Сергей Лукяненко
Линията на бляновете (73)

1

Т/сан беше бесен. След като двайсет и пет години беше работил в СИБ, доживя да го държат под ключ половин час! Да не му се доверяват! И всичко това, защото сред нападателите имаше още един мелконец.

Добраха се до затворническия блок навреме — Лемак все още не бе успял да започне атаката. По пътя се наложи Кал на три пъти да показва жетона си на постовете: четирима човеци в силова броня плюс „Ловец“ — това си беше почти непреодолима преграда. Кал си помисли, че ако Лемак бе проявил такава енергия още от самото начало, щяха да хванат Кей и приятелите му по средата на пътя.

Адмиралът стоеше, обкръжен от няколко ординарци, пред триножника на полевия пулт. По-нататък по коридора, в края на който се виждаха разтопени врати, се групираха хора в броня.

— Ще тръгнете ли най-отпред? — поинтересува се адмиралът, извръщайки се от екрана. Изабела поклати глава. — Така е… Започвайте!

По коридора сякаш се търкулна метална вълна. Кал примижа, когато върху бронята на нападащите разцъфнаха огънчетата на плазмата, а в отворите на вратите се забиха лазерните лъчи.

Един от щурмоваците, откъснал се прекалено далеч напред, попадна под обстрела на приятелите си и падна на земята — или беше мъртъв, или бе решил да си полежи.

— Загубите са неизбежни — каза Лемак, поглеждайки с периферното си зрение Кал. — Но почти всички имат аТан.

Атакуващите нахлуха в затворническия блок. По-голямата част през вратите, а няколко групи — през пробитите в стената отвори. Кал разбираше, че войниците на Лемак сега проникват в затвора от всички посоки, но и тези около петстотин души, които в момента бяха пред очите й, изглеждаха способни да сломят всякаква съпротива.

Изстрелите стихнаха.

— И това е всичко — каза Лемак, обръщайки се към Кал. Усмихвайки се, сложи ръка на рамото й. Лицето на Кал беше изкривено от ярост:

— Всичко? А ако момчето е загинало?

— Моите хора… — започна Лемак.

Ординарецът, заел неговото място на пулта, пристъпи към адмирала:

— Извинете…

Лемак се запъна.

— В затворническия блок ги няма, адмирале. Три трупа на наши хора… и това е всичко.

Кал отстрани Лемак и се затича към разтопения отвор на вратата. Т/сан се хвърли след нея.

 

 

Кей никога не беше надценявал силите си. Още по-малко беше склонен да разчита на късмета си.

Обаче сега не му оставаше друг изход, освен да се довери само на тези две неща.

Излязоха от затворническия блок изключително просто — по същия метод, който ръководството на базата използваше при посещенията за разпити. Тази част от предложения от Сейкър план изглеждаше най-съмнителна на Кей, но хипертунелът наистина продължаваше да работи. Никой не беше предположил, че затворниците могат да избягат от един затвор в друг.

Но в дадения случай те получиха нищожен шанс, вместо никакъв.

— Приятно място — каза Андрей, когато Дач с Томи в ръце излезе от хипертунела.

Кей разбираше какво има предвид киборгът. Помещението беше работен кабинет — многофункционален пулт с удобно кресло, панорамен екран, вдлъбната стена, покрита със старинен гоблен, върху който бе наредена колекция от оръжия. Щеше да бъде интересно да се поровят тук… ако имаха време.

— Детектори? — попита Кей, слизайки от приемателната площадка.

— Вероятно не.

Кей погледна Томи. Момчето продължаваше да бъде парализирано, но клепачите му започваха да потрепват. Механистката му бе отмерила пълна доза излъчване от станера.

Хипертунелът сработи и в кабинета се появи мелконецът. За да се вмести в габаритите на приемателната зона, той беше застанал на задните си лапи, превръщайки се в нещо подобно на паметник на изправения мелконец. Притискаше Артур към гърдите си и Кей отново усети болезнено убождане при вида на бледо-жълтеникавото лице.

— Ще се поровите ли в машините? — попита той веднага и мелконеца, и киборга.

Кас/с/ис отстъпи на крачка и отвърна:

— Аз няма да рискувам.

— Нито пък аз — отговори и Андрей. — Ние сме още по-далеч от пристана, отколкото преди, но от тук до там води доста хубав коридор.

Хипертунелът сработи за последен път. Боецът остана на мястото си, което беше доста разумно — оставайки в приемателната зона, той блокираше прохода.

— Ще се разсъбличаме — каза Кей, отпускайки Томи на пода — Кас/с/ис, заеми се с вратата.

Бронята беше дяволски тежка и макар че си помагаха един на друг, бяха изгубени седем скъпоценни минути. Преди да се измъкне от своя „Серафим“, Кей отпи от разположената срещу устата тръбичка. Течността беше стипчиво-горчива и от миризмата й на гнило му се повдигаше, но „бойните коктейли“ никога не бяха заемали първо място в конкурсите за напитки.

— Сега разполагам с два часа — каза Кей.

— Достатъчни са и да умреш, и да се скриеш — счете за необходимо да изкоментира мелконецът, докато закрепваше със свободната лапа емблемата на ръководител от СИБ върху гърдите си. — Ако се съди по плана, тук ще има още три стаи, в последната е възможно да има охрана. После — транспортен терминал номер осем и коридорът към пристаните.

Кей оправи мундира си. Ушит преди денонощие, той не създаваше впечатление, че е нов, но това не беше и необходимо. Капитанските пагони и медалът „Слуга на Империята“, четвърта степен, прекрасно допълваха картината.

Боецът стана сержант, а киборгът — редови сътрудник на СИБ. Оказа се, че под бронята на Томи има само избледняла сива пижама, доста напомняща тази, с която бе облечен Артур. Кей потупа момчето по бузите, но не последва никаква реакция.

— Да тръгваме — каза Кей, мятайки „Ескалибура“ на рамо. — Време е. Андрей, вземете Томи.

Излязоха през послушно разтворилата се врата. Бронята остана на пода във формата на четири сивосинкави купчини. Възможно е и Кей да каза „благодаря“ на безмозъчните плочи от металокерамика, но дори той не беше толкова сантиментален, че да произнесе това на глас.

 

 

Ян Думбовски остана на второстепенен пост не защото се смяташе за слаб войник. В най-близко бъдеще за него се очертаваха сержантски нашивки и прехвърляне в елитния първи полк, подчинен лично на Лемак.

Само фактът, че още не бе заработил достатъчно пари за аТан, го лиши от удоволствието да щурмува затворническия блок. За три години служба, при почти пълно въздържане от харчене, Ян би могъл да подсигури безсмъртието си, но родителите му живееха на бедната планета Хаксия. Парите на сина им, който бе извадил късмет да го вербуват в армията, им позволяваха криво-ляво да съществуват на планетата, отдавна вече призната за безперспективна.

Ян носеше петнайсетте килограма лека броня с такава лекота, сякаш това беше риза от естествена коприна, каквато той не можеше да си позволи. Импулсният лъчемет, прикрепен на свивката на лакътя му, изглеждаше като продължение на дясната му ръка.

Общо взето, Ян беше напълно доволен от себе си и не смяташе, че ще извърши особено тежко престъпление, ако в писмото, което възнамеряваше да прати вечерта на родителите си, разкаже за произшествието с терористите така, сякаш самият той е участвал в залавянето им. Постът на Думбовски се намираше пред апартаментите на Лемак. Ян тъпчеше на едно място в ниша в стената, която му осигуряваше и добър обзор, и известно укритие, когато вратата се отвори. В коридора, без да бърза, излезе непознат капитан, отърсвайки ръкава на мундира си.

Ян оправи униформата си. Беше застъпил на пост преди два часа и не знаеше има ли някой в стаите на Лемак. Адмиралът често работеше нощем.

Но все пак се прицели с лъчемета си в непознатия, който се намръщи.

— Документите — с безизразен тон произнесе Ян. Капитанът мълчаливо бръкна в джоба на мундира си. Подаде удостоверението си — Ян го взе със свободната си ръка, хвърли му един поглед и каза: — Извинете, мистър Шиваки. Извънредно положение.

Ниязо Шиваки, специалист по водене на разпити, изпратен от ендорианския отдел, прибра документите си и попита:

— Какво, безредиците още ли продължават, войнико?

Обикновено Ян не понасяше такива офицери — снизходително-доброжелателни към редовите войници. Но сега му се искаше да си побъбри с някого.

— По общата мрежа предадоха, че терористите са блокирани в затворническия блок. И самият Лемак е там.

Шиваки поклати глава, явно не одобрявайки стремежа на адмирала да бъде в центъра на събитията. С тон, изразяващ доверие, каза:

— Едва долетяхме и веднага загазихме… Как да отидем до лазарета? Тия хлапета се скапаха от първата ампула…

— Третото равнище — отвърна Ян. Той започваше да нервничи. Документите на капитана си бяха наред, но…

— Ей, сержант!

От вратата се подаде светлокос младеж с бледо, безизразно лице.

— Носете момчетата, ще вземат да хвърлят топа преди да дочакаме адмирала.

След младежа излезе човек-киборг с омекнало детско тяло в ръцете и мелконец — със същия товар. Момъкът носеше униформа на СИБ, сред люспите на гърдите на извънземното проблясваше служебен жетон.

— Длъжен съм да проверя документите ви — каза Ян. Изведнъж му стана непоносимо студено, а по гърба му кой знае защо се спусна струйка пот. Всички знаеха, че е задържан тийнейджър, притежаващ секретна информация, но Лемак не се занимаваше с разпити в своя кабинет, а сред нападателите, както бяха обявили, имаше мелконец.

— Проверявайте — съгласи се капитанът.

Без да знае защо, Ян беше сигурен, че документите на всички ще се окажат редовни, дори и на извънземния, и те ще преминат покрай него, но ще отидат не в лазарета, естествено, а в транспортната капсула, която ще ги откара за две-три минути до палубата за акостиране на кораби.

Освен това Ян си помисли, че ако плюе на устава и ги пропусне (предупреждавайки поста на терминала), то няма да го дадат на трибунал, а просто ще го уволнят за нарушаване на правилата на караулната служба. Отново ще работи в шахтите на Хаксия, а по-малкият му брат ще е принуден да напусне колежа и след някоя и друга година ще се присъедини към него. Ян натисна спусъка.

Той изпревари мелконеца с половин секунда. Лъчът удари тялото на светлокосия младеж, ампутирайки ръката му до лакътя. После плазменият заряд на Кас/с/ис осигури на родителите на Ян Думбовски определената от Империята пенсия.

— По дяволите… — прошепна Кей Дач, гледайки как Андрей полага Томи на пода и се навежда над боеца. Той се бе озъбил, сдържайки вика си, но в лицето му нямаше страх. Лекарите на фамилията умееха да потискат инстинкта за самосъхранение. Мелконецът се приближи към Кей.

— Планът се провали. Щом дори този юноша разбра каква е работата, постовете на транспортните възли в никакъв случай няма да ни пропуснат.

— Той заподозря нещо, защото излязохме от тези стаи.

— Заподозря нещо заради мен. Какво ще правим с боеца?

Кей мълчаливо се насочи към Андрей. Той отстъпи встрани и Кей погледна ранения. За миг погледите им се срещнаха и Кей извърна своя.

— Само гледай… да е по-бързо… — прошепна младежът.

— Прости ми — каза Кей, сваляйки от рамото си „Ескалибура“. Лъхна го горещата безшумна въздишка, после той натисна спусъка. Андрей вече повдигаше Томи.

— Минаваме на резервния вариант — реши Кей.