Сергей Лукяненко
Линията на бляновете (82)

10

Джипът беше стар и Кей не би се доверил на автошофьора му и на градска улица. А пътят ставаше все по-лош и по-лош — ако първите километри явно бяха строени от „аТан“ заедно с комплекса на сградите им, то по-нататък се бяха хванали за работа планетарните власти.

— Ще преминем покрай столицата — каза Артур. — Тук на картата е отбелязан мотел, в който можем да купим храна. После в планините… докато моторът издържи.

Противно на очакванията на Кей, заспа само Томи, загърнал се в одеяло на задната седалка. Артур седеше отпред, до Кей, бодър и доволен. Той много рядко поглеждаше в картата — вероятно я знаеше наизуст.

— Нямаме време да сменяме колата.

— Ясно.

Бяха купили джипа от кантората за коли под наем покрай сградата на „аТан“, събуждайки възрастен пазач, който не прояви ни най-малко любопитство. Кей честно заплати пълната стойност на трошляка, разбирайки, че едва ли ще го върне обратно. Дрехи и оръжие („Конвой“ и станер) си купиха в аТанския магазин. Продавачът, естествено, не си беше на мястото, обслужи ги Карън. Независимо от нишката симпатия, която ги свързваше, Кей така и не се осмели да помоли за „Пчела“.

Впрочем, той не възнамеряваше да воюва. Спасението им беше в бягството и Кей успяваше да изстиска от износения, раздрънкан мотор скорост сто километра в час.

— Да си взема ли шоколадче?

— Вземи…

Момчето се беше изхитрило да се изтегне в седалката, изпружило крака към страничния прозорец. В момента, шумолейки с тънката обвивка, гледаше към нощния пейзаж. Жълтите ветрила на фаровете тичаха по празния път.

— Ако спра внезапно, ще излетиш през стъклото — предупреди го Кей.

— Няма, сложил съм си колана. А ти намали скоростта, настилката скоро ще свърши и ще започне черен път. А може и да пропуснем мотела.

— Гладен ли си?

— Ужасно. Заради спомените е. Две седмици нищо освен инжекции… писна ми.

— Бързах, колкото можах.

— Остави, Кей, нали всичко свърши. И двамата направихме грешки на Таури.

Кей Дач погледна косо Артур, който дояждаше шоколадчето си, прекарвайки предната част на маратонките си по стъклото. Кой знае защо, си беше избрал същите дрехи като на Инцедиос, а Томи просто бе повторил поръчката му.

— Пораснал си, кралю — каза Кей.

— Така ли? Това пък защо?

— Не ти пукаше от смъртта, която винаги е била лесен изход от бедите за теб.

— Все едно, нали ми се наложи да умра?

— Да, но дори смъртта си я избрахме сами.

В далечината заблещука слабо оранжево огънче — табелата на мотела. Кей намали скоростта. Каза:

— Само едно нещо не мога да разбера: защо оживяхте и двамата? На компютъра не му пука, че един и същи човек е умрял два пъти, при това едновременно. Добре, да допуснем. Но нали аТанът беше платен само веднъж?

Артур се засмя:

— Кей, ти просто забравяш една подробност. В помещенията на „аТан“ оживелите притежават временно безсмъртие.

— По дяволите…

— Когато компютърът е потвърдил, че единият от нас има право на съживяване, той е попаднал под действието на закона за временното безсмъртие. И разглеждайки втория сигнал, компютърът е разрешил да бъде съживен именно поради това. Този случай ще влезе в статистиката като „смърт в помещенията на компанията по неизяснени причини“. Рядко се случва… но ако бяхме не двама, а седем, все едно — щяхме да се съживим всичките.

В мотела — ниско дървено здание, около което бяха паркирани няколко фургона, Кей събуди собственика и още веднъж нанесе удар по спестяванията си. Местните продукти не бяха скъпи на Граал, но за продадената в нарушение на закона фузионна карабина го одраха с тройна цена.

— Искаш ли аз да покарам колата? — попита Артур, когато Кей се върна с тежкия си сак.

— Хайде.

Дач се прехвърли на задната седалка, достатъчно широка, за да събере и него, и Томи. Тук беше топло — по гладкия път Кей беше шофирал, пускайки мотора само на задните колела. Томи промърмори нещо насън и се облегна на Кей.

— Между другото, договорът ти вече е изпълнен — отбеляза Артур. — Аз съм на Граал… и даже в два екземпляра.

— Сигурен ли си, че моите услуги повече няма да ти потрябват?

— Напълно.

— Аз все пак предпочитам да те придружавам до края. Помниш ли малката ни уговорка?

— Помня я.

Артур караше колата доста уверено и Кей скоро заспа. Той все пак беше уморен, страшно уморен. Клиентът му смяташе договора за изпълнен, но Дач не вярваше в наградата. Той вече нямаше нито пари, нито катер, нито безсмъртие.

Струваше си поне да запази силите си.

На площадката за коли под наем, малка и неосветена, Кал бързо премина покрай десетина коли, чакащи своя час, в който ще се появят богати безсмъртни. После влезе в къщичката на собственика, прекара няколко минути вътре и отново излезе на чист въздух.

Тук наистина се дишаше леко и нощната прохлада беше ободряваща като силно кафе. Кал седеше на капака на спортно „Тореро“ и разглеждаше небето в търсене на бърза и ярка звезда — миноносеца на Лемак. Млечният път блещукаше над Граал като брилянтни трошици.

— Късметлия — каза Кал на небето. — Защо толкова му върви? А?

Небето не отговаряше и само искриците на метеорите избухваха над главата й.

— И на глупаците, кой знае защо, не им върви понякога — продължи Кал. — Точно когато трябва да са умни. Това тлъсто говедо не си е платило аТана, кой би могъл да предположи.

От далечината, откъм града, който на Граал се наричаше столица, се дочу равномерно бучене. Изабела изчака флаера на медицинската служба да се приземи, след което скочи от капака. Лекарят се опитваше да извади от машината чантичката си — тя се беше закачила за седалката.

— Какво се е случило? А? — попита той, бегло поглеждайки жената. На слабата светлина от кабината небръснатото му лице изглеждаше още по-сънено, отколкото бе в действителност.

— Старецът умря — каза Кал.

— Сигурни ли сте, че застраховката… Какво? Аз да не съм ви гробар? — Лекарят се обърна, оставяйки чантичката си на мира. Жената се приближи достатъчно близо, за да може да види той очите й.

Там имаше само безумие и смърт.

— Не, не си гробар, а клиент на някой гробар.

Скорострелният лазерник в ръцете й избухна. Тя премести прицела върху пилота и видя как трепери лицето му.

— Мис…

— Излизай.

— Защо?

— Бързо.

Пилотът напусна креслото си с вдървени крака. Той беше толкова послушен, че дори се отдалечи от флаера, подчинявайки се на кимването на жената. На стотина метра от тях сияеха лампите на входа на подземния център на „аТан“ — празничният блясък на безкрайния живот, забравените страхове, новите надежди. Това беше последното, което той видя.

— Флаерът много ми трябва — настанявайки се в още топлото кресло, каза Кал, неясно дали на небето, или на убитите хора. Тя би могла да реквизира всяко превозно средство на Граал, но жетонът й бе останал на миноносеца.