Сергей Лукяненко
Линията на бляновете (23)

11

Изабела Кал гледаше портрета на Артур Ван Къртис. Момчето се усмихваше, надеждно скрито в недрата на компютъра, в отдалечаващия се през хиперпространството кораб. Колко пари, предателства, героизъм струваше тази единствена негова снимка… Колко по-лесно бе в ръцете им да попадне живият Артур.

— Трябваше да се досетя — каза Изабела. — Той страшно прилича на Къртис-старши.

— Разполагаме със записа на паметта на мъжа — опита се да я утеши Луис. — Пребиваването му в резиденцията на Ван Къртис… това не е малко.

Кал му отговори с поглед, който не се нуждаеше от разшифроване. Бяха разполагали с много повече от това „не малко“, а сега цялата слава щеше да остане за сътрудниците на Службата на Волантис.

Номачи реши да играе ва-банк.

— Никой освен нас не знае кои са Овалдови — произнесе той, вперил поглед някъде в пространството. — Можем да изискаме депортирането им от Волантис… или да ги хванем там.

— Ти говориш за измяна — отбеляза Кал със спокоен тон.

— Говоря за довеждане на операцията до успешен край. Длъжни сме сами да задържим Къртис-младши.

— Двама са прекалено много, за да ръководят операция от такава величина.

— Аз имам аТан — побърза да каже Луис.

— Разбирам. Аз също… — Изабела се поколеба. — Ако стане известно, че сме рискували интересите на Службата заради личната си кариера…

— Но ако ние хванем Артур…

— Кой знае за записите на паметта?

— Информаторът ми в „аТан“ и човекът, направил записите. Той едва ли ги е гледал изцяло… само последните минути.

— Унищожаването им възможно ли е?

— На хора от „аТан“? — Луис беше смаян. — Та те всичките са безсмъртни!

— На записите!

— Бандите са станали съвсем нагли, досаждат дори на Имперското космическо пристанище. Защо да не атакуват „аТан“?

— Добре. Ако метежниците освен това вземат и двама пленници и ги подържат между живота и смъртта…

— Всичко ще бъде направено.

— Луис — Изабела почти нежно го привлече към себе си и погледна в очите му, — ако вървиш с мен… до края… ще се издигнем по-високо, отколкото някога си мечтал. Но ако издърпаш одеялото към себе си, ще издействам обявяването ти за „лице с един живот“.

Номачи кимна. Той вярваше, че Изабела е в състояние да издейства от командващия на Службата на Инцедиос Кърт Рокхайм такава присъда. Кърт беше шумен, приказлив исполин, необременен нито от прекален ум, нито от глупост. При разпитите на жени той обичаше да гаси пури в гърдите им.

Любовницата, позволяваща му да прави същото, би могла да получи много.

— Ще вземем най-добрите си хора. И най-добрите от останалите раси — продължаваше да говори Изабела — Извикай Ахар и Т/сан. Аз ще отзова Кадар и Маржан от операцията, в която участват в момента.

— Струва ли си да вземаме същества от други раси?

— Луис, струва си да вземем всеки, който не използва аТан. Ахар, Т/сан, Кадар, който вечно е затънал в дългове, Маржан, която вярва в древния си бог. Разбра ли? И научи кой е този Кей Овалд. Ако трябва, провери всичките поданици на Империята, но узнай кой е.

Отправяйки благодарности към съдбата за навреме удължения аТан, Луис на бегом напусна кабинета. Кал гледаше след него. Трябва да има начин да се убие безсмъртен, трябва, иначе трудолюбивите глупаци ще изпълнят целия свят.

И Артур Ван Къртис ще й каже какъв е този начин.

— Как стана така, че не успях да те разгледам по-добре, момче? — с мъркащ глас каза Кал. — Успя да ме излъжеш, хлапе.

Артур Ван Къртис й се усмихваше от екрана.