е възкресение, а смърт. Там не е рай, те остават завинаги в един свят, в който всичко е само бледо копие, уловени в капана на една имитация на живота. Те искат всичко да завърши, защото след като те напълно умрат, ще могат да бъдат преродени. Мерелин е предвидил всичко това и е създал своето заклинание (ефектът на разрушаване на Сумрака е само временен). Въпреки това отишлите си Различни молят Антон да прости и той позволява на Генадий и Едгар да умрат, така че да могат да се присъединят към своите любими, преди да е твърде късно. Арина избира да живее. Тогава Антон активира венеца.
| Предишна: | Поредица: |
Следваща: |
|---|---|---|
| Сумрачен патрул | Нощен патрул | Нов патрул |
На жена ми
и сина ми
с любов
Този текст е допустим за силите на Светлината.
Този текст е допустим за силите на Мрака.
ЧАСТ ПЪРВА
ОБЩО ДЕЛО
ПРОЛОГ
Лера гледаше Виктор и се усмихваше. Във всеки мъж, дори и най-възрастния, живее едно момче. Виктор беше на двайсет и пет, и той, естествено, беше възрастен. Валерия беше готова да отстоява това с цялата убеденост на влюбена деветнайсетгодишна жена.
— Подземия. — каза тя на ухото на Виктор. — Подземия и дракони. У-у-у!
Витя изсумтя. Те седяха в стая, която би била мръсна, ако не беше толкова тъмна. Наоколо се бутаха възбудени деца и смутено се усмихваха възрастни. На изрисуваната с мистични символи сцена се кривеше младеж с гримирано бяло лице и развяващ се черен плащ. Отдолу го осветяваха няколко тъмночервени лампички.
— Сега ще се срещнете с ужаса! — провлачено викаше младежа. — А! А-а-а! Дори мен ме е страх от това, което ще видите!
Произношението му беше толкова ясно и артикулирано, каквото може да е само при студентите от театралните училища. Дори Лера, която не знаеше много добре английски, разбираше всяка дума.
— Харесаха ми подземията в Будапеща. — прошепна й Виктор. — Там има истински стари подземия… много е интересно.
— А това тук е само голяма стая на страха.
Виктор кимна виновно. Каза:
— Затова пък е прохладно.
Септември в Единбург беше горещо. Витя и Лера прекараха сутринта в кралския замък, центъра на туристическото поклонничество. Хапнаха и изпиха по халба бира в един от многобройните пъбове[1]. И ето — намериха къде да се скрият от обедното слънце…
— Още ли не сте размислили? — извика младежът в черният плащ.
Зад гърба на Лера се чу тих плач. Тя се обърна и с учудване разбра, че плаче вече голямо, шестнайсетгодишно момиче, стоящо до майка си и малкият си брат. Отнякъде от тъмнината се появиха служители и бързо изведоха цялото семейство.
— Ето и обратната страна на европейското благополучие. — наставнически каза Витя. — Нима голямо момиче в Русия ще се изплаши от стая на страха? Твърде спокойният им живот ги кара да се боят от всякакви глупости…
Лера се намръщи. Бащата на Виктор беше политик. Не много известен, но много патриотичен, винаги и навсякъде доказващ недостатъците на западната цивилизация. Впрочем, това не му попречи да изпрати сина си да учи в Единбургския университет.
И Виктор, който прекарваше десет месеца в годината извън родината си, упорито повтаряше татковите си речи. Такъв патриот в Русия трудно ще намериш. Понякога това разсмиваше Лера, понякога — малко я ядосваше.
За щастие, заключителната част свърши и започна бавна обиколка из „Шотландските подземия“. Под моста, близо до железопътната гара, в някакви унили бетонни помещения предприемчиви хора са оградили малки стаички. Поставили са слаби крушки, окачили са парцали и изкуствена паяжина. На стената са закачили портретите на маниаци и убийци, безчинствали в Единбург през дългата му история. И започнали да забавляват децата.
— Това е испански ботуш! — съобщаваше парцаливо момиче, техният гид в поредната стая. — Страшен уред за изтезания!
Децата виеха от възторг. Възрастните се споглеждаха сконфузено, сякаш са ги заварили да пускат сапунени мехури или да си играят с кукли. За да не скучаят, Лера и Виктор останаха най-отзад и се целуваха, докато екскурзоводите говореха. Те бяха заедно вече половин година. И двамата имаха необичайното усещане, че тази връзка ще се превърне в нещо по-особено.
— Сега ще минем през огледалният лабиринт! — съобщи екскурзоводът.
Колкото и да е странно, това се оказа наистина интересно. Лера винаги мислеше, че описанието на огледалните лабиринти, в които можеш да се загубиш и да се блъснеш в стъклото, са преувеличение. Как е възможно да не видиш къде има огледало и къде — проход?
Оказа се, че може. Оказа се, че дори е много лесно. Смеейки се, те се блъскаха в огледалните стени, размахваха ръце, разминаваха се с другите хора, които изведнъж станаха цяла тълпа. В един момент Виктор махна на някого с ръка, а когато все пак излязоха от лабиринта (вратата също бе коварно замаскирана като огледало), дълго се оглеждаше.
— Кого търсиш? — попита Лера.
— А, нищо. — Виктор се усмихна. — Глупости.
После имаше още няколко зали с мрачните атрибути на средновековните затвори, после — „Кървавата река“. Притихналите деца се настаниха в дълга метална лодка и тя бавно заплува по тъмната вода „към замъка с вампирите“. В тъмнината се чуваше зловещ смях и заплашителни гласове. Над главите им пляскаха невидими криле, шуртеше вода. Впечатлението се разваляше от това, че лодката преплува най-много пет метра — по-нататък илюзията за движение се създаваше от духащите в лицето вентилатори.
И все пак на Лера й стана тягостно. Беше я срам заради този страх, но й беше тягостно. Те седяха на последната скамейка, до тях нямаше никой, пред тях стенеха и хихикаха преструващите се на вампири актьори, зад тях…
Зад тях нямаше никой.
Но на нея непрекъснато й се струваше, че там има някой.
— Витя, страх ме е. — каза Лера и го хвана за ръката.
— Глупачето ми… — прошепна на ухото й Виктор. — Само не плачи, става ли?
— Добре. — съгласи се Лера.
— Ха-ха-ха! Наоколо са злите вампири! — подражавайки на интонацията на актьорите, каза Виктор. — Усещам как се прокрадват към мен!
Лера затвори очи и се вкопчи още по-силно в ръката му. Момчета! Всички те са момчета, дори да побелеят от старост! Защо му трябва да я плаши така?
— Ох! — съвсем спонтанно възкликна Виктор. И каза: — Някой… някой ме хапе по шията…
— Глупак! — сопна се Лера, без да отваря очи.
— Лерка, някой ми пие кръвта… — тъжно и обречено каза Виктор. — А мен дори не ме е страх… сякаш сънувам…
Вентилаторите духаха студен въздух, водата се плискаше зад борда, виеха диви гласове. Даже замириса на нещо, приличащо на кръв. Виктор безволно отпусна ръка. Лера се ядоса и болезнено го ощипа по ръката, но Виктор дори не трепна.
— Страх ме е, гадняр такъв! — почти изкрещя Лера.
Виктор не отвърна нищо, само леко се облегна на нея. Страхът й намаля.
— Аз лично ще ти прегриза гърлото! — закани се Лера. Виктор сигурно се смути. Мълчеше. Неочаквано за себе си Лера добави: — И ще ти изпия кръвта. Разбра ли? Веднага… след сватбата.
Тя за пръв път произнасяше тази дума в негово присъствие. И замря, очаквайки реакцията на Виктор. Не може един ерген да не реагира на думата „сватба“! Или ще се изплаши, или ще се зарадва.
Виктор явно беше задрямал на рамото й.
— Изплаших ли те? — попита Лера. Нервно се изсмя. Отвори очи. Но наоколо все още беше тъмно, макар че воят вече утихваше. — Добре… няма да хапя. И сватба няма да има!
Виктор мълчеше.
Заскърца механизъм, желязната лодка преплува още пет метра по тясната бетонна канавка. Светна приглушена светлина. Бърборещите деца се изсипаха на брега. Едно три-четири годишно момиченце се държеше с едната ръка за майка си, палецът на другата ръка беше в устата й, и непрекъснато се обръщаше, без да откъсва поглед от Лера. Какво ли й е толкова интересно? Девойка, говореща на непознат език? Не, не може да бъде, та те са в Европа…
Лера въздъхна и погледна към Виктор.
Той наистина спеше! Очите му бяха затворени, а на устните му беше застинала усмивка.
— Ти какво? — Лера побутна лекичко Виктор и той започна бавно да пада, направо с главата към железният борд. Лера извика и успя да хване Виктор (какво става, защо прави така, защо е толкова вял и безволев?) и да го положи на дървената скамейка. Заради вика й мигновено се появи още един служител — с черен плащ, изкуствени вампирски зъби, боядисани в черно и червено бузи — и ловко скочи в лодката.
— Случило ли се е нещо с приятеля ви, мис? — Момчето беше съвсем младо, може би връстник на Лера.
— Да… не… не знам! — тя погледна служителя в очите, но и той беше разстроен. — Помогнете ми! Трябва да го извадим от лодката!
— Може би сърцето? — младежът се наведе, опита се да хване Виктор за раменете — и отдръпна ръцете си, сякаш се опари. — Какво е това? Що за глупави шеги? Светлина! Трябва ми светлина!
Той непрекъснато тръскаше ръцете си, от които падаха тежки тъмни капки. А Лера, вцепенена, гледаше неподвижното тяло на Виктор. Появи се светлина — ярка, бяла, изяждаща сенките, превръщаща страшният атракцион в декори на жалък фарс.
Впрочем, фарсът свърши заедно с атракциона. На шията на Виктор зееха две отворени рани с раздрани краища. От раните слабо, точно като последните капки кетчуп от преобърната бутилка, течеше кръв. Редките, излизащи на тласъци капки, изглеждаха още по-страшни заради дълбочината на раните. Точно над артерията… сякаш две остриета… или два остри зъба…
И тогава Лера закрещя. Тънко и страшно, затваряйки очи, махайки с ръце във въздуха пред себе си, сякаш бе малко момиченце, пред очите на което самосвал е размазал по асфалта любимото й котенце.
В края на краищата във всяка жена, дори и най-възрастната, живее едно малко изплашено момиченце.