Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Линията на бляновете (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Линия грез, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (18 март 2008)
Разпознаване и корекция
NomaD (22 март 2008 г.)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Превод: Васил Велчев, 2004

Редакторски колектив: Юлия Петкова, Боряна Даракчиева

Коректор: Милена Иванова

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

Формат: 52/84/16

Издателска къща „ИнфоДАР“, София, 2004

ISBN 954-761-128-3

 

Издательство АСТ, Москва, 2001

История

  1. — Добавяне

8

Отвътре дървеният павилион се превърна в каменен замък. Огромната зала напомняше на Кей за Църквата на Единната воля, където го бяха водили в детството му, и предизвикваше объркани чувства на трепет и неприязън. Краката му се оплитаха в сухата тръстика, покрила пода. Сводестият таван превръщаше нейното шумолене и звуците от стъпките в равномерен шум.

Къртис Ван Къртис седеше на кръгла маса и енергично нарязваше парче печено месо. При вида на Кей той се понадигна от мястото си:

— Настанявайте се, Кей! В чест на тазсутрешния ви подвиг ще вечеряме мечешко месо.

Неволно усмихвайки се, Кей седна на масата. Той не се съмняваше, че Къртис е наблюдавал тренировката, интересуваше го само дали на ръката на бурлатито наистина е имало таймер, или Къртис е подал сигнал, предотвратяващ кръвопролитието.

— Хареса ли ви инструкторът ми?

— Никога не съм предполагал, че бурлатито може да умре от удоволствие.

— Сигмообразната жлеза? Да, те умират в екстаз… ако някой има достатъчно сила, за да пробие кожата им. Хормони, хормони… Старият мечок пропусна да ви уведоми, че освен с тлъстина, сигмообразната му жлеза е защитена още и с присадена метална пластинка. Иначе някой от неговите ученици би му видял сметката. А как обича удара в черния дроб! Това си е негово откритие, бог знае колко хора са загинали, докато той усъвършенства майсторството си… Сипвайте си от виното, Кей.

Поглеждайки бутилката с нежно синя течност, Кей поклати глава:

— Позволете да си налея от вашето, Къртис. Започнах да се отнасям по-внимателно към черния си дроб.

— Направете ми това удоволствие, Кей.

След глътка от гъстата жълта течност Кей поклати глава. Да, това беше добър сорт…

— Къртис, нима инструкторът ми е чак толкова стар?

— Бурлатито? Да, участвал е в Смутната война. Връстник ми е. Религията им забранява да се възползват от аТан, но тази раса и без това не живее малко.

— Знам доста неща за тази война. Те са били в съюз със Сакра. Осигурявали са смазването на нашите планетарни бази. Ако не са били бурлатитата, то Сакра не би доживяла до конфликта на Трите планети.

— Само не ровете из стари рани. Вашия свят са го изпепелили големите бели жаби, а не големите тъмнокафяви мечки. Не искам от вас да обичате моя инструктор, но заниманията с него са ви необходими. Още един ден тренировки — а от утре започвате да репетирате легендата заедно със сина ми. Между другото, ето го и него…

Кей се обърна. От разтворилата се врата, отвъд която имаше море и слънчева светлина, към тях вървеше Артур Ван Къртис, неговият клиент.

Неговата съдба.

Артур беше на дванайсет години… биогодини — коригира се Кей. Той беше мургав, тъмнокос юноша. Лицето му беше познато на Кей до болка.

Много, много силна болка от алгопистолет…

На Кей му провървя — Ван Къртис не гледаше в него. Той се усмихваше, наблюдавайки единствения си наследник. Впрочем, имат ли наследници безсмъртните? Гримасата върху лицето на Кей се запази само за секунда — прекалено дълго се бе учил да оцелява.

— Привет, тате — произнесе Къртис-младши. — Здравейте, Кей. Знам, че вие сте най-якият охранител в света. Ще успеете ли да ме защитите?

Сега, когато Артур Къртис беше до него, приликата леко се разсея. Той беше мъничко по-млад от момчето, убило Кей на Каилис. Съвсем малко, но на такава възраст това е достатъчно. Дрехата му, спортен екип от зелена коприна, бе излязла от ръцете на водещ моделиер, а не фабрикувана на конвейер от пластмаса, предадена за вторични суровини. Независимо от ранната си възраст той беше очевидно по-силен и мускулест, защото зад него стояха парите, а зад парите — най-добрите в света храна, треньори и масажисти. И в очите му се четеше не глухата омраза на преследвано зверче, а непоколебима увереност и властност.

— Разбирам, че не съм в най-добрата си форма, нещата се развиха не съвсем според очакванията — продължи Артур. — Обаче наскоро се удавих, съжалявам. И така, захващате ли се?

Къртис-старши се усмихна накриво. Кей стана, направи крачка към Артур. Да, по-млад е, по-як и с различен поглед. Останалото си е същото.

— Знаеш ли какво е това телохранител? — попита Кей, като се молеше на бога гласът му да е спокоен и безизразен.

— Разбира се.

— Лягай!

Артур продължаваше да стои, гледайки Кей. Последвалият тласък го повали на земята.

— Когато кажа „лягай“ — падаш — каза Кей, надвесен над събореното момче. — Когато кажа „скачай“ — скачаш. Защото никога, освен днес, няма да ти го кажа просто така. Всеки път от това ще зависи животът ти… Скачай!

Къртис-младши скочи на крака. Направо от пода. И застина пред Кей.

— Не бива да удряте сина ми — каза отзад Ван Къртис. И Кей усети, учудващо ясно, че между плешките му е насочено дуло.

— Мистър Ван Къртис — без да се обръща, произнесе Кей. — На вас ви трябва истински телохранител. Готов съм да работя за вас. Но след няколко дни може и да не разполагам със секундите, необходими, за да отхвърля Артур от линията на огъня. Ако имам възможност, ще го прикрия. Но по-добре би било просто да падне, за да ми даде възможност да стрелям. Съгласен ли сте? Между другото, не го ударих. Блъснах го. Това са различни неща.

— Възможно е — спокойно отвърна Къртис. — Сядайте, и двамата.

— Тате, Кей е добър телохранител — каза Артур, сякаш нищо не се е случило, пльосвайки се на масата до баща си и поклащайки крака. — Як е.

— Артур! — с леко учудване произнесе Къртис. Кей изхъмка, заемайки се с мечешкото.

— Днеска здравата половувах — с въодушевление продължи Артур. — Убих оня тигър.

— Поздравявам те — отвърна Къртис кисело.

— Тате, те ядат ли се?

— Кои? Тигрите? Черният дроб… струва ми се.

— Пфу, гадост. Аз няма да го ям. Поръчай още тигри, става ли?

— Добре. Успокой се, Артур!

Кей отпиваше от виното, като искрено се наслаждаваше на случващото се. Харесваше му този замък, скрит в дъсчената беседка. Харесваше му и нервността на Къртис-старши.

— Знаете ли, Кей, според преданието това е замъкът на крал Артур — с излишна припряност изрече Къртис. — А масата, на която седим, е самата Кръгла маса. Подарих замъка на своя Артур за рождения му ден.

— Не съм чувал нито за крал Артур, нито за Кръглата маса — отговори Кей.

— Древна легенда — оживи се Къртис. — Още отпреди първите междузвездни полети…

— Тате, това са измишльотини — прекъсна го Артур. — На такава маса не биха се събрали сто и петдесет бойци, особено пък ако са били в броня. А приказката си е хубава, там има и най-различни други образи. Даже и Кей го има. Второстепенен герой.

За секунда двамата с Кей се гледаха един друг. После Артур стана от масата и целуна Кей по бузата.

— Да тръгвам, а, тате? Не ми се яде…

Кей изчака Артур да излезе и едва след това си позволи да се засмее, гледайки смаяния Къртис.

— Какво има, Кей? — уморено го попита той.

— Синът ви ми хареса, Къртис. Нормален дванайсетгодишен хлапак. Ще се сработим.

— Наистина се надявам, че се шегувате — Къртис си позволи да се отпусне. — Той е умен юноша, но шокът от първата смърт още не е отминал. Освен това… с основание споменахте за хормоните. Консултирах се с лекарите — леката инфантилност в поведението не можеше да не се появи.

Кей кимна. Той вървеше по ръба и знаеше това. Артур Ван Къртис, който според баща си не беше в течение на разговорите им, издевателстваше над Къртис. Издевателстваше, държейки се като дете, каквото, естествено, вече не беше.

— Ще станем приятели — каза Кей, доливайки си от виното.