Сергей Лукяненко
Линията на бляновете (17)

5

Останаха в канавката още половин час, докато не утихнаха шумовете и подсвиркванията и малките групи не си тръгнаха към вилите.

— Как успя да ги навиеш? — попита Артур, който още лежеше по гръб, без да обръща внимание на водата — вероятно му се струваше топла.

— От всичко по малко. Ласкателство, заплахи, блъфове, подкуп, национализъм.

— Какво?

— Е, имам малко руска кръв. И заложих на това — „руснаците никога не убиват своите“.

— Истина ли е?

— Това са празни приказки. Даже е обратното. Но ласкае и помага да се запази достойнството. Изговарял съм тази фраза поне двайсетина пъти, като само съм променял националността. Обикновено върши работа, ако противникът иска да има повод за отстъпление. Разбираш ли, национализмът винаги е само повод. И той може да бъде използван във всяка страна. „Ние сме мирни“ — „ние сме мъжествени“. „Ние сме трудолюбиви“ — „ние сме мързеливи“. Обясняваш всяко нещо с националния или расовия характер — и неприятностите ти се разминават.

— Забавно — реши Артур, след като помисли малко.

— Да, бе, страшно забавно. Дай ми пистолета си, в теб ще остане станера. Прикривай ме отзад.

Кей се изправи и с бърза крачка, с пистолета в отпуснатата си ръка, тръгна в противоположната на селището посока. Артур, озъртайки се, го последва.

Но никой не стреля в тях.

 

 

След три часа излязоха на хубав бетониран път и повървяха по него — за кратко, докато съвпадаше с тяхната посока. Към този момент дъждът бе измил от тях мръсотията и голяма част от въодушевлението от победата.

— На трийсет километра от столицата им е пълна пустиня — тихо ругаеше Кей, — а те воюват за правото да воюват за някакви острови! Ти видя ли тези острови на картата, Артур?

— Не…

Кей се обърна и поклати глава.

— Трябва да си починем. Но не тук. Напред, Артур, чака те Граал. Какво сте забравили там?

— Монета от половин кредит — намусено отвърна Къртис-младши.

…След още час, докато се промъкваха през засято, но необрано поле (дъждът и разкисната почва явно не вредяха на местните житни растения), те попаднаха на оградена с метална мрежа къща. Сградата беше ниска, сива, почти без прозорци, явно необитаема.

— Ежедневието на фермера — изрече Кей, разглеждайки зданието. — Свинарник или хамбар. Обичаш ли бекон?

— Какво се развесели?

— Аз работя, Артур. Да вървим.

През прегънат участък от мрежата се вмъкнаха в двора. Намериха входа — желязна врата, плъзгаща се на колелца.

— Чук-чук! — силно се обади Кей, докато отместваше вратата. От тъмнината проблесна лъч.

Те отскочиха от двете страни на вратата. Други изстрели не последваха. Кей леко махна с ръка — вдясно и веднага назад. Артур послушно свали каскета, закачи го на дулото на пистолета си и го подаде през отвора на вратата. От изстрела нещастната премяна за глава пламна. И в този момент Кей се шмугна в тъмнината.

Не се наложи Артур да чака дълго. Поредица избухвания на виолетови мълнии осветиха плевнята.

— Влизайте, сър Артур, всичко е наред. Справедливостта е възстановена. Силата послужи на Истината.

Пристъпвайки след Кей, Артур възкликна:

— Хей! Ти знаеш легендата за Артур и Кръглата маса!

— Не ми се полага да споря с вас — отвърна Кей, измъквайки от плевнята тялото. Леко приведен, той теглеше убития за краката. Миризмата на изгоряло месо накара Артур да се отдръпне.

— Поне проблемът с прехраната е решен — спирайки до вратата, каза Кей.

— Аз няма да ям — бързо отвърна Артур.

— Там до стената има торба, тъпчо. Виж какво има вътре, аз сега се връщам.

Кей продължи движението си. Убитият беше старец, дългите му побелели коси се влачеха през мръсотията, а по тях се лепяха боклуци.

Когато Кей се върна, Артур отваряше бурканите с консерва.

— Тук има само ядене и две бутилки бира — обяви той.

— Покойният искаше да оцелее, но и ние искаме същото — направи равносметка Кей. — Не е лошо местенцето, а?

Плевнята се оказа фермерски хангар. До стената бяха наредени тромави големи машини, в ъгъла бе сивият куб на зарядното устройство. Кей го проучи и поклати глава. Влезе в една от машините, после в друга…

— Ще ядеш ли, Кей?

— Разбира се.

Изядоха по консерва месо и изпиха бутилка бира. После Кей разпали огън с безмилостно изтръгнатата от стената декоративна дървена ламперия. През това време Артур закрепи до огъня металните решетки с неизвестно предназначение и закачи на тях мокрите дрехи. Кей последва примера му.

— С какво стреля той? — попита Артур, гледайки в огъня.

— Лазерно оръжие. Богат беше фермерът… по местните стандарти.

— Надявам се, че е имал аТан — сериозно каза Къртис-младши.

Кей тихичко се засмя, но нищо не каза. Седяха дълго, бавно се затопляха. По затворената врата потропваше дъждът, под тавана бе увиснало сиво-синкавото одеяло на дима.

— Артур.

— Какво, Кей?

— Ще ти задам един въпрос… не, не сега.

— Защо не, питай.

— Не. Ще излъжеш, а аз искам да знам истината.

— Не си струва да се знае цялата истина, Кей.

— Брей, какъв умник… Ще нощуваме тук. Не си струва да вървим в тъмнината.

Артур не го разбра, но си замълча. Кей намъкна полувлажната дреха, качи се в най-близкия комбайн и започна да изучава пулта за управление. Артур наблюдаваше отдолу неговия люлеещ се силует, потрепващ от пламъците на огъня, гротескно изкривен от стъкления мехур на кабината.

— Забележително — с удоволствие произнесе Кей. — Ето защо дядката не е палил огньове…

— Слушай, татко…

— Какво?

— Защо мразиш децата? Знам, че си имал тежко детство, но това не е повод.

Кей седна на пода на кабината и провеси краката си през отворената врата.

— Откровеност за откровеност?

— Като със силикоида? Добре.

— Всъщност аз никога не съм бил дете. Винаги съм бил на четирийсет, Артур. Много е тежко — да не помниш нито един момент, в който си бил безгрижно дете и си гледал да приличаш на връстниците си, завиждал си им… Прекалено хубавото детство превръща детето във възрастен още по-бързо от лошото.

— А ти хубаво детство ли имаше?

— Баща ми беше сенатор на Втората планета на Шедар. Имах много хубаво детство. В деня на евакуацията навърших седем… и вече не бях дете. Видях как десантните капсули се изсипват по крайбрежието, само над космодрума последната база удържаше небето. Баща ми остана с групата, която ни прикриваше — те още вярваха в помощта на Империята. Може и да са били живи, когато император Грей е наредил планетата да бъде изпепелена… Не казвам, че не е бил прав. Щурмът би взел много повече жертви, отколкото бе броят на шепата хора, останали да водят партизанска война на окупираната планета… на най-послушната планета на Империята. Нас ни прие Алтос и оцеляхме. Не ни оставиха фамилиите, аз престанах да бъда Кей Лацитис. Станахме деца на Империята. Но аз вече не можех да бъда дете. И това всички го чувстваха. Такива деца ги обичат родителите им, но те нямат приятели. Аз се стараех, Артур, много се стараех. Възпитателят на нашия блок „Джи“ беше добър човек. Разностранно развита личност, автор на детски сериали, които се излъчваха по телевизионната мрежа на Алтос. Не беше от садистите и извратените, които страшно си падат по подобна работа. Той искрено смяташе, че децата трябва да бъдат закриляни от възрастните. Винаги говореше за приятелството и добротата и, изглежда, не можеше да разбере защо сплотените му възпитаници не обичат малкия Кей. За него аз си оставах дете с трогателно тънък врат…

Артур неволно се усмихна.

— …И тъжни очи. Връстниците ми разбираха, че всъщност аз съм различен. И се защитаваха от мен — както можеха. Когато разбрах, че вече няма да мога да бъда дете, станах възрастен. През нощта… но това вече не е важно. Присъединих се към пътуващ цирк. Това също не беше райско кътче, но те се отнесоха към мен почти човешки. Миех подовете, продавах билети, асистирах на клоуните, цяла година бях мишена на Редгар Ред, човекът-пистолет…

— И него ли го уби?

— Какви ги говориш, Артур? Редгар ме научи на всичко. Да стрелям, да хвърлям ножове, да не затварям очите си, когато стрелят в мен. После ми каза, че за мен циркът е само един етап. И ме накара да се уча на въздушна гимнастика с приятелката му Диана. Хареса ми… докато тя не си строши врата. Работих с всичките артисти — с някои само за малко, но с абсолютно всички. Клоуните ни Яцек и Нарик ми дадоха повече, отколкото десетки психолози. И при това нито веднъж не ме вкараха в двойното си легло, въпреки че по-обратни от тях никога не съм виждал. Знам как изглеждат зверовете, готвещи се да атакуват, и как мога да се предпазвам от пси-мутирал тигър. За това съм благодарен на Джассан, нашият единствен мршанец. От него научих и всичко, което знам за виното…

Кей замълча.

— Ти не обичаш децата, защото не си имал детство — безмилостно каза Артур. — Завиждаш им. Смяташ, че завистта на детето към възрастния е по-голяма, отколкото завистта на жената към мъжа. И постоянно се чувстваш обект на омраза.

— Да.

— Сега питай ти.

— Трудно ли е да се опитваш да си възрастен, но да си оставаш дете?

— Разбира се, Кей.

— Хайде да спим, Артур Ван Къртис — Кей скочи на земята. — Влизай в кабината и затвори вратата. Креслото е широко, включил съм климатика.

— А ти?

— Аз ще си потърся друг комбайн. Лека нощ.