Сергей Лукяненко
Линията на бляновете (20)

8

На следващия ден разрешиха на Артур Овалд да посети баща си. Кей, полулегнал в кревата, ядеше рядка овесена каша. Вкусът й беше божествен в сравнение с топлата минерална вода, която му бяха позволили да пие предишния ден.

— Татко?

Кей мълчаливо подаде чинията на медицинската сестра — червенокоса девойка с крехко телосложение. Двамата с Артур се гледаха един друг.

— Радвам се, че не посрами името на дядо си — каза Кей.

Артур се усмихна.

— Тате, изглеждаш значително по-добре.

— В това няма нищо чудно.

Артур погледна накриво медицинската сестра. Съобщи:

— Те се свързаха с мама… тя говори с мен. Казах й, че няма нужда да идва. Защото след три дни ще те изпишат и ще излетим към къщи. Нали?

Старият хитрец Ван Къртис. Все пак изигра Службата. Аз наистина имам къща на Ендория и жена с име Карина…

— Ще се наложи да излетим, сине. Някой в нашето космическо пристанище има нужда от един хубав скандал. Ще си платят за всичко — и за кораба, и за тези мъчения.

Червенокосата медицинска сестра се усмихна, извръщайки се. Този търговец здравеняк бе ужасно самонадеян. Техническите служби на космическите пристанища бяха свикнали с подобни скандали.

Впрочем, ендорианецът беше дяволски упорит и голям късметлия. Възможно бе и да вземе някаква сума… след две-три години.

— Артур, донеси ми нормален сандвич — прошепна зад гърба й Кей Овалд. Да, винаги става така. Достатъчно е пациентът да започне да шава и веднага се опитва да наруши режима…

Луис Номачи беше човек с измамна външност. Пухкав и топчест като питка, жизнерадостен, сякаш всичко случващо се му доставя удоволствие. Способността му да се издига бързо в службата изумяваше колегите му. Смятаха го за доносник, говореше се, че има покровители на най-високо място. Но истината беше съвсем различна. Просто Луис умееше да приема всякакви правила на играта. Такива като него оцеляваха на окупирани планети, преживяваха смяната на всеки началник и вървяха нагоре — бавно, но сигурно. Преди максимумът на издигането им се ограничаваше от продължителността на живота. Но сега бе настъпило тяхното време, техният шанс. Способни да се приспособяват към всичко, да приемат и победите, и пораженията, те подобно на бодливи плевели растяха върху тялото на Империята на хората. Не можеше дори да се каже, че са аморални. Те просто бяха рожби на своето време.

Сега Номачи имаше доста проста задача — да контролира двама ендорианци, поставени в жълт режим. Баща и син. Добрали се до космическото пристанище от регионалното отделение на „аТан“ — провървяло им е. Кал беше провела първичната проверка и бе прехвърлила работата на него. Пасивно наблюдение, проверка на данните — няма нищо по-лесно от това…

Но защо Изабела Кал лично се занимаваше с ендорианците? Защо ги беше държала цяла седмица на червен режим, докато не поговори с Овалд-старши и не изпрати запитване в родината им? Номачи не притежаваше животинския нюх на Изабела и нейния седемдесетгодишен опит. Затова пък умееше да вярва на чуждия опит, а упоритостта му беше от типа, присъщ по-скоро на механизмите, отколкото на хората.

Приведен пред терминала на компютъра, Луис дъвчеше сухи бисквити и отваряше поред файловете по случая на ендорианците. Рапортът на лейтенанта от външната охрана, лекарското заключение, протоколите от първоначалните разпити на момчето, записът на разговора между Изабела и Кей, докладът на Службата от Ендория… Оценка на общата достоверност на информацията — осемдесет и шест процента. Прекрасно. Златната среда — не прекалено малко, но не и толкова много, че да предизвика подозрения. За някои неща лъжеха, както се полага на всеки порядъчен човек. Но Изабела Кал се съмняваше в тях. Луис се върна към оперативната информация. Снимките на Кей и Артур… стоп. Не си приличат кой знае колко. Карина Овалд е слагала рога на мъжа си? Възможно. Луис извика файла с кратката информация за Карина. Портретът… Е, ако тя е майка на момчето, а Кей — негов баща… Луис пусна програмата за физиономичен анализ.

Петдесет и два процента. Артур би могъл да е син на тях двамата, баща му да е друг или да е успешно осиновен. Отново среден резултат. Да опитаме по друг начин. Вероятността Артур да е син на Карина, вероятността Артур да е син на Кей…

Двайсет процента. Шест процента. Прекрасно. На програмата нещо не й харесваше. Момчето, което беше син на Карина и Кей, не би могло да е син на Карина или Кей. Колко необичайно…

Програмата може и да се е объркала. Карина би могла да изневерява на мъжа си. В бюрото за осиновяване при избора на дете биха могли да използват същата техника и да предлагат дете, подходящо за двойката, а не за Карина и Кей поотделно. Не си струваше дори да помисля за разследване.

Но човекът-механизъм не умееше да спира по средата на пътя. Имало е проверка на Ендория, имало е проверка на място. Какво остава? „аТан“? Вечният трън в очите на всевиждащата Служба. Вечният позор. Те използваха аТан на общо основание и след взаимно успешна престрелка понякога се съживяваха заедно със своите убийци. Империята на Къртис Ван Къртис, държава в държавата. Колко е унизително да се знае, че всички тайни на спецслужбите могат да бъдат извлечени от загиналия и великодушно съживен сътрудник. Независимо от уверенията, които Къртис беше дал на самия император, независимо от показното дружелюбие и тарифите с отстъпка, „аТан“ пазеше своите тайни…

Но и най-здравата броня си има своите слаби места.

Луис изпрати официално запитване за разконсервиране на агента, вербуван сред редовете на „аТан“. Изпрати го без мотивация, леко надявайки се, че запитването ще бъде отхвърлено. Не искаше да се занимава с тази работа, но и не умееше да отстъпва.

Запитването беше прието.

— Така да бъде — каза Номачи на компютърния терминал. — Ще ви дадем да се разберете, както се полага. Нали не си плащате напразно данъците…

Кей тренираше. Тялото му не беше отслабнало много, очевидно бяха стимулирали изкуствено мускулите му по време на болестта. Много повече грижи му доставяше възможното наблюдение — налагаше му се да използва половината си сила. Във великолепно оборудваната спортна зала на малката болница това бе дяволски обидно.

След като със съжаление изостави поредния тренажор, Кей потърси с поглед Артур. Той седеше на конструкция, напомняща работното място на палач. Удържаше с ръцете си хидравлични пружини.

— Само така — ободри сина си мистър Овалд. — След като вече сме платили толкова пари, тренирай до изнемога.

— Аха — бавно разпервайки ръце, обеща Артур.

Кей отиде в сауната. Легна на дървения нар и почувства как изсъхва потта върху кожата му. Не е по правилата, но как си почива тялото… После той отново се изпоти и зачака търпеливо да се изпари и тази влага.

Дойде Артур и се настани на долния нар. Полежа малко и каза:

— Мама сигурно се вълнува. Скоро ли ще полетим към къщи?

Това беше предварително уговорена фраза. Артур се страхуваше от нещо. Или просто бързаше за своя Граал?

— След три дни има курс към Илион. От там до вкъщи е една ръка разстояние.

— А утре вечер тръгва лайнер за Епсилон Волантис. Можем и оттам — аз пресметнах, по-бързо се стига.

— Сине, трябва да се отчитат и разходите — наставнически произнесе Кей. — Сам знаеш в каква ситуация се намираме. Докато не си изстискаме паричките от нашите кожодери… Аз отивам в басейна, а ти се изпоти както трябва.

На разстояние шейсет километра от Имперския космодрум, до сградата на империята „аТан“, Луис Номачи разговаряше с агента си.

— Вие… вие сигурен ли сте в безопасността на срещата?

— Екранът е надежден — с презрение произнесе Луис.

— Вие не знаете какви са възможностите на нашата охранителна служба…

— Затова пък вие знаете нашите!

Златокосото същество с неясен пол плачливо криеше ангелското си личице.

— Такива обширни изисквания… Аз съм готов да служа на императора, но…

— Ти имаш „но“ по отношение на императора? — заинтересува се Луис. — Още не бях чувал такова нещо!

Съществото притихна.

— Не ми пука за твоите проблеми. Сигурен съм, че се чукаш с половината мъже и жени във вашия змиярник. И съм още по-сигурен, че филмът, в който милваш гениталиите на бурлати, ще ги развесели.

— Ч-чуйте ме, вие трябва да ме р-разберете, като мъж-мъж…

Луис избухна в добродушен смях.

— Ама че майтапчия. Да се беше родил като безразмерен презерватив за многократно ползване, щеше да си на мястото си.

— Тъкмо започвам да си уреждам спокоен сексуален живот… — обречено каза танатологът.

— Уреждай си. И помни — колкото повече данни за Овалдови ни дадеш, за толкова по-дълго време ще те оставят на мира. Поздрави любимия.

Луис тръгна към флаера. Не се боеше да се обръща с гръб към хора от подобен тип. Прекрасно е, че мнозинството не приема междурасовия секс. Това прави малцинството полезно за спецслужбите…

Сядайки в кабината, той си помисли, че ако междурасовите контакти се легализират, обществото трябва да бъде настроено против нещо друго. Дали против мазохизма, хомосексуализма или целувката уста в уста — това вече са подробности.

Не бива да се губи такъв удобен слой информатори.